Апаратът тихо писука и кривата на сърдечния ритъм отскача нагоре... надолу, нагоре... надолу... Лекарят държи електрошоковите ръкохватки, готов във всеки момент да ги положи върху гърдите му... за да продължи протяжното писукане и отмереното движение на електронната точка...
Денивилацията на хълма беше убийствена... Чуваше ударите на сърцето си и изпитваше ужас от мисълта, че ехото може да ги разнесе навсякъде – дори до тях, дебнещите някъде в леса, старателно маскирали всяка точка на тялото си и слели се с дърветата, пръстта, клонаците и едва мяркащото се небе... Гонката продължава вече няколко дни – дебнене на мъже, които не знаят друго, освен да изпълнят задачата – противникът трябва да бъде поразен.
Сумракът постепенно се спуска над пътя – скучната извивка на магистралата, по която в този час движението рязко намалява, създава усещането за свобода – никого не догонваш, никой не те достига. Бавно прокара дланта си бедрото ѝ, бавно повдигна полата и отмести гънките на бельото ѝ. Беше влажна... влажна, отдадена, приемаща...
Незнайно защо вдигна ръка и даде знак на другите да спрат. С ноздрите си – не, може би с кожата си усещаше, че са тук – мишените са тук и ги дебнат...
Електронната точка подскочи рязко нагоре и... замря. Чу се протяжният вой на апаратурата, докторът извърна глава и понечи да постави ръкохватките върху гърдите му, но в този миг пресекливото писукане на апарата продължи.
– Колко мислиш, че може да трае това? – попита го старецът...
– Не знам – отговори той, без да се замисля... – Може би цяла вечност...
Старецът се усмихна...
– Разказите не продължават вечност – те са миг – отвърна старецът...
Птицата отхвръкна неочаквано. Навярно неволно движение на мишената е задвижило инстинка ѝ за оцеляване. Чу изстрела като в забавен каданс... Куршумът излетя, пробивайки си път между листата и клоните на дърветата и миг след това нещо тежко тупна на земята.
Не усети как наби спирачки, колата поднесе леко и със завиването на волана се пренесе в аварийната лента като жребец по волята на конника... Вече не помнеше нищо – потъваше унесен в женствеността ѝ и губеше почвата под себе си...
Електронната точка на апарата заподскача стремително нагоре-надолу и ускори движението си...
В селото бяха останали само старци, жени и деца... Мъжете се бяха изнесли в планината. Някой с оръжие, готови да убиват, други – криейки се в безпощността си зад храсти и скали...
– Тук нищо не се решава – рече старецът... – Решава се на картата...
Картата лежи някъде между началната точка на Големия взрив и безвремието.
– Мислиш ли, че е точна? – попита го старецът.
Точна в смисъла, че насочва траекторията на куршума или че не пречи да отмествам гънките на бельото ѝ и да прониквам в нея... Точност... Премислена и изпълнена от някаква идеална гледна точка – единствен критерий за адекватност.
Лекарят все още стои в очакване...
Старецът се усмихваше... Точност, означава да не пропуснеш, каза той. А не пропускаш, когато между началото и края няма разлика...
Няма разлика...
Между началото и края...
И всичко, случващо се в разказа – е безсмислено...
Защото тупващото на земята тяло е... твоето... Покосено от времето – някаква неизмерима величина от вечността, в която си се разминал с началото...
– Абсурдно е – каза лекарят. – Часове висим над него, а той ту оживява, ту умира пред очите ни...
Сестрата попи попотта по челата на лекаря и се отдръпна мълчаливо...
Няма коментари:
Публикуване на коментар