„Драги приятели на Америка, честит 4 юли!“
Така започва статията на Соломон Паси по повод на националния празник на Съединените щати.
Не си спомням от кога точно съм приятел на Америка. Може би още от ученическите си години, когато благодарение на преподавателя ми по английски език Йордан Костурков открих и обикнах Уилям Фокнър и другите големи имена на съвременната американска литература. Всъщност Фокнър обикнах, а с останалите само се сприятелих. Може би това ме е направило за известно време американофил. Днес, от дистанцията на времето, с насмешка си спомням как яростно съм противопоставял американската и българската литература в училище. Българската литература тогава не заслужаваше вниманието ми – беше изостанала и твърде регионална на фона на американския космополитизъм.
За щастие човек може да променя себе си, ако не се остави на заслепението, а отвори очите и сърцето си за ценностите на общочовешката култура (независимо от „местодомуването“ ѝ).
Може би само след година и половина открих за себе си руската класическа литература. Открих я със същата пламенна страст, с която преди това прегърнах американците. И осъзнах, че американците дължат много на руснаците. Някои от тях го признават – повечето не, но с или без признание американската литература е задължена на руската класическа литература. Това са онези дългове, които вечно остават и никога не ги изплащаш изцяло, защото културата в своя дълбок смисъл е взаимна обвързаност на ценностите в името на човешкото.
Едва след този урок успях да пристъпя към българската литература и да я преоткрия. Тя повече не ми се струваше регионална и невладееща езика на общочовешкото. Напротив, изведнъж осъзнах, че редица български автори не просто не отстъпват на моите първи младежки увлечения, но категорично трябва да бъдат поставени редом с тях и да получат същото признание. Уви! признанието им така и не идва – дори и в собствената им родина, то остава някак встрани.
Странният ми читателски път ми даде да разбера, че увлеченията са мимолетни. Не е нужно да се кълнеш в любов на този, който те очарова – далеч по-стойностно е да го опознаеш, да съзреш пътя му и неизбежните му ограничения. Подобно познание е като бумеранг – то те връща към самия теб и ти помага да преоткриеш себе си, да осъзнаеш кой си, от къде идваш и какво носиш у себе си.
Себепознанието винаги е оздравително, но и... болезнено понякога. Защото си даваш сметка, че дори в областта на културата съществува неравнопоставеност. Незначителни фигури за кратко или за по-дълго могат да се окажат на гребена на вълната и да влияят върху човешкото развитие. Та затова ми се ще Фокнъровата Йокнапатофа да живее редом с Йовковата Добруджа. Всъщност митичното пространство на американския нобелов лауреат действително съжителства с Йовковия свят, но в един идеален свят на читателска начетеност – за жалост напълно непознат на американците.
Така че, драги американци, честит празник!
И не забравяйте, имате още много да учите! Светът не е само Фокнър, Йокнапатофа или Америка! Когато достигнете до Йовковата Добруджа и я откриете за себе си, тогава чак ще бъдем равнопоставени с Вас и ще можем да сме приятели.
Така започва статията на Соломон Паси по повод на националния празник на Съединените щати.
Не си спомням от кога точно съм приятел на Америка. Може би още от ученическите си години, когато благодарение на преподавателя ми по английски език Йордан Костурков открих и обикнах Уилям Фокнър и другите големи имена на съвременната американска литература. Всъщност Фокнър обикнах, а с останалите само се сприятелих. Може би това ме е направило за известно време американофил. Днес, от дистанцията на времето, с насмешка си спомням как яростно съм противопоставял американската и българската литература в училище. Българската литература тогава не заслужаваше вниманието ми – беше изостанала и твърде регионална на фона на американския космополитизъм.
За щастие човек може да променя себе си, ако не се остави на заслепението, а отвори очите и сърцето си за ценностите на общочовешката култура (независимо от „местодомуването“ ѝ).
Може би само след година и половина открих за себе си руската класическа литература. Открих я със същата пламенна страст, с която преди това прегърнах американците. И осъзнах, че американците дължат много на руснаците. Някои от тях го признават – повечето не, но с или без признание американската литература е задължена на руската класическа литература. Това са онези дългове, които вечно остават и никога не ги изплащаш изцяло, защото културата в своя дълбок смисъл е взаимна обвързаност на ценностите в името на човешкото.
Едва след този урок успях да пристъпя към българската литература и да я преоткрия. Тя повече не ми се струваше регионална и невладееща езика на общочовешкото. Напротив, изведнъж осъзнах, че редица български автори не просто не отстъпват на моите първи младежки увлечения, но категорично трябва да бъдат поставени редом с тях и да получат същото признание. Уви! признанието им така и не идва – дори и в собствената им родина, то остава някак встрани.
Странният ми читателски път ми даде да разбера, че увлеченията са мимолетни. Не е нужно да се кълнеш в любов на този, който те очарова – далеч по-стойностно е да го опознаеш, да съзреш пътя му и неизбежните му ограничения. Подобно познание е като бумеранг – то те връща към самия теб и ти помага да преоткриеш себе си, да осъзнаеш кой си, от къде идваш и какво носиш у себе си.
Себепознанието винаги е оздравително, но и... болезнено понякога. Защото си даваш сметка, че дори в областта на културата съществува неравнопоставеност. Незначителни фигури за кратко или за по-дълго могат да се окажат на гребена на вълната и да влияят върху човешкото развитие. Та затова ми се ще Фокнъровата Йокнапатофа да живее редом с Йовковата Добруджа. Всъщност митичното пространство на американския нобелов лауреат действително съжителства с Йовковия свят, но в един идеален свят на читателска начетеност – за жалост напълно непознат на американците.
Така че, драги американци, честит празник!
И не забравяйте, имате още много да учите! Светът не е само Фокнър, Йокнапатофа или Америка! Когато достигнете до Йовковата Добруджа и я откриете за себе си, тогава чак ще бъдем равнопоставени с Вас и ще можем да сме приятели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар