събота, 18 юни 2011 г.

БУДНОСТ И СЪН | ЕФЕКТЪТ НА ОГЛЕДАЛОТО

Огледало
Будност и сън са ключови екзистенциални категории на всяка култура. Семантиката им надхвърля онова, което лексикографията е в състояние да фиксира.
Да бъдеш буден, означава да си в състояние да възприемаш света около себе си. Възприемането на света никога не е пасивно, а е винаги визия за света – визия, която предзадава възприемането и определя параметрите и насоките на неговото въздействие върху нас.
С други думи будността предполага да бъдеш в отношение със света, но отношение не само оптическо, а и смислово. Видимостта пред нас е смислово, а не физиологически определена, ние виждаме заобикалящия ни свят само дотолкова, доколкото сме в състояние да го осмислим. Онова, което надхвърля границите на способността ни за осмисляне, не влиза в полезрението на нашата оптика. Ето защо изследването на оптиката на дадена епоха в крайна сметка дефинира и характерните особености на епохата. Смяната на културно-историческите епохи можем да определим като смяна на техниките на виждане на света, смяна на оптиката.
Макс Фасмер обяснява етимологията на буден от будьнъ дьнъ, букв. “ден на бдение”. Семантичното гнездо, в което се определя значението на думите бдя, бдение, включва: бодърствам, будя, съблюдавам, наблюдавам. Това семантично гнездо разиграва пред нас следния семантичен сюжет - преминавайки от нощта към деня и от съня към будността всъщност преминавам към състоянието на бодрост, в което усещам своята жизненост или своето аз единствено доколкото съблюдавам (спазвам, съхранявам) някакъв минал опит и в същото време доколкото наблюдавам (забелязвам, узнавам) разкриващото се пред очите ми в деня като свят, в който разпознавам себе си. Човек е осъден да живее винаги с ефекта на огледалото: от ирационалното действие през сетивно непосредственото възприятие до логически категориалното осмисляне на действителността навсякъде неизбежно присъства вторият член – онова себе си, което оглеждайки заобикалящото го, оглежда и разпознава своето аз. При това ефектът на огледалото се усложнява от факта, че разпознатият образ е исторически определен, че в него присъства времето като специфична и неизбежна конструкция на човешкото битие.
Застанал пред огледалото човек вижда себе си в него, но и себе си чрез него. Между погледа, отправен към огледалото, и погледа, който се връща от огледалото, има огромна разлика. Първият е отправен с надежда и очакване. Вторият е критичен, оценяващ и коригиращ. Виждащият поглед е всъщност вторият, връщащият се към нас през пространството.
Стефан Пеев