неделя, 15 ноември 2015 г.

ПОВОД ДА ПОГОВОРИМ СЕРИОЗНО...

Айлян Курди

Ужасяващите събития в Париж са повод за сериозен разговор. Сериозният разговор не започва с това, че оцветяваш профила си във ФБ в цветовете на френското знаме или пък осветяваш фасадите на ключови публични здания в синьо, бяло и червено. Да облечеш себе си или публичността на своя живот в символи, не е началото, а краят на разговора. Това е точката, която манифестира, че диалогът не съществува, не е желан, не е възможен, не е нужен и няма да бъде търсен.
Допускам, че някой вече е готов да подскочи и гневно да репликира, че няма място за диалог с хората, които са в състояние да извършат подобен варварски атентат като този в Париж.
Но истинският диалог не започва тогава, когато заговориш ДРУГИЯ – онзи, който е съвършено различен от теб, от твоя свят и ценности. Истинският диалог започва от разговора с онези, които смяташ за СВОИ и които дори и в различието си мислиш, че са част от ТВОЯ свят.
Преди да поемеш по пътя към ДРУГИЯ, би трябвало да поемеш по пътя към СВОЕТО си различие – да го признаеш... и оцениш. И в светлината на тази оценка да го приемеш или да се пребориш с него.
Европа днес е толкова плуралистична, че тя вече не се стреми да РАЗ-говаря своите различия – удовлетворява я простият факт, че може просто да ги ИЗ-говаря. Самият факт на правото ни на ИЗ-говаряне вече се приема като израз на субстанциалната същност на свободата (погрешно наричана „свобода на словото“). Това е ужасяващо! То означава, че ние вече нямаме критерий, според който можем да определим какво е свободата. Затова се примиряваме едновременно с два факта, които са еднакво противоестествени – гаврите на издания като „Шарли Ебдо“ с човешките ценности (независимо дали става дума за Мохамед, за трагедията с руския самолет над Египет или за трагедията със сирийското момче Айлян Курди – питам се защо в последния случай нито един европеец не сложи на профила си сирийското знаме като знак, че не приема гаврата с трагедията на детето?!...) или гаврата на Саудитска Арабия с отношението на тази държава към жената (лишена в собствената си държава от елементарните завоевания на човешката цивилизация).
Да, великите сили могат да намерят малко здрав разум, да се обединят и да ликвидират ИДИЛ, но това ще е пирова победа. Защото вътре в цивилизования свят ще остане нещо, което непрестанно поражда търсенето на ДРУГИЯ в името на сблъсъка и конфронтацията. А в това търсене няма воля за истинност – има единствено простото усещане за забавление, за свободата да се гавриш с ценностите, претендирайки, че изразяваш някаква обществена позиция.
Та поводът за разговор е всъщност обществената позиция на европееца – неговите граници на допуск за търпимо и нетърпимо...

Стефан Пеев
Начало