Някога, някога, преди много лета, когато ми се налагаше да преподавам разказа „Една българки“ от Иван Вазов и да обяснявам на децата колко силна като воля, упорита като характер и човешки отзивчива е баба Илийца, прибягвах до простичък, но работещ математически модел. Прилагах го, защото опитът ме научи, че четенето и разбирането не съвпадат. И че често четенето е съпроводено с погрешно разбиране или просто с неразбиране.
Питах учениците колко годишно е внучето на баба Илийца и получавах всякакви отговори, но много рядко, че е двегодишно (въпреки ясната податка в текста „На гърдите ѝ стоеше полуживо двегодишното ѝ унуче“). А когато им задавах следващия въпрос: „А колко тежи двегодишно дете?“, объркването беше всеобщо. Малките читатели естествено не знаеха отговора. И недоумяваха защо ги питам. Какво общо имат килограмите на детето с образа на баба Илийца?!...
Последният ми въпрос просто ги караше да си мислят, че часът по литература е приключил и че сме в час по математика. Питах ги още: „Колко километра изминава пеша баба Илийца от дома си до манастира и обратно?“. Решението на тази математическа задача изисква проницателност и вникване в текста и живота (а нима литературата не е точно това – вникване в текста и живота). Баба Илийца е на брега на реката, когато слънцето е вече на залез. В манастира пристига в късна доба – нощта вече е настъпила. Май месец в планината се стъмва най-малко за 2 часа. И като знаем, че човек се движи средно с около 5 км в час, това означава, че с двегодишното си внуче на ръце, което тежи около 11 килограма, баба Илийца е изминала поне 10 км до манастира, без да спре. Е, в този миг нещата ставаха по-видими и понятни. Децата можеха да си представят какво означава да вземеш в ръце пазарска чанта, която тежи 10–11 кг и с нея пешком да изминеш поне 10 км. Изумлението по лицата им постепенно преминаваше в озарение. Думите воля, упоритост, майчина обич, загриженост, отзивчивост добиваха за тях очертания, които не са и подозирали. А аз продължавах да си мисля, че разбирането на литературата минава не просто през четенето, но и през съпреживяването, през катарзиса, който ни прави съпричастни на чуждото преживяване, когато свързва литературния текст със собствения ни живот.
Питах учениците колко годишно е внучето на баба Илийца и получавах всякакви отговори, но много рядко, че е двегодишно (въпреки ясната податка в текста „На гърдите ѝ стоеше полуживо двегодишното ѝ унуче“). А когато им задавах следващия въпрос: „А колко тежи двегодишно дете?“, объркването беше всеобщо. Малките читатели естествено не знаеха отговора. И недоумяваха защо ги питам. Какво общо имат килограмите на детето с образа на баба Илийца?!...
Последният ми въпрос просто ги караше да си мислят, че часът по литература е приключил и че сме в час по математика. Питах ги още: „Колко километра изминава пеша баба Илийца от дома си до манастира и обратно?“. Решението на тази математическа задача изисква проницателност и вникване в текста и живота (а нима литературата не е точно това – вникване в текста и живота). Баба Илийца е на брега на реката, когато слънцето е вече на залез. В манастира пристига в късна доба – нощта вече е настъпила. Май месец в планината се стъмва най-малко за 2 часа. И като знаем, че човек се движи средно с около 5 км в час, това означава, че с двегодишното си внуче на ръце, което тежи около 11 килограма, баба Илийца е изминала поне 10 км до манастира, без да спре. Е, в този миг нещата ставаха по-видими и понятни. Децата можеха да си представят какво означава да вземеш в ръце пазарска чанта, която тежи 10–11 кг и с нея пешком да изминеш поне 10 км. Изумлението по лицата им постепенно преминаваше в озарение. Думите воля, упоритост, майчина обич, загриженост, отзивчивост добиваха за тях очертания, които не са и подозирали. А аз продължавах да си мисля, че разбирането на литературата минава не просто през четенето, но и през съпреживяването, през катарзиса, който ни прави съпричастни на чуждото преживяване, когато свързва литературния текст със собствения ни живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар