Всеки от нас като дете е надниквал в гардероба на баба си. Моята баба е преселница от Одринска Тракия по време на Междусъюзническата война. Съдбата ѝ е странна. В България влиза на шест години, изгубила завинаги по пътя си родителите си. Добрите хора, които ѝ помагали по време на бягството, побързали да я главят за ратайче в първото българско село. Сираче на шест години баба Ивана започва своя нов живот в чужд дом. Днес правнучката ѝ живее и работи в Далечния Изток. Изминали са около стотина години от този своеобразен ИЗХОД. А траекторията на живота вече е обиколила света.
Разказвам това не за да си спомням за баба си, а защото мисля за литературата. Странна асоциация, но може и да се получи. Не знам. Опитвам се. Опитвам се да намеря нишките на няколко живота.
Гардеробът на баба ми всъщност не беше гардероб, а един обикновен долап. В този долап баба ми прилежно беше надиплила всичко, което беше сътворила сама. Сутрин я заварвах край оджака (огнището), приседнала на пети, с хурка, забита в пояса, да преде тънка нишка. Нишката после се превръщаше било в престилка, било в сукман, било в дебели вълнени чорапи. До края на живота си баба ми ходеше със сукмани, които сама е изпрела, изтъкала, шила и извезала.
На село нямахме телевизор, нямахме и книги – баба ми беше неграмотна, да, напълно неграмотна. С нея не можехме да си говорим нито за Ботев, нито за Вазов, нито за който и да е друг автор. Но пък обичахме да слушаме приказките, които ни разказваше. Беше сладкодумна разказвачка. И когато я питахме откъде знае това, тя само повдигаше рамене.
Баба ми не познаваше класиците на литературата ни, но живееше в един свят на класика, който никога няма да се върне. Този свят имаше свои закони, които не разбирах, но по детски интуитивно долавях, че са истински. В основата на „правовия“ ред в дома на баба ми беше трудът и човещината.
Този свят не може да бъде прочетен днес в книгите. Дори надзърването в долапа няма да помогне на дъщеря ми да го усети. Защото отвъд спомена някогашните сукмани, престилки, черги са безгласни реликви на отминалото. Същото е и с книгите от нашата литературна класика. Техният живот отвъд спомена е ограничен. Как ще обясните днес на едно младо момиче избора, който прави Гергана от Славейковата поема „Изворът на Белоногата“. Всеки избор се разбира единствено и само в контекста на живота, в който е направен.
Новото време има нови разкази и нов мегамит. Митът за АЗ-а като единствена субстанция на живота. И докато този мегамит не бъде разбит, докато жената, която живее днес в Далечния Изток, и жената край оджака в странджанското селце живеят отвъд историческото време на спомена като съ-присъствие във времето, всички призиви за опазване на класиката са напразни.
P.S.
И вече извън границите на литературата се питам по кой исторически закон съм в състояние да осъдя виновниците за трагедията в Междусъюзническата война, така че със задна дата да „реституирам“ заровеното от дядо ми гърне с жълтици в къщата край Люлебургас, стотиците глави добитък, изоставени в чуждата държава, огромното количество ниви и имот, които прадядо ми и родът му са натрупвали през годините с честен труд. Защото някой преди време твърдеше, че реституцията е въпрос на справедливост...
Разказвам това не за да си спомням за баба си, а защото мисля за литературата. Странна асоциация, но може и да се получи. Не знам. Опитвам се. Опитвам се да намеря нишките на няколко живота.
Гардеробът на баба ми всъщност не беше гардероб, а един обикновен долап. В този долап баба ми прилежно беше надиплила всичко, което беше сътворила сама. Сутрин я заварвах край оджака (огнището), приседнала на пети, с хурка, забита в пояса, да преде тънка нишка. Нишката после се превръщаше било в престилка, било в сукман, било в дебели вълнени чорапи. До края на живота си баба ми ходеше със сукмани, които сама е изпрела, изтъкала, шила и извезала.
На село нямахме телевизор, нямахме и книги – баба ми беше неграмотна, да, напълно неграмотна. С нея не можехме да си говорим нито за Ботев, нито за Вазов, нито за който и да е друг автор. Но пък обичахме да слушаме приказките, които ни разказваше. Беше сладкодумна разказвачка. И когато я питахме откъде знае това, тя само повдигаше рамене.
Баба ми не познаваше класиците на литературата ни, но живееше в един свят на класика, който никога няма да се върне. Този свят имаше свои закони, които не разбирах, но по детски интуитивно долавях, че са истински. В основата на „правовия“ ред в дома на баба ми беше трудът и човещината.
Този свят не може да бъде прочетен днес в книгите. Дори надзърването в долапа няма да помогне на дъщеря ми да го усети. Защото отвъд спомена някогашните сукмани, престилки, черги са безгласни реликви на отминалото. Същото е и с книгите от нашата литературна класика. Техният живот отвъд спомена е ограничен. Как ще обясните днес на едно младо момиче избора, който прави Гергана от Славейковата поема „Изворът на Белоногата“. Всеки избор се разбира единствено и само в контекста на живота, в който е направен.
Новото време има нови разкази и нов мегамит. Митът за АЗ-а като единствена субстанция на живота. И докато този мегамит не бъде разбит, докато жената, която живее днес в Далечния Изток, и жената край оджака в странджанското селце живеят отвъд историческото време на спомена като съ-присъствие във времето, всички призиви за опазване на класиката са напразни.
Стефан Пеев
P.S.
И вече извън границите на литературата се питам по кой исторически закон съм в състояние да осъдя виновниците за трагедията в Междусъюзническата война, така че със задна дата да „реституирам“ заровеното от дядо ми гърне с жълтици в къщата край Люлебургас, стотиците глави добитък, изоставени в чуждата държава, огромното количество ниви и имот, които прадядо ми и родът му са натрупвали през годините с честен труд. Защото някой преди време твърдеше, че реституцията е въпрос на справедливост...
Няма коментари:
Публикуване на коментар