Всяко миене на месищата му я водеше до напъни за повръщане. Не само защото старецът миришеше на мърша. И вътрешността му вонеше.
- Гино, не се туткай. После и масаж трябва да ми направиш. А обяда кога? Докарай ми количката. Не ме притискай, ще ми счупиш ребрата! Смотана, гладна българска беднячка! Погърчени бяхте, погърчени и ще останете...
„Шибана безкрака торба с лайна, дето не може да си вдигне никога повече меката пишка! Утре ще имаш снимки на жена си как се чука с шофьора ти.“ Преди това, обаче, искаше да му припомни какво е да си на земята. Гневът комфортно заглуши шума от куркането на червата й. Леко освободи спирачката на инвалидната количка и я бутна по коридора надолу.
* * *
В най-бедния град от най-бедната Североизточна част на най-бедната европейска държава по време на една от най-жестоките зими една жена се клатеше напред-назад на стола си, свита до изстиващата печка и гледаше неразбиемо мъжа, който крещеше по телефона. Напред-назад, напред-назад...
- Не съм длъжен да се грижа за майка ти. Изпрати ми веднага пари, защото й спрях лекарствата. Нямам откъде да ги взема, шибаният Алхаймер накрая мен ще затрие преди нея. А и дървата свършиха... Сестричке, не ми казвай, че съм й син, както и не ме интересуват проблемите ти. К’во, Англия ли? Не ти ли понесоха гърчолята? Бе не ме брига дали имаш мангизи за път. Изнесе си задника да миеш чужди задници, сега ще си даваш лептата да издържаш нашите гладни задници.
Дори резкият звук от хлопната врата и посипалата се мазилка не спряха клатушкането й. Тя стана бавно и отвори дървената порта. Снегът беше натрупал до колене и продължаваше да се сипе. Освободеният от лекарства пристъп на паника започна да я обзема и тя затътрузи навън краката си, обути в папуци. Къщата беше последната в редичката, в далечината се виждаше гора, откъдето често се чуваше вой. Тя пое през бялото полето, ширнало се в безкрая, без път и посока...
...Първият вълк предпазливо се приближи до топлото тяло, паднало на снега. Тихото скимтене не го изплаши и той лакомо сръфа месото от бедрото й. Миризмата на прясна кръв влуди останалата част от глутницата и тя се нахвърли на живата храна.
* * *
„Гина Димитрова, след шестгодишен престой искът Ви за английски паспорт и смяна на името Ви с Хелън Джоунс е удовлетворен. Бог да пази кралицата!”
- Гино, не се туткай. После и масаж трябва да ми направиш. А обяда кога? Докарай ми количката. Не ме притискай, ще ми счупиш ребрата! Смотана, гладна българска беднячка! Погърчени бяхте, погърчени и ще останете...
„Шибана безкрака торба с лайна, дето не може да си вдигне никога повече меката пишка! Утре ще имаш снимки на жена си как се чука с шофьора ти.“ Преди това, обаче, искаше да му припомни какво е да си на земята. Гневът комфортно заглуши шума от куркането на червата й. Леко освободи спирачката на инвалидната количка и я бутна по коридора надолу.
* * *
В най-бедния град от най-бедната Североизточна част на най-бедната европейска държава по време на една от най-жестоките зими една жена се клатеше напред-назад на стола си, свита до изстиващата печка и гледаше неразбиемо мъжа, който крещеше по телефона. Напред-назад, напред-назад...
- Не съм длъжен да се грижа за майка ти. Изпрати ми веднага пари, защото й спрях лекарствата. Нямам откъде да ги взема, шибаният Алхаймер накрая мен ще затрие преди нея. А и дървата свършиха... Сестричке, не ми казвай, че съм й син, както и не ме интересуват проблемите ти. К’во, Англия ли? Не ти ли понесоха гърчолята? Бе не ме брига дали имаш мангизи за път. Изнесе си задника да миеш чужди задници, сега ще си даваш лептата да издържаш нашите гладни задници.
Дори резкият звук от хлопната врата и посипалата се мазилка не спряха клатушкането й. Тя стана бавно и отвори дървената порта. Снегът беше натрупал до колене и продължаваше да се сипе. Освободеният от лекарства пристъп на паника започна да я обзема и тя затътрузи навън краката си, обути в папуци. Къщата беше последната в редичката, в далечината се виждаше гора, откъдето често се чуваше вой. Тя пое през бялото полето, ширнало се в безкрая, без път и посока...
...Първият вълк предпазливо се приближи до топлото тяло, паднало на снега. Тихото скимтене не го изплаши и той лакомо сръфа месото от бедрото й. Миризмата на прясна кръв влуди останалата част от глутницата и тя се нахвърли на живата храна.
* * *
„Гина Димитрова, след шестгодишен престой искът Ви за английски паспорт и смяна на името Ви с Хелън Джоунс е удовлетворен. Бог да пази кралицата!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар