Понякога се ужасявам от собственото си чувство за компетентност. Откъде идват всички тези отговори, съждения, позиции, когато често ги изговарям експромт, без да съм проникнал докрай в темата. Поглеждам към себеседника си някак с надежда не да бъда разбран, а да бъда поправен. Не да дам становище, а да получа отрицаващ, но и достоен отговор. И в този миг усещам, че събеседникът ми също като мен изразява позиция, коята е чиста проба мнение – основано на вътрешна убеденост, на вяра в себе си, на самочувствие и... предразсъдъци. В такива мигове ми става тъжно. Усещам как придобивайки увереност в собствената си себичност, сме загубили вярата в истинността на истината. Да диалогизираш истината не значи да я откриваш. Истината трябва да бъде разтерзана, за да бъде усетена. Но веднъж усетена тя разтерзава самите нас. Защото е безпощадна към егото и неговото мнение. И тогава разбирам, че размяната на мнения е своего рода бягство от отговорност. Безсилие да повярваш, че ти и истината сте нещо различно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар