ИВАН КРЪСТЕВ: КРАЯТ НА БЪДЕЩЕТО (II)

Бъдеще без минало и настояще, в което властва неопределеността. Интервю на Ричард Саква с политолога Иван Кръстев за настоящето, миналото, бъдещето, Европа, Русия, Бразилия, Индия, Китай, постмодерното общество, глобализацията.

Стефан Пеев

ИВАН КРЪСТЕВ: КРАЯТ НА БЪДЕЩЕТО (II)

Извадки:

А сега става ясно, че в момента на рухването на Берлинската стена стените между социалните класи започнаха отново да се издигат. Днес един от най-дебатираните въпроси е този за задълбочаването на социалното неравенство през последните 40 години. Не по-малко опасна е спадащата социална мобилност както в Съединените щати, така и в Западна Европа. Ако днес се родите беден, възможността да умрете беден е по-висока, отколкото преди 30 години в по-голямата част от Западния свят.

Тази политика без алтернативи води до появата на един странен свят, в който бъдещето вече е изконсумирано (публичния дълг), миналото няма никакво значение, хората не искат демокрация, а елитите не се стремят към авторитаризъм.

Прав сте, че връщането към религията е нещо, което щеше много да учуди теоретиците на модернизацията от 50-те и 60-те години, които като цяло бяха съгласни, че секуларизацията е част от модернизацията и че религията не може да оцелее в свят, доминиран от пазара, науката и демокрацията.
В това отношение теоретиците на модернизацията сгрешиха. Но това, което наблюдаваме днес, поне според мен, е не толкова връщане към традицията, колкото завръщане към общността, което е подпомогнато от появата на интернет. Макар да говорим за пазари, мултикултурализъм и всякакви други форми за дистанциране от общността, данните показват, че самозатварянето е фундаментална черта на глобалния ни опит. Можем да се замислим върху един прост факт. Аз съм българин, който живее във Виена. Преди 30 години щеше да бъде нормално да получавам по-голямата част от информацията си от австрийски медии, докато днес мога да променя мястото, където живея, без да променям източниците си на информация. Изследвания, правени в Съединените щати показват, че през 70-те години почти 50% от американците са живели в щати, където е било възможно една или друга партия да спечели изборите. Докато сега 70% от американците живеят в щати, където изборите се печелят от една партия с голямо мнозинство. Това означава, че мнозинството от хората живеят в еднопартийни щати. Националната държава и въобще държавата, каквато я помним, беше важен за фактор за десегрегацията на обществата на различни равнища – расова, подоходна, в които важна беше идеята за социална сплотеност. Докато сега налице е подновено търсене точно на сегрегацията. Тази сегрегация може да възниква по религиозни или други линии, но макар и да изглежда странно, колкото сме по-глобализирани, толкова повече се завръщаме към общностната си идентичност. И за хората става все по-трудно, а не по-лесно да се справят с идентичностите, които им бяха наложени от модерността.

Съгласен съм, че един от парадоксите е в това, че преди десет години европейците виждаха в Европейският проект модел на бъдещето. Бяхме убедени, че бъдещето принадлежи на европейският тип постмодерна държава, на сложния свят от припокриващи се институции и припокриващи се идентичности. А сега започваме да разбираме, че ние, европейците, не само, че не сме бъдещето, а и че това, което сме си мислили за универсален опит на Европейския съюз, всъщност е било изключение. Другите не искат да бъдат като нас. Дори самите ние не сме толкова постнационални, колкото се мислихме. Когато кризата настъпи, в Европа все още съществуваше силна институционална солидарност, но когато въпросът опря до емоционалната гражданска принадлежност, когато се заговори за публичната готовност да споделяме с другите, се оказа, че солидарността не може толкова лесно да премине националните граници. Казано по-просто, западногерманците не са склонни да направят за гърците това, което направиха за източногерманците преди двадесет години.

Днес се променя самата дефиниция на смисъла да бъдеш силен. И в тази връзка е особено показателно сравнението между кризата в Съединените щати и кризата в Европейския съюз. Както много европейски държави, така и САЩ имат голям проблем с дълга, но докато американците успяват да рефинансират този дълг на изгодни лихви, за членове на ЕС като Испания, Италия или Гърция това е невъзможно. Проблемът се състои в това, че силата днес се състои основно в способността да прехвърлиш проблемите си на другите и така да се позиционираш в глобалната система, че твоите проблеми да станат проблеми и на останалите.