Винаги съм си мислел, че територията е важно нещо. Усещането за пространство е свързано с усещането за свобода.
На 19 години, през 1975-а, един хлапак напуска Харвардския университет, за да основе своя компания. Името му е Бил Гейтс. А неговата страст е софтуерът.
По същото това време аз съм ученик в Математическата гимназия в Пловдив. И колкото и да е странно, в главата ми на юноша живее ясната идея, че бъдещето е на компютрите.
Времето показа, че съм бил прав. Не за личния ми избор, защото във времето любовта ми към математиката и компютрите някак естествено премина в любов към книгите, философията, историята на културата, естетиката, филологията. Бил съм прав за бъдещето.
Много пъти съм се питал защо България не може да роди Бил Гейтс. И нямам своя ясен отговор. Страхувам се, че живеем така, че сами ограничаваме мечтите си. Първо взаимно – предъвквайки с недомлъвки за всяко ново нещо, че това не може да стане. А после някак вътрешно – в себе си – като своеобразна автоцензура, провокирана от страха да рискуваме да бъдем себе си и... да изгубим всичко. Включително и мечтите си.
Нашата българска мечта е тясно скроена. В нея липсва усещането за пространство – било като дълбочина, било като широта. И докато бягаме по чужбина в търсенето на пространството на своето щастие, винаги ще живеем в автоцензурата на своите мечти.
P.S. Опитвам се да кажа, че още в годините на социализма имаше една мечта. Която не беше реализирана. Тя остава нереализирана и днес. И заплашва да се превърне в отчайващ антипод на онова, което някога Мартин Лутър Кинг изрече на глас пред американското общество, антипод, изтъкан от минало време – „Имах една мечта...“. Излишно е да търсим отвъд себе си конкретния виновен, докато автоцензурата бушува у нас. И докато като общество не вперим поглед, изпълнен с възхищение, в някой симпатичен очилатко, който танцува с пръсти по клавиатурата на компютъра и пише кода на бъдещето.
На 19 години, през 1975-а, един хлапак напуска Харвардския университет, за да основе своя компания. Името му е Бил Гейтс. А неговата страст е софтуерът.
По същото това време аз съм ученик в Математическата гимназия в Пловдив. И колкото и да е странно, в главата ми на юноша живее ясната идея, че бъдещето е на компютрите.
Времето показа, че съм бил прав. Не за личния ми избор, защото във времето любовта ми към математиката и компютрите някак естествено премина в любов към книгите, философията, историята на културата, естетиката, филологията. Бил съм прав за бъдещето.
Много пъти съм се питал защо България не може да роди Бил Гейтс. И нямам своя ясен отговор. Страхувам се, че живеем така, че сами ограничаваме мечтите си. Първо взаимно – предъвквайки с недомлъвки за всяко ново нещо, че това не може да стане. А после някак вътрешно – в себе си – като своеобразна автоцензура, провокирана от страха да рискуваме да бъдем себе си и... да изгубим всичко. Включително и мечтите си.
Нашата българска мечта е тясно скроена. В нея липсва усещането за пространство – било като дълбочина, било като широта. И докато бягаме по чужбина в търсенето на пространството на своето щастие, винаги ще живеем в автоцензурата на своите мечти.
Стефан Пеев
P.S. Опитвам се да кажа, че още в годините на социализма имаше една мечта. Която не беше реализирана. Тя остава нереализирана и днес. И заплашва да се превърне в отчайващ антипод на онова, което някога Мартин Лутър Кинг изрече на глас пред американското общество, антипод, изтъкан от минало време – „Имах една мечта...“. Излишно е да търсим отвъд себе си конкретния виновен, докато автоцензурата бушува у нас. И докато като общество не вперим поглед, изпълнен с възхищение, в някой симпатичен очилатко, който танцува с пръсти по клавиатурата на компютъра и пише кода на бъдещето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар