КОНТЕКСТ, проект на Илия Ламбов, снимка: Мария Иванова. Част от фестивала „Улица „Отец Паисий“ – Пловдив, 2012 годинаДааа, надникнах в интернет пространството по обичайния си начин и се спрях на думите на министъра на културата Петър Стоянович: „Духът е единственото нещо, което може да ни води напред“. Думи, достойни за министър на културата, но някак анахронични в днешния ден. Защото днес няма дух, а духчета (хора с повече неглежиране на табутата и с повече цинизъм в себе си биха казали дори „духане“). Казвам го, защото се опитвам за себе си да направя разлика между маргиналното и немаргиналното. Между духчетата и духа.
Маргиналното би следвало да са духчетата.
Духчетата са нещо като елфите – хем трябва да ги приемем, хем трябва да знаем, че съдбата ни не зависи кардинално от тях. Защото дори не е сигурно, че те са безсмъртни. А какъв е смисълът да оставяш съдбата си на едно небезсмъртно същество. Защото, ако животът ни не се ръководеше от идеята за безсмъртността, никога нямаше да има човечество. Това, последното, се разбира днес много трудно – както от вярващи, така и от невярващи. Вярващите и образованите в най-добрия случай живеят в трихотомията на Данте (макар да са чели само неговия „Ад“). Невярващите си представят какво ли не. Фентъзито е в своя разцвет.
Маргиналното днес до такава степен се е препозиционирало, че ти се налага понякога да обясняваш простички немаргинални истини – като тази, защо не изпитваш вина, че си хетеросексуален. Защо един кон, на който си сложил надпис ТЕКСТ и си го пуснал да пасе трева насред Пловдив, не се превръща в изкуство и КОНТЕКСТ (камо ли в някакво страховито авторско откритие). И защо един човек, който ще се пъхне в куфар насред улицата, не създава никаква представа за „Имиграция в куфар“.
Та май трябва някой като древния мъдрец Диоген да тръгне днес с фенер в ръка посред бял ден и да обяснява на любопитните, че търси загубеното – търси духа, а не духчетата.
“Имиграция в куфар” се нарича пърформансът на Нено Белчев, който ще бъде представен в програмата на фестивала „Улица Отец Паисий - Поведение, 2013“. Той е резултат от желанието на автора да се идентифицира с имигрантите и да накара зрителите се поставят на тяхно мястото, да почувстват и съпреживеят страданията им.
Маргиналното би следвало да са духчетата.
Духчетата са нещо като елфите – хем трябва да ги приемем, хем трябва да знаем, че съдбата ни не зависи кардинално от тях. Защото дори не е сигурно, че те са безсмъртни. А какъв е смисълът да оставяш съдбата си на едно небезсмъртно същество. Защото, ако животът ни не се ръководеше от идеята за безсмъртността, никога нямаше да има човечество. Това, последното, се разбира днес много трудно – както от вярващи, така и от невярващи. Вярващите и образованите в най-добрия случай живеят в трихотомията на Данте (макар да са чели само неговия „Ад“). Невярващите си представят какво ли не. Фентъзито е в своя разцвет.
Маргиналното днес до такава степен се е препозиционирало, че ти се налага понякога да обясняваш простички немаргинални истини – като тази, защо не изпитваш вина, че си хетеросексуален. Защо един кон, на който си сложил надпис ТЕКСТ и си го пуснал да пасе трева насред Пловдив, не се превръща в изкуство и КОНТЕКСТ (камо ли в някакво страховито авторско откритие). И защо един човек, който ще се пъхне в куфар насред улицата, не създава никаква представа за „Имиграция в куфар“.
Та май трябва някой като древния мъдрец Диоген да тръгне днес с фенер в ръка посред бял ден и да обяснява на любопитните, че търси загубеното – търси духа, а не духчетата.
“Имиграция в куфар” се нарича пърформансът на Нено Белчев, който ще бъде представен в програмата на фестивала „Улица Отец Паисий - Поведение, 2013“. Той е резултат от желанието на автора да се идентифицира с имигрантите и да накара зрителите се поставят на тяхно мястото, да почувстват и съпреживеят страданията им.
Няма коментари:
Публикуване на коментар