Когато осъзнаеш, че не си и никога няма да бъдеш световно уникален, защото си брънка от една безкрайна историческа верига на човешката цивилизация – в душата ти настава мир. И този мир си готов да внесеш в света около себе си.
Независимо от каузата, на която ще се посветиш, и на ценностите, в които ще вярваш, около теб винаги ще има друг свят – светът на ДРУГИЯ, с който си в допир.
Допирът е някакъв вид мембрана. Понякога тази мембрана е като струната на тетива – и праща стрели в едната и другата посока, пораждайки конфликти, вражда, войни и... изтребление. Друг път мембраната е пропусклива и гъвкава – през порите ѝ се вливат живителни влияние: културни, религиозни, идейни, философски, познавателни, или просто човешки.
Независимо от божеството, на което се прекланяме, човешкият индивид никога не е съвършен. И никога, в никоя историческа епоха не е осъзнал докрай същинската божия воля (което не е пречка да я експроприира и да прогласява на света, че действаме в нейно име).
Това са част от посланията, които филмът „Kingdom of Heaven“ (2005) на Ридли Скот носи в себе си.
Любопитно е човек да погледне в критиката за филма, която, разбира се, в масовия си случай е консервативна и идеологическа – сиреч осъждаща, в смисъла на липсата на историческа достоверност, в заемането на позиция против западната цивилизация и т.н.
Но в пледоариите за филма на Ридли Скот има елемент, който се изплъзва на всяка академична критика – и този елемент е историческият романтизъм.
Нещата в историята са се случили така, както са се случили – ние не можем да ги променим.
Но можем да попитаме нашето разбиране за историята (което винаги е вероятностно) – ами ако нещата са се случили по този начин, какво би било, ако... Какъв би бил човекът, ако това, което виждаме на екрана, а не исторически доказаното е вярно...
И в този миг осъзнаваме, че фактичността влиза в противоречия с възможното. Кое е по-реално? Случилото се? Или онова, което би могло да се случи?
Независимо от каузата, на която ще се посветиш, и на ценностите, в които ще вярваш, около теб винаги ще има друг свят – светът на ДРУГИЯ, с който си в допир.
Допирът е някакъв вид мембрана. Понякога тази мембрана е като струната на тетива – и праща стрели в едната и другата посока, пораждайки конфликти, вражда, войни и... изтребление. Друг път мембраната е пропусклива и гъвкава – през порите ѝ се вливат живителни влияние: културни, религиозни, идейни, философски, познавателни, или просто човешки.
Независимо от божеството, на което се прекланяме, човешкият индивид никога не е съвършен. И никога, в никоя историческа епоха не е осъзнал докрай същинската божия воля (което не е пречка да я експроприира и да прогласява на света, че действаме в нейно име).
Това са част от посланията, които филмът „Kingdom of Heaven“ (2005) на Ридли Скот носи в себе си.
Любопитно е човек да погледне в критиката за филма, която, разбира се, в масовия си случай е консервативна и идеологическа – сиреч осъждаща, в смисъла на липсата на историческа достоверност, в заемането на позиция против западната цивилизация и т.н.
Но в пледоариите за филма на Ридли Скот има елемент, който се изплъзва на всяка академична критика – и този елемент е историческият романтизъм.
Нещата в историята са се случили така, както са се случили – ние не можем да ги променим.
Но можем да попитаме нашето разбиране за историята (което винаги е вероятностно) – ами ако нещата са се случили по този начин, какво би било, ако... Какъв би бил човекът, ако това, което виждаме на екрана, а не исторически доказаното е вярно...
И в този миг осъзнаваме, че фактичността влиза в противоречия с възможното. Кое е по-реално? Случилото се? Или онова, което би могло да се случи?
Няма коментари:
Публикуване на коментар