Борхес има свой език: особен и неповторим. Език на виденията и мълчанието, на шепота и мълвенето. Борхесовите думи притежават особена сетивна сила: те имат цвят, аромат и мирис. Бихме могли да ги пипнем дори, ако сетивата ни не бяха така ограничени.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар