ВАРИАЦИИ ВЪРХУ ТЕМИ ОТ БОРХЕС

Борхес има свой език: особен и неповторим. Език на виденията и мълчанието, на шепота и мълвенето. Борхесовите думи притежават особена сетивна сила: те имат цвят, аромат и мирис. Бихме могли да ги пипнем дори, ако сетивата ни не бяха така ограничени.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛОЕЗДАЧНИТЕ БЕЗУМИЯ НА ВРЕМЕТО

До тази сутрин си мислех, че безумието „велоалеи“ е локално (отчасти софийско и повече пловдивско). Репортажът на Румен Бахов по НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ за велоалеите в Плевен ми даде да разбера, че безумието е национално.
В духа на ранния соцентусиазъм сме се втурнали да припяваме с поета Пеньо Пенев: „Човекът е човек тогава, когато е на път!“, и режим магистралните лентички на магистралното ни мислене, убедени, че всеки новооткрит пътен обект подобрява качеството ни на живота.
Прехласването ни по велоалеите е толкова грандиозно, че в Пловдив за 49 млн. лв. дори обединихме в едно затворено пространство всички алеи вкупом. Нарекохме го „Колодрума“.
Но по неговата супермодерна писта не се движат велосипедисти (тъй като таксата на час не е по джоба на всекиго).
И за да не стои съоръжението празно, поканихме Крис Норман да го освети със спомените от миналото ни – хитовете "If You Think You Know How to Love Me", "Don't Play Your Rock 'N Roll to Me", "Oh Carol", "Living Next Door to Alice".
Крис не беше дошъл в Пловдив, за да връща над четиридесетгодишната си публика в годините на нейната младост, беше тук, за да промотира новия си албум.
Така изведнъж се изниза една дълга верига от деликатни разминавания: велоалеите в Плевен се натъкват на автобусни препятствия (виж репортажа на Румен Бахов), преодоляват ги като ни прехвърлят в затвореното пространство на „Колодрума“ в Пловдив (виж репортажа на БНТ за откриването), което трудно можем да използваме за велосипеден спорт, тъй като е прекалено скъпо (уверете се сами), затова каним в него Крис Норман да ни утеши със спомените от младостта ни, а пък той се опитва да ни продаде новия си албум, докато позастаряващата му вече публика без очила отчаяно се старае да различи кой е онзи, дето пее на сцената отвъд колодрумната писта, която безумно отделя хората от Крис и спомените за първите целувки и страсти на фона на хитовете като "If You Think You Know How to Love Me").

Стефан Пеев

↑ Начало

СПОМЕН ЗА ХЕНРИ МУР | СПОМЕН ЗА ДЪМФРИЗ

Прочутата скултура на Хенри Мур „Крал и кралица“
сред хълмовете на Дъмфриз, Шотландия

"Не искам да умра. Разбира се, че не. Искам да продължа да живея толкова дълго, колкото мога. Представям си, че ако страдаш, ако си разочарован или нещастен, това променя нещата. Но мисля, че всички хора биха искали тяхната памет и работата, която са свършили, да бъдат оценени. Разбира се. Вижте, за мен това е нормално човешко желание. Да, това е така. Няма нужда да знаеш кога, къде и как. Просто трябва да правиш своето малко нещо. Това е достатъчно. Не, не разсъждавам, не философствам за бъдещето на света. Аз мисля, че ако човек изпълни собствения си живот и реализира таланта, чувствата, които има, и ако това, което си мислил и правил, заслужава вниманието на другите хора, дори след като си мъртъв, това е достатъчно."

Хенри Мур

↑ Начало
Източник: СТАНДАРТ

Жан-Франсоа Лиотар | МАРИ В ЯПОНИЯ

Жан-Франсоа Лиотар (10 август 1924 – 21 април 1998)

МАРИ В ЯПОНИЯ

Stream of cultural capital¹? Ho това съм аз, си казва Мари, като гледа движението на въртележката в Нарита. Малък поток, но поток. Културен, това е сигурно, те ме купуват като част от културата. Капитал, също така. Аз не съм му собственик, благословен да е, нито го управлявам. Една малка културна работна сила, която те експлоатират. Но както си е редно, според договор, уточнявам, който съм подписала. Това не е велико откритие. Наполовина наемен работник, наполовина занаятчия. Ти сама си го пожела. Кръстосваш Европа, континентите, самолети, факсове, телефони, поща по четирите края на света. Тежко е, тежко е. Приятно е, но е тежко. Беше приятно. Но трябва също и да се работи все пак, и то все повече. Не може да се продава все същата стока. Трябва да се изобретява, чете, измисля. Защото без това те не са доволни, казват, че ги вземаш за глупаци. Или че залязваш. Знаете ли, Мари вече няма какво да каже. В кошчето.
Понеже нещата вървят добре, появява се някаква домакиня (виждам я, идва, сигурна съм) или някакъв помощник, които идват да ви вземат с такси от летището. Имате половин час в хотела, за да се освежите. Понякога това е осемнадесетчасов полет без прекъсване, нали? Коктейл и вечеря, после лекцията и чаша вино. Или пък коктейл, лекцията и после вечеря. Винаги същото във всички точки на света. Понякога се безпокоят, понякога са ентусиазирани или малко лоши. Понякога също са истински приятели. Винаги си усмихната, Мари, дори ако им разказваш внимателно в своята talk² някакви злокобни истории. Мога да продавам тревогата, това е интересно, но трябва да го правя по приятен начин. Утре или вдругиден е заминаването, прегръщаме се, разменили сме си разни неща един с друг, книги, адреси, прегръщаме се отново, довиждане, ще се видим пак, нали? Светът е малък, махване с ръка, кратка меланхолия, куфарите минават през проверката. – Добър ден, вие сте Кеико? Благодаря, че дойдохте да ме посрещнете. Дали и Кеико също е малък поток културен капитал? Очевидно. Шофьорът с бели ръкавици ни гледа в огледалото за обратно виждане, докато бъбри любезно, главите ни са опрени в колосаните дантели на седалките. Таксито си проправя път като ракета по магистралата и по кръстовищата. Поток капитал. Пристигнахме, имам си своя половин час. Стаята е на петдесет и осмия етаж и всичко е наред.
Мари си спомня под душа как техният преподавател им обясняваше, че капиталът не е само time is money³, но и money is time⁴. Добрият поток е онзи, който пристига най-бързо. Отличният поток пристига в момента, в който почти е тръгнал пак. Това наричат реално време или live, по радиото и телевизията. Но най-доброто е да предусещаш идването на потока, неговото „реализиране“, преди да е пристигнал. Това са парите в кредит. Това е складираното време, време за харчене, преди реалното време. Времето се печели, взема се назаем. Трябва да си купиш word processor⁵. Пести невероятно време. – Ами писането? – Пише се по-бързо, а и подредбата на страниците, бележките, корекциите, виждаш, нали? – Бедната Мари, ти няма да забогатееш; обичаш да драскаш по своята хартия – толкова по-зле. Ти си малък бавен поток. Ще бъдеш дублирана от малки бързи потоци. От експедитивна култура. Достатъчно е да умреш навреме, преди да си станала за посмешище. Тя си казва, че мисълта изисква време, няма какво да се направи срещу това. Или по принцип онова, което глупаво наричат сътворяване. То изобщо не прилича на потоци. Това са по-скоро морета. В тях се нагазва. Те не отиват наникъде, не са усмихнати, не са комуникативни. Спомняш ли си как той работи, Дон? О! Не е барикадиран, не е някакъв монах! Но при все това е съвсем другаде. Приятелите го посещават в неговото убежище на село, той ги посреща любезно. Те разказват истории за художници. Никой така и не успява да разбере дали това изобщо стига до него. Той не казва почти нищо за своята работа. И после един ден излагат серия от петнадесет негови картини голям формат в някоя галерия, или петдесет рисунки. Извод: истинските потоци са подземни, те текат бавно под земята, те образуват водни слоеве, извори. Не се знае къде ще избият. И тяхната скорост е неизвестна. Бих искала да съм подземна кухина, пълна с черна, студена и неподвижна вода.
Още десет минути преди Кеико да дойде. Мари се гримира. Що се отнася до печеленето на време, ние жените сме винаги губещи. По главата и тялото ни винаги има нещо за оправяне. Мъжете блясват и със съвсем малко старание. Не точно. Доволна съм от лекцията си. Те няма да разберат нищо от нея. Прекалено е лаконична. И е прекалено написана. Човек би казал – а ла Морис. Прекалено „френска“. Или ирландска. Отива към минимализъм. Те искат добри и ясни потоци. Обяснения това откъде идва, накъде отива. Кратко въведение. Ситуиране на проблема в контекста. Ернст поддържаше това, Дик отхвърли онова, Рут обясни, че проблемът е неправилно поставен: фалократически подход. А Рон – че всички продължават да мислят по западняшки, въпреки че има и други. А, другите! Само това им е на устата. Различие, другост, мултикултурализъм. Това е тяхното „дада“⁶.
Моят преподавател ни припомняше Кант: да мислим сами, да мислим в съгласие със самите себе си. Днес ни казват, че това е логоцентрично, не е politically correct. Потоците трябва да текат в правилната посока. Да се сливат. Защо е цялата тази културна дандания, конференциите, интервютата, семинарите, защо? Само за да се убедим че говорим за едни и същи неща. Ама за какво? За другостта. Единодушие по принципа, че единодушието е подозрително Ако си жена, и си ирландка, и то представителна, и си някакъв преподавател в Бразилия, и си лесбийка, и пишеш неакадемични книги, тогава ти си един наистина добър малък поток. Интересуваш културния капитал. Ти си един малък амбулантен културен търговец. Побързай. Но ако им представиш един къс, донякъде сбит анализ върху sens-able⁷, както казва Рахел, и неговото отношение към смъртта, тогава наистина ти не си такъв. Това е общоизвестно. Как изразява това твоето различие? Къде е отишла твоята другост? Всеки друг, някой почтен ordinarius от Бохум, Германия, би могъл да бъде на твоето място. Това, което културният капитализъм е открил, е пазарът на своеобразията. Всеки изразява своеобразието си. Той говори от своето място в мрежата от пол, етнос, език, възрастова група, социална класа, несъзнавано. Истинската универсалност, за която понастоящем се говори, е своеобразието. Представяш ли си красивата ирландска хомосексуалистка, която преподава френски език в Университета на Сао-Паоло и прави кантианско-витгенщайниански анализи? Е, това е обезнадеждаващо. Това е откровено неинтелигентно, архаично. Що за философия е тая? Това е дори скандално. Добре, да видим дали в Токио и Кайро са такива.

[о т к ъ с]

Жан-Франсоа Лиотар

¹англ. – поток на културния капитал; б. пр. [↑ о б р а т н о]
²англ. - реч; б. пр. [↑ о б р а т н о]
³англ. - времето е пари; б. пр. [↑ о б р а т н о]
⁴англ. - парите са време; б. пр. [↑ о б р а т н о]
⁵англ. - компютър; б. пр. [↑ о б р а т н о]
⁶Освен алюзия за худ. течение, тук се има предвид и едно от значенията на думата: "любима идея"; б. р. [↑ о б р а т н о]
⁷англ. - усетимото, способното да достигне сетивата, както и способното да бъде сетивно достигнато; б. р. [↑ о б р а т н о]

Жан-Франсоа Лиотар. Постмодерни поуки. Серия ЕТОСИ. Издателство КРИТИКА И ХУМАНИЗЪМ, 2002.


Обичам сутрешните срещи на кафе с Лиотар – порции интелектуална енергия, подплатени с ирония, умерен критицизъм, разбиране и проникновеност. Срещи със стар познайник, когото никога няма да видиш, но с когото можеш да водиш най-живия възможен разговор – разговор, изтъкан от вслушване.

Стефан Пеев

ДОБРОМИР ТОНЕВ | ТЕЗА

ТЕЗА

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

Добромир Тонев

Добромир Тонев. Събрано: Стихотворения, фрагменти и шаржове


Всеки голям поет с присъствието си в битието на красотата всъщност ни приканва да говорим не само за него и неговите стихове, но и за поезията изобщо, за мястото ѝ в живота ни, за нашето отношение днес към стиховете. Дали ще имаме смелостта да подемем и този разговор?

Стефан Пеев

ПИЛОБОЛУС

Какво е пилоболус? В учебниците по биология пише, че е „топлолюбива гъба, която живее в кравешки тор". Но „Пилоболус" е и името на една от най-популярните американски трупи за модерен балет.
„Пилоболус" съществува от 1971 г. Членовете ѝ се определят като „танцова трупа за тези, които не обичат да танцуват и за тези, които обичат". Казват, че най-важни са трансформацията и въображението и не се страхуват да нарушават правилата.
Танцьорите сами правят хореографията си. Започват с импровизация и опитване на различни неща. След това постепенно започват да изграждат движенията заедно и накрая се допитват до артистичните директори, които дават завършен вид на представлението. Никога нищо не се мисли предварително -- всичко се получава в движение.

Източник: Е-ВЕСТНИК

Армин ван Бюрен пусна български фолклор на милиони

В 573-то издание на радио шоуто “A State of Trance” DJ номер 1 в света Армин ван Бюрен избра да пусне и новото парче на DJ Мат Дерей, DJ Стан Колев и Поли Хубавенска - “Altitude” от албума “Blossom and Decay”, който Мат Дерей съвсем скоро издаде.
Парчето е продуцирано от DJ Стан Колев, който има участие и в направата му. Поли Хубавенска изпълнява вокалите, примесвайки напеви от шопския и родопски край на България.
“Снощи милиони чуха този уникален трак в предаването на Armin van Buuren - A State Of Trance Official 573. За пореден път ни накарахте да се гордеем с вас и с магията и красотата на нашия фолклор!!!”, написа фен във Facebook страниците на тримата изпълнители веднага след излъчването на песента. Парчето набира скорост и има потенциал да се превърне в топ хаус хит за лято 2012.
Шоуто на Армин ван Бюрен се излъчва вече десета поредна година и към днешна дата се радва на милионна аудитория.

Източник: АКТУАЛНО.КОМ

БОБ ДИЛЪН | СТРАШЕН ДЪЖД ЩЕ ПАДНЕ

СТРАШЕН ДЪЖД ЩЕ ПАДНЕ

Кажи къде беше, момче синеоко,
кажи къде беше, сине любим?
Бях, майко, край пет планини,
в дим обвити,
вървях и се влачих
по пътища криви,
шест тъжни гори прекосих
мълчаливо,
до седем замрели морета
достигнах,
осем хиляди мили
през гробища бродих

и знам, че страшен, страшен, страшен
и знам, че страшен дъжд ще падне.

Какво видя там, момче синеоко,
какво видя там, сине любим?
видях младенец посред
глутница вълци,
видях път широк -
запустял и безлюден,
видях кръв да капе
от черни клонаци,
видях много хора
с топори кървящи
и стълбища бели
под мътно вода,
видях мъже яки,
но с езици откъснати,
видях как деца носят
пушки и саби

и знам, че страшен, страшен, страшен,
и знам, че страшен дъжд ще падне.

Какво чу там, момче синеоко,
какво чу, сине любим?
Чух гръм да гърми
като предупреждение,
чух вълните, готови
да залеят света,
чух сто барабана как бият
тревога,
чух устни да шепнат,
без никой да слуша,
чух умиращ от глад и чух
присмех край него,
чух последната песен на поет
в мръсна яма,
чух тъжния вопъл на клоун
сред площада,
чух самотник да вика, че все пак
човек е,

и знам, че страшен, страшен, страшен,
и знам, че страшен дъжд ще падне.

Кажи кого срещна, момче синеоко,
кажи кого срещна, сине любим?
Срещнах малко дете,
и мъртво конче до него,
срещнах бял господин,
с черно куче вървеше,
срещнах руса девойка,
под дъгата я срещнах,
срещнах мъж, който беше
от любов наранен,
срещнах друг - с тежка рана, -
наранен от омраза,

и знам, че страшен, страшен, страшен,
и знам, че страшен дъжд ще падне.

Кажи ми сега, момче синеоко,
какво ще направиш ти, сине любим?
Преди да започне дъжда,
ще изляза
и ще ида в тъмната,
страшна гора;
много хора там има,
а ръцете им - празни,
а водото им -
срещу затвор плесенясал,
дето ловко пазачът
лицето си крие;
а гладът - зъл и грозен -
убива душите;
цветът там е черен,
числото е нула.
Там аз ще говоря, ще викам високо,
та всички да чуят и да разберат.
После прав ще застана
върху океана,
песента си ще пея
до последния миг

и знам, че страшен, страшен, страшен,
и знам, че страшен дъжд ще падне.

Боб Дилън

Източник: СИБИР.БГ

БОБ ДИЛЪН ИЗДАВА 35-И АЛБУМ

„Tempest“, най-новият албум на Боб Дилън, вече може да бъде предварително поръчан в iTunes и Amazon, съобщава News.bg, позовавайки се на Stand.bg. Официално албумът ще бъде на пазара на 11 септември 2012 година.

ТАКЪВ БЕШЕ АЙНЩАЙН

Айнщайн беше човек с голяма добрина. След една лекция, прочетена в Берлин, той забеляза двама младежи, които преди не бил виждал на своите занятия. Айнщайн запита за тях Лео Сцилард. Оказа се, че тези студенти са стипендианти на Унгарското министерство на просветата и току-що са пристигнали в Берлин да учат в Политехническия институт, но са закъснели да се запишат. Сцилард помоли Айнщайн да напише няколко реда на ректора на Политехническия институт, за да направи последният изключение за съотечествениците на Сцилард и да ги приеме в института. Айнщайн веднага написа необходимата препоръка на визитната си картичка. Като помисли, че младежите нямат у себе си достатъчно пари за заплащане на учението и за записване, той попита: „Имате ли пари за заплащане на учението?“ Студентите отговориха, че те сега нямат достатъчно пари, но очакват всеки ден да ги получат. Тогава Айнщайн каза: „Така не може. Парите трябва да бъдат внесени днес. Само в такъв случай препоръката ми може да подействува“. Той попита Сцилард каква сума трябва да бъде внесена, който отговори: „Около 450 марки за двамата“. Айнщайн извади портфейла си и даде на студентите всичките си пари, които имаше. Сумата беше значително по-голяма от исканата. При това той каза на студентите: „Давам ви тези пари не като заем, а като подарък от мене“. Когато ние тръгнахме по булевард Унтер-дер-линден, за да се качим на автобуса, Айнщайн нямаше пари даже за билет и ме помоли да му дам назаем една марка.
Айнщайн живееше в скромно жилище на последния етаж, а на работа отиваше като всички обикновени хора с автобус. На негово разположение имаше около двеста хиляди марки. На въпроса ми какво прави с тези пари, Айнщайн отговори: „Парите, всичко до пфенинг харча за онези цели, за които са определени. Аз нямам право да ги изразходвам за лични нужди“. Такъв беше Айнщайн.

Рашко Зайков

Йосиф Бродски | Из „Нобелова лекция“

Йосиф Бродски (1940–1996)

…
Ако изкуството учи на нещо (и на първо място художника), то е – на частността на човешкото съществуване. Като най-древна – и най-буквална – форма на частно предприемачество, то волно или неволно поощрява у човека точно усещането за индивидуалност, уникалност, отделеност, и го превръща от обществено животно в личност. Много неща могат да се споделят: хлябът, ложето, убежището, възлюбената – но не и стихотворение на Райнер Мария Рилке например. Произведението на изкуството – особено литературното, и в частност стихотворението, се обръща към човека тет-а-тет и встъпва с него в преки – без посредници – отношения. Точно затова и недолюбват изкуството изобщо, литературата и поeзията в частност агитаторите за всеобщо благо, повелителите на масите, глашатаите на историческата необходимост. Понеже там, където е минало изкуството, където е прочетено стихотворение, те откриват на място на очакваните съгласие и единодушие равнодушие и разногласие, на мястото на решимостта за действие – невнимание и гнусливост. С други думи, в нуличките, с които агитаторите за всеобщо благо и повелителите на масите искат да действат, изкуството вписва “точка-точка-запетая с минус”, и превръща всяка нуличка в може би не винаги привлекателна, но човешка физономийка.
…
Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги “вчера”; езикът, литературата – винаги “днес”; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори “утре”. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, както на предшествениците, така и на себеподобните си, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име “Жертва на историята”. Изкуството изобщо – и литературата в частност – с това са и забележителни, с това се различават от живота, че винаги бягат от повторенията. В посведневния живот вие можете да разкажете за трети път един и същи виц, и за трети път да предизвикате смях, да се окажете душата на компанията. В изкуството подобна поведенческа форма се нарича “клише”. (…) Притежаващо собствена генеалогия, динамика, логика и бъдеще, изкуството не е синонимично, а – в най-добрия случай – паралелно на историята и начинът му на съществуване е създаваната всеки път нова естетическа реалност. Ето защо то често се оказва “пред прогреса”, пред историята, основен елемент, на която се явява – а дали на доуточним Маркс? – точно клишето.

В днешно време е много разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езикът на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя, това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че “сапиенсът” трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата. Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека неговата етическа реалност. Защото естетиката е майка на етиката (…)

Естетическият избор винаги е индивидуален и естетическото преживяване винаги е частно преживяване. Всяка нова естетическа реалност прави човека, който я преживява, още по-частно лице и тази частност, добиваща понякога форма на литературен (или друг някакъв) вкус, вече сама по себе си може да се окаже ако не гаранция, то форма на защита от поробване. Защото човекът с вкус, в частност – с литературен вкус, е по-малко възприемчив към повторенията и ритмическите заклинания, присъщи на всяка политическа демагогия. Работата не е толкова в това, че добродетелта не гарантира създаването на шедьовър, колкото в това, че злото, особено политическото, е винаги лош стилист. Колкото е по-богат естетическият опит на индивида, колкото по-твърд е неговият вкус, толкова по-точен е нравствения му избор, толкова той е по-свободен, макар че едва ли е по-щастлив. (…)

Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни причини … Той прибягва до тази форма – стихотворението – по-скоро от безсъзнателно-миметически съображения: черният вертикален съсирек от думи сред белия лист хартия по всяка вероятност напомня на човека за собственото му положение в света, за пропорциите на пространството спрямо тялото му. Ала независимо от съображенията, вследствие на които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, създаван от това, което излиза под перото му, върху аудиторията, колкото и да е голяма или малка тя – мигновеното последствие от този акт е усещането за влизане в зависимост от същия, от всичко, което е вече казано на него, написано и осъществено.

Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но тя и разкрепостява. Тъй като, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава колосална центробежна енергия, дарявана му от неговия времеви потенциал – тоест от цялото бъдеще време. (…) Поетът ,повтарям, е средство за съществуване на езика.

Пишещият стихотворение все пак го пише не защото разчита на посмъртна слава, макар той често да се надява, че стихотворението ще го надживее поне за известно време. Пишещият стихотворение го пиша защото езикът му подсказва или просто му диктува следващия стих. Започвайки стихотворението поетът по правило не знае как ще го завърши и често се оказва много удивен от това, което се е получило, защото често се получава по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-далече, отколкото той е очаквал. Точно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще. Както знаем, съществуват три метода на познание: аналитичен, интуитивен и този, от който са се ползвали библейските пророци – откровението. Различието на поезията от трите метода е в това, че тя ги използва и трите едновременно (наблягайки на втория и третия), тъй като и трите са ни дадени в езика; и понякога с помощта на една дума, на една рима пишещият стихотворение успява да се озове там, където преди него никой не е бил – и по-далеч, може би, отколкото той сам е искал. Пишещият стихотворение го пише преди всичко, защото поезията е колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането. Когато веднъж е изпитал това ускорение, човек вече не е в състояние да се откаже от повторение на опита, той изпада в зависимост от този процес, както се изпада в зависимост от наркотиците и алкохола. Човека, намиращ се в подобна зависимост от езика, трябва, предполагам, и да наричаме поет.

Йосиф Бродски
Из “Нобелова лекция”

Превод от руски: Бойко Ламбовски
Източник: plamenova.wordpress.com

УМ, НАДАРЕН С ДОБРОТА

Мъдростта е ум, надарен с доброта. Умът без доброта е хитрост. Хитростта рано или късно се обръща срещу самия човек. Затова се налага хитростта да се прикрива. А мъдростта е открита и сигурна. Тя не лъже другите и преди всичко самия човек. Мъдростта го дарява с добро име, трайно щастие и чиста съвест – най-ценните неща на старини.

Академик Дмитрий Лихачов

Източник на превода: БЛОГ.БГ

Почина носителката на Нобелова награда Вислава Шимборска

In Memoriam

Вислава Шимборска (1923–2012)

На 89-годишна възраст вчера в Краков, Полша, почина световноизвестната полска поетеса Вислава Шимборска, носителка на Нобелова награда за литература за 1996 г., съобщи ИТАР-ТАСС, цитирана от ДНЕВНИК.БГ. Вислава Шимборска е починала на 1 февруари в съня си, уточнява личният ѝ секретар Михал Рушинек.
Творческото наследство на поетесата не е голямо по обем – около 350 стихотворения, но умението да използва иронията и хумора, необичайният ѝ поглед към света ѝ носят популярност и почитатели по целия свят.
За българските читатели Вислава Шимборска е позната с 3 нейни стихосбирки: "Обмислям света" (1998, превод Блага Димитрова), "Начало и край" (1997, превод Искра Ангелова), "Миг" (2008, превод Искра Ангелова).

Източник: ДНЕВНИК.БГ

ТРИ НАЙ-СТРАННИ ДУМИ

Когато произнасям тази дума Бъдеще,
потъва първата й сричка в миналото.

Когато произнасям дума Тишина,
унищожавам я.

Когато произнасям дума Нищо,
създавам нещо, невместимо в никакво небитие.

(„Обмислям света”, превод Блага Димитрова)


ВСИЧКО

Всичко -
дума нахална и надута.
Трябва да я пишем в кавички.
Прави се, че нищо не забравя,
че обгръща, обема, съдържа и има.
А в същото време тя е само
късче суматоха.

(„Миг”, превод - Искра Ангелова)
Източник: ЛИТЕРНЕТ


ПЪРВАТА ЛЮБОВ

Казват,
че първата любов е най-важна.
Това е много романтично,
но не е моят случай.

Имаше между нас нещо и нямаше,
ставаше и си отиде.

Не ми треперят ръцете,
когато попадам на разни подаръчета
и на свитъка със писма, завързан
със шнурче -
да беше поне със панделка.

Срещата ни - единствена след години
беше разговор между два стола
край студената маса.

Други любови
чак досега дълбоко
дишат във мене.
Онази е вече без дъх - как да въздъхне.

(Превод – Силвия Борисова)


СНИМКА ОТ 11 СЕПТЕМВРИ

Скачаха от горящите етажи долу -
един, двама, още няколко
от по-високо, от по-ниско.
Снимката ги остави живи,
а сега ги държи
над земята към земята.
Всеки е още цял
с лично свое лице
и добре съхранена кръв.
Има достатъчно време,
за да се развеят косите,
а от джобовете да изпаднат
ключове и дребни предмети.
Те са още в прегръдката на въздуха,
за тях тепърва ще има място.
Само две неща мога да сторя за тези хора:
да опиша този техен полет
и да не добавям финално изречение.

(Превод – Силвия Борисова)
Източник: ЛИТЕРНЕТ

A MUST HAVE (НЕЩО, КОЕТО ТРЯБВА ДА ИМАШ), ИЛИ КОГА НЕ СИ ЖИВЯЛ НАПРАЗНО

ИЗДАТЕЛСКО ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА

"Днес за всички вече е ясно, че „Одисей” е най-великият роман на столетието".
Антъни Бърджес

Едновременно абстрактно, интелектуално и провокиращо, повествованието на „Одисей” е с енциклопедични пропорции. Историята има колкото литературни, толкова и чисто експериментални характеристики и качества, а постигнатият резултат се нарежда сред най-емблематичните творби на модернизма. Книгата на Джеймс Джойс – роденият в Ирландия автор на „Бдение над Финеган” и „Портрет на художника като млад” – постига нещо, което малцина писатели са успявали да направят: творческото му наследство се е обособило като водещо и продължава да се отрупва със слава, овации и последователи, които днес се увеличават с лавинообразни мащаби, вместо да губят инерцията си.
Джойс, при все че не е бил кой знае колко обичан приживе, особено в родината си, посмъртно се утвърждава като един от най-влиятелните писатели на миналия век, а „Одисей” инициира същинска белетристична революция, подменяйки общоприетите средства на реализма с нови, алтернативни похвати, чиято функция е по-точен израз на вътрешния мисловен и психически свят на човека. Джойс преобръща, ревизира и сякаш „пренаписва” езика, комбинирайки думи на асоциативен принцип, премахвайки границите между изреченията и употребявайки т. нар. „поток на съзнанието”. Творчеството на Джойс е всеобхватно и наситено със символика, алегории и синестезии, затова не е случайно и че персонажите в „Одисей” са в особена, но осезаема връзка с тези от „Одисея“ на митичния Омир. Освен това отделните глави на романа имат връзка с определено изкуство, реторическа техника, цвят и пр.
Преизданието запазва чудесния превод на Иглика Василева, която старателно е прегледала всеки ред и е отстранила някои грешки от предишното издание. Книгата е с луксозно оформление и корица, решена като техника в класически стил, но с модернистичен от концептуална гледна точка полъх, а неин автор е изтъкнатият български художник Петър Станимиров. С Общите усилия на Станимиров, Василева и ние от „Изток-Запад” ви представяме вечната класика на ирландския писател по неочакван и запомнящ се начин.

ЧИТАТЕЛСКИ ОТЗИВ

В литературата Джеймс Джойс е онова, което са в науката Фройд и Айнщайн.
Валери Ларбо
Днес за всички вече е ясно, че „Одисей” е най-великият роман на столетието.
Антъни Бърджес

Започнах да чета „Одисей” на Джеймс Джойс именно заради изказвания като горните. Сега, след като прочетох книгата, мога да заявя смело, че за да си причини „Одисей” на Джеймс Джойс, човек трябва да е или фанатичен сноб, или много да обича литературата. „Одисей” не просто е скучна книга, тя е мъчителна. Тя не трогва, не увлича, не събужда емоция и съпричастност. Дори такъв защитник на книгата като Хорхе Луис Борхес (който пише пролога към изданието на испански език) признава, че не я е чел открай-докрай. И все пак остава големият въпрос: Защо си струва да се прочете „Одисей”? Велика ли е тази книга или просто е поредната прищявка на интелектуалците, за да се чувстват неразбрани?
[...]
Стефан Цвайг казва за „Одисей”, че това е произведение, създаващо повече слово отколкото свят. Романът на Джойс не може да погълне читателя. Той е като магнит, към който колкото повече се приближаваш, толкова повече те отблъсква. Сложна игра на ума. Игра на думи. Лабиринт, заплетен от един гениален Дедал. „Одисей” е като огромен град, който никога не можеш да познаваш в пълнота. Винаги ще има улички, които ти убягват. Един студен самотен град, който задава хоризонтите на твоя живот. Структура, форма, която ти самият трябва да изпълниш със смисъл. „Одисей” е хоризонтът на всичко възможно и невъзможно в словото, рамката, в която се развива литературата на целия ХХ век. Книгата на Джойс е равносметка на близо 30 века европейска литературна история – завръщане към корените, към гения първоизточник на Омир. Но едновременно с това „Одисей” е и захвърлен проект към бъдещето. Одисей не остава в Итака. Едва завърнал се, той поема отново на път.
(Моят съвет е: ако не искате да съсипвате месец и половина от своя живот, както направих аз, не четете подробно цялата книга. Вижте схемата отзад и преценете кои глави биха ви били интересни – препоръчвам 6, 9, 12, 13, 15, 17 и 18. Лично аз ще цитирам „Одисей” до края на дните си, за да ми компенсира интелектуалната мъка, която ми причини. По това ще ме познаете: Юлия Роне) (Източник: АЗ ЧЕТА)

КРАТКА СПРАВКА ЗА ДЖЕЙМС ДЖОЙС

Джеймс Джойс, роден през 1882 г., е ирландски писател и поет, чиито психологичеси перцепции и новаторски литературни техники го правят един от най-влиятелните писатели на 20 век. Творчеството му започва със стихосбирката “Камерна музика" (1907), посветена изцяло на любовта. Следва сборникът разкази “Дъблинчани" (1914). Първият му роман - автобиографичният “Портрет на художника като млад" (1916) очарова читателската публика с новите литературни похвати, които съдържа - поток на съзнанието, или т.нар. вътрешен монолог, техника, чрез която се постига разкриване на всички чувства, мисли и усещания на литературния герой чрез съзнателно търсен психологически реализъм. През 1922 г. Джойс получава международна известност с романа “Одисей", преведен през 2004 г. и на български, а по-късно с “Бдение над Финеган" (1939). Умира през 1941 г. (Източник: ЛИТЕРНЕТ)

ЕДНА ДУМА В ПОВЕЧЕ

За щастие „Одисей“ на Джеймс Джойс е от книгите, които никога няма да остареят. Да имаш такава книга в библиотеката си, означава да си надмогнал чувството си за преходност. И ако не пропуснеш да я включиш в наследството си и накараш наследниците ти да ценят богатството на твоята библиотека редом с другото, което им оставяш – не си живял напразно.

Стефан Пеев

ОДИСЕЙ
Автор: Джеймс Джойс
Издател: Изток–Запад
Издание: второ, 2011
Размери: 18/25 см
ISBN 978-954-3219-50-8 | твърда корица | 928 стр. | цена 59.00 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Още по темата:
Джеймс Джойс в ЛИТЕРНЕТ

ЛЕВ ТОЛСТОЙ

Лев Толстой (1828–1910).
Източник на репродукцията: УИКИПЕДИЯ. Автор на картината: Иля Репин

Личността на Толстой винаги е будела недоверие, както и личността на Ганди. Толстой не е бил груб лицемер, за какъвто го обявяват някои хора, и вероятно би си наложил още по-големи саможертви, ако на всяка крачка не са се намесвали околните и особено съпругата му. Но, от друга страна, за личности като Толстой е опасно да се съди само по мнението на техните последователи. Винаги съществува възможността — по-точно вероятността, — че тези личности са заменили една форма на егоизъм с друга. Толстой се отказва от богатство, слава и привилегии, отрича насилието във всичките му прояви и е готов да изтърпи страдания заради това, но не е толкова лесно да се повярва, че той се е отказал от идеята за властвуване или поне от желанието да властвува над другите. Има семейства, в които бащата казва на детето: „Ще изядеш един шамар, ако още веднъж направиш това, а майката с насълзени очи прегръща детето и с обич му шепти: „Кажи, миличко, на мама хубаво ли й е, като правиш така?" Кой би казал, че вторият подход е по-малко тираничен от първия? Разликата, която всъщност е важна, не е между насилието и ненасилието, а между това имаш ли, или нямаш апетит за власт. Има хора, които са убедени, че военните и полицейските части представляват зло, но въпреки това са много по-нетолерантни и жестоки в сравнение с обикновения човек, който смята, че при определени обстоятелства е необходимо да се прибягва до насилие. Тези хора няма да кажат: „Ако не направиш това или онова. отиваш в затвора, но стига да могат, влизат под кожата на човека и започват да му диктуват мислите до най-малки подробности. Учения като пацифизъм и анархизъм, които на пръв поглед проповядват отхвърляне на властта, по-скоро тласкат съзнанието в обратната посока. Защото, ако твоята идея не е опетнена от низки политически страсти, ако ти не очакваш да извлечеш някаква материална изгода чрез идеята си, значи си прав, така ли е? И щом си прав, съвсем естествено е да изискваш всички останали да мислят като теб.
Ако приемем за истина онова. което казва в памфлета си, Толстой никога не е открил нищо положително у Шекспир и винаги се е учудвал, че събратята му по перо — Тургенев, Фет и други — мислят различно. Можем да бъдем сигурни, че преди да се обърне към религията, Толстой щеше да каже следното: „Ти харесваш Шекспир. Аз — не. Нека спрем дотук." След време, когато отказва да възприеме, че светът се състои от всякакви хора, той започва да съзира нещо опасно за самия себе си в творбите на Шекспир. Колкото по-голямо удоволствие изпитват хората от Шекспир, толкова по-малко ще искат да слушат Толстой. Затова не бива да им се позволява да харесват Шекспир, както не бива да им се позволява да пият и да пушат. Разбира се, Толстой не налага забрана чрез сила. Той не настоява полицията да конфискува всички екземпляри от творбите на Шекспир. Но падне ли му случай. ще побърза да очерни Шекспир. Ще се опита да смути душата на всеки Шекспиров почитател и ще му отнеме насладата чрез всички възможни начини, които му хрумнат. включително, както вече посочих в резюмето на памфлета. и с аргументи, които са взаимно противоречиви или доста непочтени.
Но в края на краищата най-забележителното от всичко е, че това няма значение. Както вече казах, на Толстоевия памфлет не може да се отговори. поне в главните му пунктове. Не съществува аргумент, с който едно стихотворение може да се защити. То или се защитава само, като оцелява, или е незащитимо. И ако това изпитание е валидно. то аз мисля, че в случая с Шекспир съдът трябва да го признае за „невиновен". Като всеки друг писател, рано или късно и Шекспир ще бъде забравен, но едва ли някога срещу него ще бъдат отправени по-тежки обвинения. Толстой е бил може би най-високо цененият литератор на своето време и в никакьв случай не е бил неспособен памфлетист. Той е насочил всички те си изобличителни способности срещу Шекспир подобно на боен кораб, който стреля с всичките си оръдия едновременно. И какъв е резултатът? Четиридесет години по-късно Шекспир е все още тук, и то неуязвен, а от опита да бъде унищожен са останали само пожълтелите страници на един памфлет, който едва ли някой е прочел и който щеше да е напълно забравен, ако Толстой не беше и авторът на „Война и мир" и „Ана Каренина".

Джордж Оруел
Превод: N/A
Източник на превода: ФОРУМ

Франсоа Вийон

Франсоа Вийон (1431–1474). Източник на снимката: Famous Poets and Poems

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с "лека нощ" денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Превод от френски: Васил Сотиров, 2000
Източник на превода: ЛИТКЛУБ

ДВОЙНА БАЛАДА

И тъй, обичайте, любете,
не знае любовта сезон,
ала ума си не губете
като мъдреца Соломон,
остана без очи Самсон,
човек на скот ще заприлича
зарад любовния нагон.
Щастлив е, който не обича.

Орфей, омайвал зверовете,
захвърли флейта с дивен тон
и зарад дух, си представете,
реши да слезе при Плутон.
И Нарцис, в горския заслон,
взе във водата да наднича
и падна там без вик, без стон.
Щастлив е, който не обича.

Давид, най-мъдър сред царете,
забрави Божия закон
и в женско руно се заплете;
остави бойния си кон
и хурка взе, и в мек хитон
Сарданапал се занавлича...
Не, няма в любовта резон.
Щастлив е, който не обича.

Надмина всички в греховете
сластолюбивият Амнон,
Тамар, сестра си, предпочете
като развратен фараон;
за сластен танц пред своя трон
главата на Йоан отсича
цар Ирод, бичът на Сион.
Щастлив е, който не обича.

Зарад кого ли, отгатнете,
смени ми целия фасон
и пода с мен палачът мете?...
Зарад Катрин Восел, пардон!
Дано и оня фарфарон –
Ноел – го зърне тя под бича
или дори на някой клон.
Щастлив е, който не обича.

Послание

Какво да прави днес, кажете,
ей този дързък вагабонт?
Не, не, на клада го качете,
но ще обича пак Вийон!
Той пак ще бъде ветрогон
и пак след фустите ще тича,
не се шегува Купидон...
Щастлив е, който не обича.

Превод от френски: Кирил Кадийски
Източник на превода: КИРИЛ КАДИЙСКИ

Кой е Франсоа Вийон: УИКИПЕДИЯ

Булат Окуджава

МОЛИТВА НА ФРАНСОА ВИЙОН

Дорде се върти земята и слънчев отблясък играй,
на кого каквото не достига, всекиму, Господи, дай:
разум дай на мъдреца, на страхливеца - кон устрелен,
на щастливия - злато... И не забравяй за мен.
Дорде се върти земята - Господи, ти си над нас! -
дай на живия властник да се насити на власт,
дай на прахосника щедрост даже в последния ден,
дай на Каин утеха... И не забравяй за мен.
Зная, че ти си всесилен, вярвам в твоята мъдрост без край,
както пада войникът и вярва, че го чака небесен рай,
както в тихите твои думи вярва нашият слух несмутим,
както вярваме ние самите, без да знаем какво творим!
Господи, Боже мой с тия зелени очи!
Дорде се върти земята и удивено мълчи
и дордето все още ѝ стигат време и огън свещен,
дай ти на всеки по нещо... И не забравяй за мен.

Превод от руски: Иван Николов
Източник на превода: БЛОГ

РАХМАНИНОВ

Сергей Василиевич Рахманинов (рус. Сергей Васильевич Рахманинов) (1873—1943) е руски композитор, пианист и диригент. Рахманинов принадлежи към числото на големите композитори в класическата и в частност руската музика в периода 19-20 век. Композиторът се явява естествен преход към модернизма в класическата руска музика, най-яркият представител на който е Дмитрий Шостакович. За формирането на Сергей Рахманинов влияние оказва Пьотр Илич Чайковски, който приема голямо участие в съдбата на младия музикант, както и творчеството на почти предшественика му - Александър Скрябин. Всъщност могат да се открият редица прилики между Рахманинов и Скрябин, но разликата между двамата композитори е чувствителна, особено в усещането за мелодичност и динамичност. Рахманинов черпи вдъхновение от руския фолклор и дори от църковно-славянската музика.
Творческото наследство на Рахманинов включва различни жанрове, централно място в него обаче принадлежи на клавирните му произведения. От тях най-известни на широката публика са четирите концерта за пиано с оркестър, прелюдиите, етюдите-картини, музикалните моменти, сонатите и други, както и знаменитата му „Рапсодия на тема Паганини“. Други произведения са оперите „Алеко“, „Алчният рицар“, „Франческа де Рамини“, известните Кантата „Пролет“, Поемата „Камбани“, камерно-интрументални ансамбли (от които най-известно е „Елегично трио“). Но връх в творчеството на композитора може би заемат симфониите и симфоничните му произведения, които разтърсват със своята динамичност и екпресивност — три симфонии, симфонични танци, „Островът на мъртвите“ и други. Те съхраняват в себе си цялостното творческо внушение на автора, което въздейства непремерено силно. Може би затова мнозина са склонни да характеризират творчеството на Рахманинов като демонично. В същото време композиторът пише партитури за хорове „a cappella“ — „Литургия на Йоан Златоуст“ и „Всенощно бдение“.
Изостреното лирическо усещане за грандиозни социални сътресения при него е свързано с въплъщаването образа на родината. Бил е проникновен художник на руската природа. В музиката на Рахманинов заедно съществуват страстни, бурни пориви и упойващо поетическо съзерцание, волева решимост и трепетна чувствителност, мрачен трагизъм и възторжена патетичност. Музиката му притежава неповторимо мелодично и многогласно-полифонично богатство, почерпено от руската народна песенност и от особеностите на знаменития ѝ разпев. Една от отличителните черти на музикалния стил на Рахманинов е органичното съчетаване на широтата и свободата на мелодическото дишане със забързания и енергичен ритъм. Многообразното пресъздаване на колосални звучения е характерно за своеобразния му хармоничен език.

Източник на информацията за Сергей Рахманинов: УИКИПЕДИЯ.

ОТ ИНТЕРНЕТ ДО ГУТЕНБЕРГ 1996

Умберто Еко

[откъс]

Until now I have tried to show that the arrival of new technological devices does not necessarily made previous device obsolete. The car is goes faster than the bicycle, but cars have not rendered bicycles obsolete and no new technological improvement can make a bicycle better than it was before. The idea that a new technology abolishes a previous role is too much simplistic. After the invention of Daguerre painters did not feel obliged to serve any longer as craftsmen obliged to reproduce reality such as we believe to see it. But it does not mean that Daguerre's invention only encouraged abstract painting. There is a whole tradition in modern painting that could not exist without the photographic model, think for instance of hyper-realism. Reality is seen by the painter's eye through the photographic eye. Certainly the advent of cinema or of comic strips has made literature free from certain narrative tasks it traditionally had to perform. But if there is something like post-modern literature, it exists just because it has been largely influenced by comic strips or cinema. For the same reason today I do not need any longer a heavy portrait painted by a modest artist and I can send my sweetheart a glossy and faithful photograph, but such a change in the social functions of painting has not made painting obsolete, except that today painted portraits do not fulfill the same practical function of portraying a person (which can be done better and less expensively by a photograph), but of celebrating important personalities, so that the command, the purchasing and the exhibition of such portraits acquire aristocratic connotations. This means that in the history if culture it has never happened that something has simply killed something else. Something has profoundly changed something else. I have quoted McLuhan, according to which the Visual Galaxy had substituted the Gutenberg Galaxy. We have seen that few decades later this was no longer true. McLuhan stated that we are living in a new electronic Global Village. We are certainly living in a new electronic community, which is global enough, but this is not a Village - if by village one means a human settlement where people are directly interacting each other. The real problems of an electronic community are the following: (1) Solitude. The new citizen of this new community is free to invent new texts, to cancel the traditional notion of authorship, to delete the traditional divisions between author and reader, but the risk is that - being in touch with the entire world by means of a galactic network - one feels alone.... (2) Excess of information and inability to choose and to discriminate. I am used to saying that certainly the Sunday NYT is the kind of newspaper where you can find everything fit to print. Its 500 hundred pages tell you everything you need to know about the events of the past week and the ideas for the new one. However, a single week is not enough to read the whole Sunday NYT. Is there a difference between a newspaper which says everything you cannot read, and a newspaper which says nothing, is there a difference between NYT and Pravda? Notwithstanding this, the NYT reader can still distinguish between the book review, the pages devoted to the tv programs, the Real Estate supplement, and so on. The user of Internet has not the same skill. We are today unable to discriminate, at least at first glance, between a reliable source and a mad one. We need a new form of critical competence, an as yet unknown art of selection and decimation of information, in short, a new wisdom. We need a new kind of educational training. Let me say that in this perspective books will still have a paramount function. As well as you need a printed handbook in order to surf on Internet, so we will need new printed manuals in order to cope critically with the World Wide Web. Let me conclude with a praise of the finite and limited world that books provide us. Suppose you are reading Tolstoj's War and Peace: you are desperately wishing that Natasha will not accept the courtship of that miserable scoundrel who is Anatolij; you desperately wish that that marvellous person who is prince Andrej will not die, and that he and Natasha could live together happy forever. If you had War and Peace in a hypertextual and interactive CD-rom you could rewrite your own story, according to your desires, you could invent innumerable War and Peaces, where Pierre Besuchov succeeds in killing Napoleon or, according to your penchants, Napoleon definitely defeats General Kutusov. Alas, with a book you cannot. You are obliged to accept the laws of Fate, and to realise that you cannot change Destiny. A hypertextual and interactive novel allows us to practice freedom and creativity, and I hope that such a kind of inventive activity will be practised in the schools of the future. But the written War and Peace does not confront us with the unlimited possibilities of Freedom, but with the severe law of Necessity. In order to be free persons we also need to learn this lesson about Life and Death, and only books can still provide us with such a wisdom.

Винаги досега съм се опитвал да покажа, че навлизането на нови технологии не прави предишните непременно остарели. Колата се движи по-бързо от велосипеда, но тя не го превръща в отживелица, а и никоя нова технология не прави велосипеда по-добър, отколкото е бил преди. Идеята, че всяко нововъведение обезсмисля и отменя ролята на предишното е прекалено опростено като начин на мислене. След изобретението на Дагер художниците не чувстват вече задължението като едни занаятчии да представят действителността такава, каквато смятаме, че я виждаме. Това, обаче, не означава, че само откритието на Дагер насърчава развитието на абстрактното изкуство. Цяло направление в модерната живопис не би могло да съществува без фотографския модел, а именно хиперреализмът, при който реалността е видяна от художника през погледа на фотографския обектив. Разбира се, появата на киното и на комиксите освобождава литературата от задачата на традиционното представяне на повествованието. Но ако има нещо като постмодерна литература, то нейното съществуване до голяма степен е повлияно от появата на комиксите или киното. По същата причина днес, аз нямам нужда от сериозен портрет, нарисуван от модерен художник, мога да си направя достоверна и луксозна фотография. Но промяната в социалната функция на рисуването на портрети не го прави старомодно, отхвърляйки днес неговите практически функции (които могат да бъдат изпълнени по-добре и по-евтино от фотографията), но за известните личности поръчването и излагането на портретите придобива аристократичен привкус. Това означава, че в историята на културата никога не се е случвало така, че нещо просто да убие нещо друго. Нещо коренно е променило нещо друго. Подразбрахме от Маклуън, че Visual Galaxy ще замени Gutenberg Galaxy. И ние видяхме след няколко десетилетия, че това не е било далеч от истината. Маклуън твърдеше, че живеем в едно електронно глобално село1. Да, ние наистина живеем в едно ново електронно общество, което е достатъчно глобално, но то не е село. В селото хората директно взаимодействат едни с други. Истинските проблем на електронното общуване са следните: 1. Самотата. Новият гражданин на тази общност е свободен да създава нови текстове, незачитайки теорията за авторството, премахвайки традиционната преграда между читател и автор. Рискът е в това - бидейки във връзка с целия свят, като в една галактическа мрежа – човек се чувства сам. 2. Излишъкът от информация и неспособността да я подбираме и преценяваме. Например: Sunday NYТ безспорно е вестник, в който можете да намерите всичко, което би могло да бъде отпечатано. Неговите 500 страници съдържат онова, което бихте искали да научите за събитията от изминалата седмица, както и за тези които предстоят през следващата. Както и да е, цяла седмица няма да ви стигне да го прочетете. И каква е разликата между вестник, който казва всичко, което няма да успеете да прочетете, и такъв, който не казва нищо, каква е разликата между Sunday NYТ и „Правда“? Въпреки това, читателят на NYT все още може да разграничи рецензията на книга от телевизионната програма или от обявите за продажба на имоти. Интернет потребителят няма същите умения. Ние днес не сме в състояние от пръв поглед да разграничим достоверните извори на информация от налудничавите. Нуждаем се от нова форма на критически умения, на още неусвоено умение за селектиране, за отсяване на информацията, казано накратко – нова мъдрост. Нуждаем се от нов вид обучение. Позволете ми в тази връзка да кажа, че книгите все още имат първостепенна функция. Така, както се нуждаем от напечатаното ръководство за сърфиране в Интернет, така ще се нуждаем и от наръчник, за да се справим критично с Мрежата (World Wide Web). Позволете ми да приключа с похвала за ограничения свят, който книгите ни предлагат. Предполагам, че сте чели "Война и мир" на Толстой: имали ли сте отчаяното желание Наташа да не приема ухажването на жалкия негодник Анатолий, прекрасният принц Андрей да не умира и да живеят с Наташа щастливи завинаги... Ако имахте "Война и мир" в хипертекст, можехте да пренапишете тази история, както ви се иска, можехте да създадете безрой варианти на "Война и мир", в които Пиер Безухов успява да убие Наполеон или, в съответствие с предпочитанията ви, Наполеон нанася съкрушително поражение на генерал Кутузов. Уви, в книгата това е невъзможно. Вие сте задължени да приемете предопределеното, осъзнавайки, че не бихте могли да промените Съдбата. Хипертекстът и интерактивният роман ни позволяват да проявим свобода и творчество и се надявам, че такъв вид творческа дейност ще бъде практикувана в училището на бъдещето. Написаната "Война и мир" не ни предоставя неограничени възможности за свобода, но ни изправя срещу суровия закон на неизбежното. За да бъдем свободни личности, ние ще трябва да научим този урок за живота и смъртта и само книгите все още могат да ни предоставят такава мъдрост. Превод: Милена Катошева 1 Умберто Еко има предвид книгата на Marshall McLuhan „The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man“ (1962). [↑ о б р а т н о]

Умберто Еко

Целият текст на статията в: UMBERTOECO.COM

САНДРО БОТИЧЕЛИ

Сандро Ботичели | Раждането на Венера (детайл)

Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи (1445-1510), по-известен като Сандро Ботичели (на италиански Sandro Botticelli), е италиански художник. Наследява прякора си, който означава „Бъчвичката“, от пълния си по-голям брат. Ботичели е един от най-големите италиански живописци от Флорентинската школа, творил по времето на Ранния Ренесанс. Създава картини по митологически — „Раждането на Венера“, „Пролет“ (1478) — както и по християнски мотиви. По-късните му произведения са мрачни и драматични.



Източник на информацията и на снимките: УИКИПЕДИЯ

R.E.M. обявиха края на съществуването си

R.E.M. Снимка: Cover Lay Down

R.E.M. са сформирани през 1980 г., като до 1996 г. в състава е барабанистът Бил Бери. Сред личностите в музиката, които са повлияни от музиката им са Кърт Кобейн, Editors, Pavement, Radiohead и много други. Стилът им се характеризира, както от иновативното им китарно звучене, ключово за интегрирането на алтернативния рок в мейнстрийма, така и от абстрактните текстове на Майкъл Стайп. През 2007 г. те. стават част от Залата на славата на рокендрола.
Американската алтернатив рок група R.E.M. изненадващо обяви, че се разделя, съобщи официалният ѝ сайт. Вокалистът Майкъл Стайп, китаристът Питър Бък и басистът Майк Милс казват, че групата напуска музикалната сцена с чувство на удовлетвореност от направеното през годините. Според фронтмена на формацията, феновете трябва да знаят, че решението не е било лесно, но "всичко има своя край и искаме да го сложим по наш собствен начин". Стайп благодари на всички, които са подкрепяли групата през нейната 31-годишна история.

Извадка [източник: ДНЕВНИК.БГ]

Авторът на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" с наградата „Вюрт“ за европейска литература

Известният писател от български произход Илия Троянов получи в Щутгарт наградата „Вюрт“ за европейска литература, придружена с чек за 25 000 евро, съобщи ДПА, цитирана от БТА.
А филмът на Стефан Командарев "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" по едноименния бестселър на Троянов се класира за втория етап в борбата за номинациите за наградите "Оскар" в категорията "Най-добър чуждоезичен филм".

Източник: КНИГИТЕ.НЕТ

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

На въпроса какво значение има за него тази награда, Троянов казва, че си е изградил особено отношение към отличията. Той гледа на тях като на инвестиция в бъдещето за неговата литература. Троянов споделя, че планира да напише роман в България. Все още обаче събира материали за бъдещата си книга.
Илия Троянов е роден на 23 август 1965 година в София. През 1971 година семейството му емигрира в Западна Германия, където получава политическо убежище. С едно прекъсване през 1977-1981 година, от 1972 до 1984 година той живее в Найроби, където баща му работи като инженер. След кратък престой в Париж, от 1984 до 1989 година учи право и етнология в Мюнхенския университет. Прекъсва образованието си, за да основе издателството „Кирил унд Метод Ферлаг“, а през 1992 година - „Марино Ферлаг“. И двете издателства се специализират в издаването на африканска литература. От 1999 година живее в Мумбай, а от 2003 година - в Кейптаун.
През 90-те години Троянов пише няколко документални книги за Африка, съставя антология на съвременната африканска литература и превежда африкански автори на немски. Първият му роман „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ („Die Welt ist groß and Rettung lauert überall“) е издаден през 1996 година.
Автор на документалния филм за лагерите по комунистическо време в България: „Напред, но нека никога да не забравяме. Балада за български герои“.
Носител е на литературните награди "Бертелсман" (1997) и Адалберт фон Шамисо (2000), както и на Марбургската литературна награда (1996), отличен е с наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата (2006) и с Берлинската награда за литература (2007).
Книгите му са превеждани във Великобритания, Испания, Норвегия, Полша, Франция
Понякога представя творческия си процес чрез сайтовете си, за да могат интересуващите се да проследят писането от самото начало.
Автор е на "Кучешки времена. Завръщане в чужда страна" (1999) – сборник интервюта и репортажи за живота в България в годините на преход; "Край вътрешните брегове на Индия" (2003); "За свещените извори на исляма" (2003); "Номад на четири континента" (2007)

ПРИЗНАНИЕ
Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. Затова аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добър от моя. Това е наистина абсурдно - да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си (Илия Троянов).

 RSS