Жан-Франсоа Лиотар (10 август 1924 – 21 април 1998)МАРИ В ЯПОНИЯ
Stream of cultural capital1? Ho това съм аз, си казва Мари, като гледа движението на въртележката в Нарита. Малък поток, но поток. Културен, това е сигурно, те ме купуват като част от културата. Капитал, също така. Аз не съм му собственик, благословен да е, нито го управлявам. Една малка културна работна сила, която те експлоатират. Но както си е редно, според договор, уточнявам, който съм подписала. Това не е велико откритие. Наполовина наемен работник, наполовина занаятчия. Ти сама си го пожела. Кръстосваш Европа, континентите, самолети, факсове, телефони, поща по четирите края на света. Тежко е, тежко е. Приятно е, но е тежко. Беше приятно. Но трябва също и да се работи все пак, и то все повече. Не може да се продава все същата стока. Трябва да се изобретява, чете, измисля. Защото без това те не са доволни, казват, че ги вземаш за глупаци. Или че залязваш. Знаете ли, Мари вече няма какво да каже. В кошчето.
Понеже нещата вървят добре, появява се някаква домакиня (виждам я, идва, сигурна съм) или някакъв помощник, които идват да ви вземат с такси от летището. Имате половин час в хотела, за да се освежите. Понякога това е осемнадесетчасов полет без прекъсване, нали? Коктейл и вечеря, после лекцията и чаша вино. Или пък коктейл, лекцията и после вечеря. Винаги същото във всички точки на света. Понякога се безпокоят, понякога са ентусиазирани или малко лоши. Понякога също са истински приятели. Винаги си усмихната, Мари, дори ако им разказваш внимателно в своята talk2 някакви злокобни истории. Мога да продавам тревогата, това е интересно, но трябва да го правя по приятен начин. Утре или вдругиден е заминаването, прегръщаме се, разменили сме си разни неща един с друг, книги, адреси, прегръщаме се отново, довиждане, ще се видим пак, нали? Светът е малък, махване с ръка, кратка меланхолия, куфарите минават през проверката. – Добър ден, вие сте Кеико? Благодаря, че дойдохте да ме посрещнете. Дали и Кеико също е малък поток културен капитал? Очевидно. Шофьорът с бели ръкавици ни гледа в огледалото за обратно виждане, докато бъбри любезно, главите ни са опрени в колосаните дантели на седалките. Таксито си проправя път като ракета по магистралата и по кръстовищата. Поток капитал. Пристигнахме, имам си своя половин час. Стаята е на петдесет и осмия етаж и всичко е наред.
Мари си спомня под душа как техният преподавател им обясняваше, че капиталът не е само time is money3, но и money is time4. Добрият поток е онзи, който пристига най-бързо. Отличният поток пристига в момента, в който почти е тръгнал пак. Това наричат реално време или live, по радиото и телевизията. Но най-доброто е да предусещаш идването на потока, неговото „реализиране“, преди да е пристигнал. Това са парите в кредит. Това е складираното време, време за харчене, преди реалното време. Времето се печели, взема се назаем. Трябва да си купиш word processor5. Пести невероятно време. – Ами писането? – Пише се по-бързо, а и подредбата на страниците, бележките, корекциите, виждаш, нали? – Бедната Мари, ти няма да забогатееш; обичаш да драскаш по своята хартия – толкова по-зле. Ти си малък бавен поток. Ще бъдеш дублирана от малки бързи потоци. От експедитивна култура. Достатъчно е да умреш навреме, преди да си станала за посмешище. Тя си казва, че мисълта изисква време, няма какво да се направи срещу това. Или по принцип онова, което глупаво наричат сътворяване. То изобщо не прилича на потоци. Това са по-скоро морета. В тях се нагазва. Те не отиват наникъде, не са усмихнати, не са комуникативни. Спомняш ли си как той работи, Дон? О! Не е барикадиран, не е някакъв монах! Но при все това е съвсем другаде. Приятелите го посещават в неговото убежище на село, той ги посреща любезно. Те разказват истории за художници. Никой така и не успява да разбере дали това изобщо стига до него. Той не казва почти нищо за своята работа. И после един ден излагат серия от петнадесет негови картини голям формат в някоя галерия, или петдесет рисунки. Извод: истинските потоци са подземни, те текат бавно под земята, те образуват водни слоеве, извори. Не се знае къде ще избият. И тяхната скорост е неизвестна. Бих искала да съм подземна кухина, пълна с черна, студена и неподвижна вода.
Още десет минути преди Кеико да дойде. Мари се гримира. Що се отнася до печеленето на време, ние жените сме винаги губещи. По главата и тялото ни винаги има нещо за оправяне. Мъжете блясват и със съвсем малко старание. Не точно. Доволна съм от лекцията си. Те няма да разберат нищо от нея. Прекалено е лаконична. И е прекалено написана. Човек би казал – а ла Морис. Прекалено „френска“. Или ирландска. Отива към минимализъм. Те искат добри и ясни потоци. Обяснения това откъде идва, накъде отива. Кратко въведение. Ситуиране на проблема в контекста. Ернст поддържаше това, Дик отхвърли онова, Рут обясни, че проблемът е неправилно поставен: фалократически подход. А Рон – че всички продължават да мислят по западняшки, въпреки че има и други. А, другите! Само това им е на устата. Различие, другост, мултикултурализъм. Това е тяхното „дада“6.
Моят преподавател ни припомняше Кант: да мислим сами, да мислим в съгласие със самите себе си. Днес ни казват, че това е логоцентрично, не е politically correct. Потоците трябва да текат в правилната посока. Да се сливат. Защо е цялата тази културна дандания, конференциите, интервютата, семинарите, защо? Само за да се убедим че говорим за едни и същи неща. Ама за какво? За другостта. Единодушие по принципа, че единодушието е подозрително Ако си жена, и си ирландка, и то представителна, и си някакъв преподавател в Бразилия, и си лесбийка, и пишеш неакадемични книги, тогава ти си един наистина добър малък поток. Интересуваш културния капитал. Ти си един малък амбулантен културен търговец. Побързай. Но ако им представиш един къс, донякъде сбит анализ върху sens-able7, както казва Рахел, и неговото отношение към смъртта, тогава наистина ти не си такъв. Това е общоизвестно. Как изразява това твоето различие? Къде е отишла твоята другост? Всеки друг, някой почтен ordinarius от Бохум, Германия, би могъл да бъде на твоето място. Това, което културният капитализъм е открил, е пазарът на своеобразията. Всеки изразява своеобразието си. Той говори от своето място в мрежата от пол, етнос, език, възрастова група, социална класа, несъзнавано. Истинската универсалност, за която понастоящем се говори, е своеобразието. Представяш ли си красивата ирландска хомосексуалистка, която преподава френски език в Университета на Сао-Паоло и прави кантианско-витгенщайниански анализи? Е, това е обезнадеждаващо. Това е откровено неинтелигентно, архаично. Що за философия е тая? Това е дори скандално. Добре, да видим дали в Токио и Кайро са такива.
[о т к ъ с]
Жан-Франсоа Лиотар
1англ. – поток на културния капитал; б. пр. [↑ о б р а т н о]
2англ. - реч; б. пр. [↑ о б р а т н о]
3англ. - времето е пари; б. пр. [↑ о б р а т н о]
4англ. - парите са време; б. пр. [↑ о б р а т н о]
5англ. - компютър; б. пр. [↑ о б р а т н о]
6Освен алюзия за худ. течение, тук се има предвид и едно от значенията на думата: "любима идея"; б. р. [↑ о б р а т н о]
7англ. - усетимото, способното да достигне сетивата, както и способното да бъде сетивно достигнато; б. р. [↑ о б р а т н о]
Жан-Франсоа Лиотар. Постмодерни поуки. Серия ЕТОСИ. Издателство КРИТИКА И ХУМАНИЗЪМ, 2002.
Обичам сутрешните срещи на кафе с Лиотар – порции интелектуална енергия, подплатени с ирония, умерен критицизъм, разбиране и проникновеност. Срещи със стар познайник, когото никога няма да видиш, но с когото можеш да водиш най-живия възможен разговор – разговор, изтъкан от вслушване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар