Приличам на старица, която едва потропвайки с бастуна си по земята, безпомощно се опитва да пресече пешеходната пътека в най-натоварения часови трафик. Разбира се, че някой ще спре и ще направи път на старицата. Но това едва ли я удовлетворява. Когато с толкова малки стъпки се движиш в своя път напред, е сигурно, че виждаш много надалеч. Виждаш не благодарение на своя очен лекар, който е позакрепил с лещите на очилата ти фокуса ти до близките и недалечни разстояния, а виждаш благодарение на стъпките в живота си (от първото потропване в кошарката през смешното пълзене по пода и напереното пробягване на всякакви къси дистанция в пубертета до умереното и зряло прехождане на зрелостта). Виждаш света в многоизмерността на една абсолютна невъзможна технология – едновременно съчетание на фактологическа неизбежност, историческа закономерност и... неунищожимо лично мечтание. На този фон, всичко, което се изпречва на пътя ти – независимо от своята скорост или пазарна стойност, е нищожно... (защото само след няколко завоя – измервани в едно или няколко десетилетия, същото това могъщо препятствие ще бъде безмилостно отиваща си във времето епизодична картина)... Безсилието, с което възрастният човек стъпва на пешеходната пътека, е всъщност измамно. Защото силата не е на страната на ръмжащите конски сили в лъскавия и скъп автомобил, силата е на страната на този, който вижда истински бъдещето. На този, който знае какво има зад следващия завой...
Няма коментари:
Публикуване на коментар