Всъщност критерият за демократизъм не е отношението ни към собствената ни политическа система, в която сме впримчени, а към политическите системи в света изобщо. И ако сме гневни противници на ставащото около нас, но с мълчание подминаваме другото – онова, което е в света, едва ли сме пример за демократизъм.
В тази връзка ми е любопитно с какво точно политическата система в Сингапур е по-приемлива от политическата система в Китай? За сведение на непосветените „от обявяването на независимост през 1965 г. политиката на Сингапур е доминирана от партията ПАП — една от причините, поради които Сингапур е определян като еднопартийна държава, а ПАП е обвинявана в неправомерни действия срещу опозицията“. Но капиталистически Сингапур – символ на просперитет и икономическо възмогване, никога не е бил обект на сериозна политическа критика и на обвинения в неспазване на човешките права. Защо? Защото властта е избрана в условията на многопартийност (макар и условна)?... Или по други съображения...
Не съм срещнал сериозен демократ, който би дръзнал да се противопостави на:
Представяте ли си абсолютен монарх, който приема с благопожелателна усмивка релативността на съвременния свят. Дори когато мълчи и дипломатично стиска зъби, абсолютният монарх сънува върху чаршафите на своето благоденствие световното господство (нима папата желае само регионално влияние върху католическия свят?).
Но на мнозина демократи сдържаното мечтание на абсолютизма не им пречи и го подминават с мълчание, за да хвърлят цялата енергия на демократичния си гняв върху някакъв си полковник Муамар Кадафи, наричан от американския президент Роналд Рейгън „бясното куче на Близкия изток“. И по този начин един безспорно ексцентричен, но не и световнозначим политик се превръща в изкупителна жертва на осъвременяването на света. А дали това осъвременяване не следва да започне с отношението ни към абсолютизма – независимо къде се проявява той: в Бруней, Ватикана, Саудитска Арабия или... някъде другаде по света...
В тази връзка ми е любопитно с какво точно политическата система в Сингапур е по-приемлива от политическата система в Китай? За сведение на непосветените „от обявяването на независимост през 1965 г. политиката на Сингапур е доминирана от партията ПАП — една от причините, поради които Сингапур е определян като еднопартийна държава, а ПАП е обвинявана в неправомерни действия срещу опозицията“. Но капиталистически Сингапур – символ на просперитет и икономическо възмогване, никога не е бил обект на сериозна политическа критика и на обвинения в неспазване на човешките права. Защо? Защото властта е избрана в условията на многопартийност (макар и условна)?... Или по други съображения...
Не съм срещнал сериозен демократ, който би дръзнал да се противопостави на:
Първите пет от изброените държави са абсолютни монархии (повече от анахронични като политическа система в наше време), а последната (папската) е определяна като теокрация. И на фона на всичко това се чудим защо ДАЕШ претендира да си създаде държава.
- Бруней
- Катар
- Оман
- Саудитска Арабия
- Свазиленд
- Ватикана
Представяте ли си абсолютен монарх, който приема с благопожелателна усмивка релативността на съвременния свят. Дори когато мълчи и дипломатично стиска зъби, абсолютният монарх сънува върху чаршафите на своето благоденствие световното господство (нима папата желае само регионално влияние върху католическия свят?).
Но на мнозина демократи сдържаното мечтание на абсолютизма не им пречи и го подминават с мълчание, за да хвърлят цялата енергия на демократичния си гняв върху някакъв си полковник Муамар Кадафи, наричан от американския президент Роналд Рейгън „бясното куче на Близкия изток“. И по този начин един безспорно ексцентричен, но не и световнозначим политик се превръща в изкупителна жертва на осъвременяването на света. А дали това осъвременяване не следва да започне с отношението ни към абсолютизма – независимо къде се проявява той: в Бруней, Ватикана, Саудитска Арабия или... някъде другаде по света...
Няма коментари:
Публикуване на коментар