Хайнрих Хайне (1797–1856)Улавям се как напоследък денят ми започва с няколко реда от Хайне. Чета познати неща. Философската проза на Хайне. Чета не за да науча. Още по-малко за да си припомня. Чета за удоволствие. Това е разговор на живо, в който съм само слушателят съучастник и наивният интерпретатор на изреченото, което отеква някъде дълбоко в мен, осмислено в светлината на един напълно невъзможен днес, но болезнено действителен свят някога. Моите спонтанни разговори с миналото чрез класиката не са безобидни. Отдавна вече съм осъзнал, че истински модерен е само онзи, у когото класиката е жива като енергийно излъчване, а не като реликтов отпечатък. И тъкмо в тази енергия на духа, която избликва у всеки вписан в живия живот на културната история автор, откривам полето на смисъла да бъдеш тук и сега част от може би единственото във Вселената случване – раждането, съзряването, развитието и пресътворяването на човека.
Обичам сутрешните разговори с Хайне. Мигове насаме, в които времето добива смисъл отвъд своята текуща неизбежност.
Обичам сутрешните разговори с Хайне. Мигове насаме, в които времето добива смисъл отвъд своята текуща неизбежност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар