* * *
Уж разнищих живота от край до край,
а душата ми – възел до възел.
Боже, как ми омръзна да бъда най,
Боже, как ми омръзна!
Все на гребена на вълната, все
на върха, на ръба, на косъма...
Откогато се помня – нося само жарсе,
февруари е все високосен.
Все съм млада и силна, и можеща – ах! –
всичко зная и мога лесно.
Земетръсите само ме хвърлят във страх –
слава Богу, че не са чести.
И щом някъде нещо гърми и трещи –
то е знакът, че аз съм наоколо.
Докога, Боже мой, ще съм с всичко на „ти”?
Докога ще съм вечно наопаки?
Крайно време е – вече съм на 35,
май отдавна прехвърлих средата.
Как можах да се пръкна хем жена, хем Поет,
та не случиха с майка децата ми!
И над тях ли ще тегне тая моя вина –
грозно пате, осъмнало лебед?
Боже, как ми омръзна да бъда най –
как можах да не случа със себе си!
Няма коментари:
Публикуване на коментар