Сузи КуатроГодината е 1973. Едно малко момиче, подстригано почти момчешки, се качва с голямата си китара на сцената, за да поеме към света с Can The Can. Палавият ѝ образ, който изпълва сърцето ти с музика, а гащите ти с неизбежното вълнение на пубертета, щяхме да открием малко по-късно – по неведомите пътища на тайно предаваните от ръка на ръка плочи, снимки, касети. Сузи влезе в момчешкия ни живот неусетно, без да ѝ пука, че превръща хлапашкото ни безразсъдство в дива мъжка зрялост. Тогава не знаехме какво е секс идол. И не ни пукаше за това. Сузи нямаше нито силиконов бюст, нито набъбнали от силикон устни, беше закачлива, малка, много вълнуваща и истинска. Тя беше нашето усещане за страст. Онова желание, което не владееш, не разбираш, но му се отдаваш неусетно и непреднамерено. Сега се питам дали момичетата около нас са чувствали, че ги прегръщаме, но понякога целуваме не тях, а своята мечта. И дали са ни простили дребните хлапашки чисто фантазни изневери.
Годините ни променяха. Нашите фантазни мечти избледняваха, а момичетата до нас се превръщаха в реалните жени на нашия реален делник. Вече не си предавахме снимки на Сузи от ръка на ръка. Можехме да я гледаме на запис: легнали на неизбежния диван, в неизбежния хол, с неизбежната бира в ръка.
Лежахме така и не усещахме, че с избледняващия спомен за някогашната Сузи избледнява и нашето хлапашко чувство за живот, нашата страст да бъдем истински. Диванът, бирата, потникът, пеньоарът на съпругата, неделната прахосмукачка се превръщаха в битовите подробности на собствения ни бит живот. Имахме си своя диван – чудното място, откъдето можеш да се върнеш уж към спомените и да се усетиш цял, но не разбирахме, че той не е личностно пространство, а пространство на междуличностните отношения, в които участваме освен със себе си, бирата и съпругата в пеньоар, още и с приятеля си от студентските години. С времето научихме и този тъжен урок. Погледнахме с укор към приятеля, с гняв към съпругата, с болка към себе си и се питахме: „Сузи, защо?“. И едва тогава в пристъпите на просветление сред разхвърляните по пода бутилки неволно се досещахме, че да загубиш Сузи, означава да загубиш себе си – онзи хлапак, който усеща музиката като живот и никога не губи тръпнещото чувство да иска да бъде жив, да иска да чувства света в ритъма на неговата спонтанност.
Годините ни променяха. Нашите фантазни мечти избледняваха, а момичетата до нас се превръщаха в реалните жени на нашия реален делник. Вече не си предавахме снимки на Сузи от ръка на ръка. Можехме да я гледаме на запис: легнали на неизбежния диван, в неизбежния хол, с неизбежната бира в ръка.
Лежахме така и не усещахме, че с избледняващия спомен за някогашната Сузи избледнява и нашето хлапашко чувство за живот, нашата страст да бъдем истински. Диванът, бирата, потникът, пеньоарът на съпругата, неделната прахосмукачка се превръщаха в битовите подробности на собствения ни бит живот. Имахме си своя диван – чудното място, откъдето можеш да се върнеш уж към спомените и да се усетиш цял, но не разбирахме, че той не е личностно пространство, а пространство на междуличностните отношения, в които участваме освен със себе си, бирата и съпругата в пеньоар, още и с приятеля си от студентските години. С времето научихме и този тъжен урок. Погледнахме с укор към приятеля, с гняв към съпругата, с болка към себе си и се питахме: „Сузи, защо?“. И едва тогава в пристъпите на просветление сред разхвърляните по пода бутилки неволно се досещахме, че да загубиш Сузи, означава да загубиш себе си – онзи хлапак, който усеща музиката като живот и никога не губи тръпнещото чувство да иска да бъде жив, да иска да чувства света в ритъма на неговата спонтанност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар