В края на дългия работен ден главата ми е пълна с геополитически мисли. Геополитическото мислене по принцип е нетрезво мислене – дори когато е мислене в трезво състояние. У нас обикновено тази тънка дистинкция не се усеща и затова объркваме реда на нещата – предпочитаме да изпаднем в нетрезво състояние и... да мислим в него (рационално) геополитически. Попаднали в капана на вселенски историческото и заобиколени от компания, която непрекъснато нагнетява мисловното напрежение пропорционално на поглъщания алкохол, сме като подгонено от енергиите бозонче в Големия андронен колайдер. Мятаме се напред-назад, обладани от енергията си и от енергиите на преследващото ни, без да разкриваме собствената си същност, но твърдо убедени, че я имаме. И... само трябва да я изречем на глас. Да я превърнем в дискурсивен факт, за да бъде тя реална.
Всъщност... ние сме царе на нетрезвата дискурсивност. Най-смелите ни мечти се реализират в нетрезво състояние, а най-големите ни провали са плод на рационалната ни трезвеност. Защото просто не умеем да разберем, че всяка истински голяма мисъл е вид нетрезвеност. А нетрезвеността не е нищо друго освен най-чиста проба екстатичност, сиреч полагането на себе си като друг в една времево ограничена дистанция спрямо тук-присъствието ни. И намиране на себе си в недостатъчността на тук-присъствието ни. Тази изначално заложена у нас недостатъчност, неизпълненост, неидентичност поражда трепета на търсенето на другото, цялостната ни насоченост-към, едва в която откриваме другото не просто като друго, чуждо и безразлично спрямо нас, а като другото на нас, като другото, в което проникваме, за да се проникнем в себе си от него и да бъдем себе си не единствено в актуалността на тук-присъствието ни, а и в разгръщането на себе-си-като-себе-си-в-другото-и-чрез-другото. Знам, че последното изречение звучи общо взето като бълнуване на фона на салатите, яхниите, яхтите, дългокраките, едрогърдестите и коремосвиващите предложения във ФБ, но в общи линии то обяснява и тях, стига човек да се напъне да си го преведе на разбираем език.
Та геополитическата мисъл, която ме е защипала, е, че сме твърде късокраки в европейски мащаб и че апорията на Зенон за бързоногия Ахил, който уж никога няма да може да достигне и надмине мудната костенурка, няма как да ни помогне в геополитически план (защото Зенон е мислел философски, а не геополитически и просто се е спрял пред факта на противоречието, вместо да го приеме и... да направи още една крачка).
За щастие на китайци, сингапурци, тайландци и други далекоизточници, те си нямат зеноновски апории. И затова не беше проблем за тях да докажат, че движението всъщност е диалектика, а не формално-историческа логика. Погледнато формално-исторически (и европологически), тези народи бяха мнооооого назад след нас в развитието си. И е абсурдно днес да са в челото на световните икономически класации. Но те си нямат типично холивудския пример на Симеон I, Симеон II – големите исторически обещания да сме водеща европейска държава било чрез завладяването, било чрез приспособяването. И слава богу! Защото глобалният геополитически мит на българина е, че е велик, без да превземе най-важната крепост – Цариград/Брюксел.
Никога и никой не е доказал своето величие единствено и само чрез приспособяване.
Истината е, че само нетрезвото геополитическо мислене променя света.
Всъщност... ние сме царе на нетрезвата дискурсивност. Най-смелите ни мечти се реализират в нетрезво състояние, а най-големите ни провали са плод на рационалната ни трезвеност. Защото просто не умеем да разберем, че всяка истински голяма мисъл е вид нетрезвеност. А нетрезвеността не е нищо друго освен най-чиста проба екстатичност, сиреч полагането на себе си като друг в една времево ограничена дистанция спрямо тук-присъствието ни. И намиране на себе си в недостатъчността на тук-присъствието ни. Тази изначално заложена у нас недостатъчност, неизпълненост, неидентичност поражда трепета на търсенето на другото, цялостната ни насоченост-към, едва в която откриваме другото не просто като друго, чуждо и безразлично спрямо нас, а като другото на нас, като другото, в което проникваме, за да се проникнем в себе си от него и да бъдем себе си не единствено в актуалността на тук-присъствието ни, а и в разгръщането на себе-си-като-себе-си-в-другото-и-чрез-другото. Знам, че последното изречение звучи общо взето като бълнуване на фона на салатите, яхниите, яхтите, дългокраките, едрогърдестите и коремосвиващите предложения във ФБ, но в общи линии то обяснява и тях, стига човек да се напъне да си го преведе на разбираем език.
Та геополитическата мисъл, която ме е защипала, е, че сме твърде късокраки в европейски мащаб и че апорията на Зенон за бързоногия Ахил, който уж никога няма да може да достигне и надмине мудната костенурка, няма как да ни помогне в геополитически план (защото Зенон е мислел философски, а не геополитически и просто се е спрял пред факта на противоречието, вместо да го приеме и... да направи още една крачка).
За щастие на китайци, сингапурци, тайландци и други далекоизточници, те си нямат зеноновски апории. И затова не беше проблем за тях да докажат, че движението всъщност е диалектика, а не формално-историческа логика. Погледнато формално-исторически (и европологически), тези народи бяха мнооооого назад след нас в развитието си. И е абсурдно днес да са в челото на световните икономически класации. Но те си нямат типично холивудския пример на Симеон I, Симеон II – големите исторически обещания да сме водеща европейска държава било чрез завладяването, било чрез приспособяването. И слава богу! Защото глобалният геополитически мит на българина е, че е велик, без да превземе най-важната крепост – Цариград/Брюксел.
Никога и никой не е доказал своето величие единствено и само чрез приспособяване.
Истината е, че само нетрезвото геополитическо мислене променя света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар