УМЕРЕНА ДОЗА КОНСЕРВАТИЗЪМ

Вече остарявам. Усетих го не с тялото, а с гласа си. И не защото шепна или гласът ми е станал немощен, а защото в артикулацията на думите усещам строг ред, а фонетично – те, думите, зазвучат със суровия тон на съдника.
Случва се да си припишем тази роля. Ролята на съдника. Обикновено не чакаме друг да ни възнагради с това право. Узурпираме го или си го присвояваме самоволно.
При всички случаи ролята на съдник, при която самоиронията клони към минус безкрайност, е пагубна. Пагубна е за съдещия, пагубна е за съденото, пагубна е за осъдения.
Но ако в ролята на морален съдник всяка произнесена присъда е присъда и над самия изговарящ я, по-скоро трябва да я приемем като консерватизъм – умерен, може би благ, позитивен, надявам се, но... консерватизъм.

Стефан Пеев

РАЯТ Е МОЕТО ТЯЛО | АНТИФАУСТ

Защо „Фауст“ от Гьоте изчезна от учебните програми? Някак тихомълком изтикахме и автора, и литературния герой в периферията на класическото. Неволна чиновническа грешка? Или преднамерен конспиративен ход? Мъдри указания на методисти? Или може би всичко това в една сложна амалгама. Каквато и да е истината, по-важен е фактът: духът на Фауст е позабравен и извехтял; духът на Фауст не е духът на съвременния свят. Неудовлетвореността от границите и възможностите на човешкото се замени със задоволството. Думата „комфорт“ е ключовата дума на ежедневието. Консумираме я под всякакви форми и чрез всякакви предмети – комфорт на дома, комфорт в леглото, комфорт на зъбните ми протези. Комфорт, комфорт, комфорт... Като пуснеш телевизора, виждаш най-често превъзбудените лица на телевизионните водещи, които горещо те подтикват да се присъединиш към тях в поредното телевизионно шоу, за да се чувстваш – комфортно. Отпусни се, релаксирай, радвай се и се весели. Момент! Последното трябва да го изтрия. „Радвайте се и се веселете“ е цитат от Библията. Радостта в Библията няма нищо общо с радостта на съвременния човек. Библията приканва вярващите да се радват на възмездието, което ще получат на небето за добрините си, и така им дава утешение по-леко да понасят страданията на настоящето. Но... Библията е друга тема. В крайна сметка целият този див стремеж на съвременния човек за щастие крие зад себе си – страх. Да, страх. Страхът, че сме смъртни и че този живот никога повече няма да се върне за нас. Тогава? Тогава да го изживеем зашеметяващо, пък каквото ще да става...

А после?...

...

И още една вметка. Нещо като послепис.
Щастието за съвременния човек е щастието на телесното начало. Неволно отъждествяваме насладите, които си доставяме чрез тялото с щастието като цяло. Затова и наркоманията е болестта на съвременното общество. Малко органични вещества, малко химия и... успяваме да измъкнем от тялото си поредното парче екстаз.
Рай ли?
Че той е на земята. Раят е моето тяло...

Стефан Пеев | КОНТЕКСТ | КНИГИТЕ.НЕТ |

АБСУРДИ НА СВОБОДАТА

Никой никога не може да ти отнеме свободата да мислиш и да чувстваш. Могат да ти отнемат или ограничат свободата на словото, свободата на действието, но не и свободата на мисълта и чувствата.

Свободата на словото и действието не е достатъчна, нужна ни е и същинската свобода – свободата на мисълта и чувствата.

Свободата на мисълта и чувствата не се задава по рождение. Тя се придобива с възпитанието и образованието.

Когато получиш свободата си, преди да си я постигнал вътрешно, не знаеш какво да правиш с нея. Тя ти е излишна. Нещо повече. Явява ти се бреме.

За съвременния българин свободата е единствено пространството на неговото его.

Можем да си представим прехода към демокрацията и свободата у нас като едно гигантско стъкло, пръснато на 8 000 000 различни по-големина и форма парченца. Всяко парченце е един от нас: със своя неповторим и ограничен в пространството свят.
Парченцата обаче са захвърлени в кофа за боклук, където поредният клошар минава и ги разравя в търсене на нещо ценно. С всеки клошар и с всяко разравяне парченцата се разбъркват още повече, дори се натрошават допълнително. Накрая идва археологът, изважда парченцата и се опитва отново да сглоби стъклото. С времето обаче парченцата са изгубили усещането за принадлежност към стъклото. Те упорстват и не искат да се подчинят на никаква идваща отвън идея, защото се страхуват, че в общата територия на стъклото ще изгубят собствената си индивидуална идентичност. По този начин парченцата не служат за нищо друго освен да бранят своето малко независимо пространство от страх да не бъдат прикачени към други или претопени и рециклирани.
Този гротесков образ може да се стори някому краен, но не е лишен от основания. Струва си човек да помисли над него, преди да го запрати в небитието.

БЯХ НЕСПРАВЕДЛИВ

Бях несправедлив към Петя Хайнрих. Улових се за думите ѝ по повод на предстоящото представяне на стихосбирката ѝ „Разправа с поезията“ и отстрелях книгата. Когато обаче в отговор чух разтреперения ѝ от горчивината на обидата глас и видях лъчезарния лик на може би двадесетгодишно момиче, се почувствах неудобно, неуютно и разбрах, че съм постъпил фейсбукски.
Опитах се да поправя грешката, като ѝ се извиних и в отговор добавих:
Петя, думите ми носеха по-общи послания – поезията е вечна, каквото и да се опитаме да кажем срещу нея; поезията не се изчерпва с една или друга поетична книга, школа, направление, епоха, стил; поезията е в самото естество на говоренето, както способността да се раждаме е в самото естество на човека.

След това изведнъж си помислих, че ако не беше Петя, никога нямаше да изрека на глас „Поезията е в самото естество на говоренето, както способността да се раждаме е в самото естество на човека“.
Какво пък. Дори когато грешим, можем да стигаме до прозрения.

Благодаря ти, Петя, и успех на книгата ти.

Стефан Пеев | КОНТЕКСТ | КНИГИТЕ.НЕТ |

ИДЕНТИЧНОСТ И РАЗЛИЧИЕ

Размисли за 3 март

За мен 3 март е време за размисъл. Не съм от хората, които ще излязат на площада, ще развеят знамената, бурно ще скандират „България над всичко!“, но накрая все пак ще кривнат в някоя уличка към неизбежната бирария. На 3 март аз съм пред моя компютър. Сам с мислите си, с търсенията, надеждите и болките. Това не ме прави по-малко патриот от онези, които ще минат под прозореца ми с възторжени викове. Но със сигурност ме прави различен.
Всеки национален празник съществува, за да изправи хората пред проблема за идентичността. За разлика от църковните или международните празници националният празник едновременно събира хората в общност и откъсва общността от всички други човешки същества, които живеят на земята. В рамките на националния празник се чувстваш близък със сънародниците си и различен от другите народности и култури. Националният празник като всеки стремеж към идентичност събира и раздалечава едновременно. Обикновено хората усещат само радостното опиянение от принадлежността към една голяма общност и различието остава някак си на заден план. В лошия случай, когато някой се сеща за него, то се превръща в инструмент на отрицанието, в инструмент на онези грозни „Анти“ или „Долу!“ изблици, които неизбежно присъстват във всяко незряло съзнание.
Време е да погледнем на различието откъм позитивната му страна. Време е да се запитаме с какво нашето различие (или което е същото: нашата идентичност) обогатява световната култура. Това е единственият смислен въпрос, достойният отговор на който би ни дал право да се гордеем, че сме българи.

Стефан Пеев

ПОЛИТИКИ В СФЕРАТА НА КУЛТУРАТА

Не мога да се отърся от натрапчивото усещане, че независимо от това кой заема поста министър на културата, у нас липсват политики в тази област или ако ги има, те в никакъв случай не са насочени към обществото като цяло. Разбира се, може и да греша. Културата е всеобемащ конструкт, така че е лесно да изпуснеш от погледа си ключови негови структурни особености. Но за да говорим за политики на равнището на обществото като цяло, би следвало да имаме дейни обществени субекти в лицето на първо място на творческите съюзи, съюзните и професионалните организации, различните НПО-то. И при това всички тези самостойни субекти на гражданското общество, въпреки функционалните си различия, би следвало да имат консенсусна точка за начина на провеждане на политика в културата днес и за вбъдеще. Уви, либералисткият тип индивидуализъм така ни е обсебил, че отказваме да приемем идеята за общото благо под друга форма, освен като номинално понятие. Казано просто, това означава, че липсва вярата в ценности, които надхвърлят пространството на собствения ни кръгозор. А да се прави политика в областта на културата без наличието на всеобемаща визия, е като да летиш в космоса без навигационна система – движиш се, но не е ясно накъде, нито пък какво те очаква в близко или по-далечно бъдеще.

Стефан Пеев

КРИТИЧНА МАСА КОМУНИКАЦИОНЕН ХАОС

Може и да съм разпилян човек. Във всеки случай винаги искам повече. Не мога да живея без усещането, че през новия ден няма да науча нещо ново, няма да променя себе си. Затова се опитвам жадно да се включа във всички възможни източници на комуникация (много пъти дори и без да си задавам въпроса за авторските права).
Но ето че в днешния спокоен неделен ден в опита да подредя новините в Google Reader изведнъж усетих тоталността на комуникационния хаос. Пред мен са огромни потоци на информация, които минават отвъд критичната точка на възприятието и вече съвсем не обогатяват мисловния или емоционалния ми свят, а го погубват. Информацията започва да ме поглъща и аз потъвам в нея, давя се в текстовете, като отчаяно се опитвам да намеря опорна точка, с помощта на която да съм в състояние критично да осмисля прочетеното. Ужасът се усилва и от съзнанието, че скоростта на обмена на информация ще нараства във времето много по-бързо, отколкото способността ми да осмислям света. [ следва продължение... ]

ПОЧУВСТВАХ СЕ КАТО ЕКЗЕКУТОР

„Знаете ли, че за отпечатване на една-единствена книга в тираж 2500 броя умира едно дърво. А че едно дърво достига средна зрялост за около 20 години?“
Признавам, че въпросите ме зашеметиха. Не, не знаех, разбира се. Не съм се сблъсквал с тези факти, въпреки че съм издател. Поднесени по този начин въпросите като че ли тотално променят попрището ми и ме превръщат в екзекутор на природата. Какъв ми е изборът? Да продължава да упорствам, че книгите трябва да се печатат на хартия и да приема заплахата да бъда сочен с пръст, или да оповестя края на печатната книга и да провъзглася ерата на бездървесните електронни издания?
По който и от двата пътя да поема попадам в капана на рекламната реторика.
А истината е друга. Когато дървото се превърне в книга, то не умира. То продължава да живее и ще живее толкова дълго, колкото е дълга паметта на човечеството. Защото книгите са нашата памет и нашият преход от миналото към бъдещето в пътя ни към вечността.
Книгата не е смъртта на дървото, а началото на неговия вечен живот.

Стефан Пеев

ДОБРИЯТ И ЛОШИЯТ ПЛУРАЛИЗЪМ

Свободата, за която след 10 ноември някои дадоха единия крак, други двата крака, трети по някоя гласна струна или юмрук (но за щастие не се стигна до там – да даваме кръв), ни завеща плурализма. Че плурализмът е основен конститутивен принцип на свободата, това интуитивно всеки разбира. Но само малцина се досещат, че плурализмът може да бъде добър или лош. Добрият плурализъм поставя на преден план различията между нас, за да ни подтикне да се стремим към онова, което не ни е съдено да бъдем и което друг някой сътворява за нас. Лошият плурализъм е остракиращ – неговата цел е да превърне различията в добри и лоши и да унищожи лошите. Всъщност лошият плурализъм само на думи е плурализъм, а в действителност си е чиста проба монизъм в различни форми – национализъм, шовинизъм, расизъм. Дотук всичко е елементарно и лишено от кой знае какъв мисловен заряд. Лошото е, че преходът от единия към другия плурализъм е положен в търпимостта (или толерантността, ако предпочитате) – една от най-трудните, най-неопределимите екзистенциални категории на човешкото.

ОТШЕЛНИЧЕСТВО

Всеки мислещ човек е малко или повече отшелник – нуждае се от пространството на уединението, за да открие себе и света чрез ценности, които надхвърлят собственото му его. Парадоксално е, но всеки опит да наложиш егото си над това на другите, те лишава от идентичност.
Ние всички сме изтъкани от текстове, на повечето от които не сме автори. И тази амалгама от текстовост, която изгражда консистенцията на егото ни, би трябвало да ни прави скромни и уважаващи другия. Ала така ли е в действителност?

Стефан Пеев

СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ

Те са навсякъде около нас. Тъпчем книгите им по лавиците на домашната ни библиотека, докато спорадично и мимоходом следим изказванията им по телевизията или радиото; срещаме ги понякога в трамвая, дори на опашката в МОЛ-а и в повечето случаи не ги разпознаваме.
В своето земно, извънлитературно битие съвременните автори са ни далечни и чужди. Но един ден историята ги превръща в класици. Същите тези хора влизат в читанките, за да открият пред децата ни онзи свят на ценности, който ние не можем или нямаме достатъчно сили да им покажем.
В битието си на класици съвременните автори стават значими за нас по един неподозиран начин – техният глас е вече част от гласа на нашата съвест, техните чувства възпитават чувствата на децата ни, а и нашата собствена емоционалност. Тогава изведнъж преоткриваме съвременните автори и в изненадата си как да общуваме с тях ги пращаме на изпитанията на топ класациите. Опитваме се да ги подредим в ценностния си свят, както подреждаме книгите в домашната си библиотека – по височина и по плътност.

Стефан Пеев

ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРСЗА СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ДЕЦА

Първо основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ гр. Гоце Делчев, съвместно с Литературен клуб „Людмил Стоянов“ организират Първи национален поетичен конкурс за написване на стихотворения за деца под надслов: „Да научим децата да четат отново“. Авторите, които желаят да участват, следва да изпратят до три непубликувани стихотворения на свободна тема на адрес: Гоце Делчев, Първо основно училище „Св.Св. Кирил и Методий“, ул. „Отец Паисий“ № 4 – за конкурса. Или на e-mail: igmishev@abv.bg. Участниците в конкурса трябва да изпратят също трите си имена, ЕГН, адрес, телефон и e-mail за връзка. За допълнителна информация: Организатор – Иван Мишев – GSM 0887 299 726. Краен срок за изпращане на творбите: до 30.09.2010 г. Най-добрите стихотворения ще бъдат издадени в отделна книга, а авторите на отличените творби ще бъдат наградени с парични и предметни награди и диплом от училището. Същите ще бъдат връчени на 01.11.2010 г. (понеделник) в Деня на народните будители. Наградените автори ще бъдат уведомени най-късно до 15.10. 2010 г.

ОНТОЛОГИЯ

Свят без онтология е мъртъв свят. Парадоксално, но все по-очевидно. Без фундамент, на който човешкият свят да положи изграждането си, хората ще потънат в кошмара на дигиталната действителност.
Свободата не може да бъде този фундамент. Сама за себе си, в чистия си и изначален вид, тя е равнозначна на хаоса.
Всеки цени личната си свобода и много рядко си дава сметка за нейните измерения. И за неизбежната отговорност, която добрата свобода изисква.

МЕТАМОРФОЗИ | БУТАФОРИЯ | ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА

КОГАТО НЕЩАТА СА ИСТИНСКИ
Когато нещата са истински – те остават във времето и след голямата вълна.

БУТАФОРИЯТА НА ПРИВИДНОТО
Бутафорията на привидното е за онези, които не могат да погледнат вечността в очите.
Когато сутрин се събудят, тези хора виждат до себе си не любимия човек, а тялото на спътника си в живота.

ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА
Наистина е трудно да можеш да обичаш. Иска се да не се отказваш никога от възпитанието на чувствата.

Стефан Пеев

ПРИКАЗКА ЗА ДУМИТЕ

На Мая Дългъчева – вълшебница на приказките и пазител на думите

Представи си за момент: вземаш тънко клонче и започваш да пишеш стихове върху морския пясък. Дълбаеш усърдно. Пръстите ти придават на клончето, а то на пясъка цялата енергия на чувствата. Думите се нанизват като броеница. Вписват се в брега. Красиво е!
Неочаквано идва голямата вълна, залива пясъка, погалва босите ти нозе, сякаш ти благодари, и се оттегля обратно в морето. Пясъкът е гладък след нея. Думите са изчезнали.
Отчаяние и болка. Това са първите чувства, които пронизват сърцето ти.
Всъщност думите са изчезнали от пясъка, но морето ги е попило в себе си.
То ще ги предаде на раковината, а тя ще ги пошепне на рачето, което се щури по дъното. Рачето ще ги засрича, тактувайки си с щипалките, и рибите ще затанцуват своя танц в такта на стиховия ритъм. После ще дойде голямата кръвожадна акула и ще погълне безмилостно рибките, но стиховете ще останат у нея. И когато рибарят един ден я хване в мрежата си и я издърпа на малкото си рибарско корабче, заедно с морската вода от нейната иначе страховита паст ще изтекат и стиховете. Рибарят няма да усети това, но докато нарежда и прибира мрежата, ще си тананика, без сам да усеща, все в ритъма на думите, които си вписала в морския пясък.

Стефан Пеев

АЛЧНОСТ

Когато бях млад, бях алчен: исках да притежавам всички книги на този свят. Да имам най-голямата възможна библиотека и времето да прочета всяка книга. С годините осъзнах, че ненаситността е порок. Махалото се отмести и сега вече разбирам, че безграничните мечти е най-добре да бъдат съпроводени с етикета „ВНИМАНИЕ ОПАСНОСТ! Използвай на своя отговорност“.

БЛОГ

БЛОГ: Мястото, където разговаряш със себе си, вярвайки че говориш на другите.

Стефан Пеев

ХИМНЪТ НА ЛЮБОВТА

 

 

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, –
щом любов нямам,
нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот,
да предам и тялото си на изгаряне, –
щом любов нямам,
нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост,

любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,

не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява.

Любовта никога не отпада,
а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат,
ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Когато бях младенец,
като младенец говорех,
като младенец мислех
и като младенец разсъждавах;
а като станах мъж, оставих младенческото.

Сега виждаме смътно като през огледало,
а тогава - лице с лице;
сега зная донейде, а тогава ще позная,
както и бидох познат.

А сега остават тия три:
вяра,
надежда,
любов;
но по-голяма от тях
е любовта.


Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни, 13. глава

ПЛОВДИВ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО | Покана за премиера

Академично издателство „Проф. Марин Дринов“ организира на 3 февруари (сряда) 2010 г. от 17,30 часа в Балабановата къща в Старинния Пловдив премиера на книгата „Пловдив през Средновековието IV–XIV в.“ – автор Ани Данчева Василева. Книгата ще бъде представена от акад. Васил Гюзелев.

Стефан Пеев | КНИГИТЕ.НЕТ | издателство КОНТЕКСТ |

PHILOLOGIA PHOLIPPOPOLIENSIS

Първите четири книги от поредицата PHILOLOGIA PHOLIPPOPOLIENSIS по проект на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ вече могат да бъдат спокойно прелистени в интернет книжарницата КНИГИТЕ.НЕТ. Разгледайте, преценете, изберете!

Стефан Пеев | КНИГИТЕ.НЕТ | издателство КОНТЕКСТ |