ЛИПСВАЩОТО ЗВЕНО В БРЪНКАТА

Маймуната се е превърнала в човек в мига, в който е чула осмислено обертоновете на собственото си „изкрещяване“ към другите.
Със сигурност това не е първата маймуна, защитила дисертация на тема „Повелително наклонение“, а онази, която е усетила повелителността като повеля, изразяваща собственото аз. Оттук нататък започват модулациите на повелителното наклонение и неговите трансформации в повелителна условност (или условна повелителност). Но доловената собствена повелителност е липсващата брънка във веригата на човешкото.

Стефан Пеев

P.S. И днес родителят е същински родител, когато чува обратно повелителността на собствените си нареждания към децата.
↑ Начало

СЕМАНТИЧНИ И ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ АСПЕКТИ НА ЩАСТИЕТО

Ако щастието е в чувството за удоволствие, въпросът е „Какво разбираме под удоволствие?“
Всъщност семантиката и етимологията на думата „щастие“ ни отвеждат към нещо непонятно и неразбираемо за съвременния човек.
М. Фасмер в знаменитата си книга „Этимологическый словарь русского языка“ извежда етимологията на думата „щастие“ от староиндийския в значението „добрата част“, „добрата съдба“, т.е. онова, което е добре за теб като част (причастност) от общата участ на всички. Иначе казано – „щастието“ е участ, но не лична, а само като съставка от общностната съдба.
На фона на вълната емигранти, които заливат Европа, разбирането на древните хора за щастието звучи абсурдно.
Като европейци май е време да си признаем, че неволно сме постулирали разбиране за човека, което изключва, а не включва другия (различния) от нас и нашата съдба. И колкото и хиляди гейпаради да направим в София и всички български и европейски градове – ще препотвърждаваме не обединяването в различието, а уеднаквяването на чувството за удоволствие. Правото на някого да изпитва удоволствие по различен начин.
Но удоволствието не е щастие. В това е уловката. Щастието е нещо повече от удоволствието. Когато изпиташ всички възможни страдания в името на постигането на „причастност към общото“, сътворявайки онова, което е по-голямо от теб и по-голямо от общността ти, защото ще остане във времето и в годините, отвъд прага на историческия ти хоризонт, то ти си достигнал до щастието.
Останалото е удоволствие.
Та, какво разбираме под удоволствие?

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА „ГОТИНИТЕ КОПЕЛЕТА“ И „НАФТАЛИНЕНИТЕ МАЙНИ“: ДВЕ ПОЗИЦИИ – ЕДИН ГРАД

Пловдив – 1907 г.

Асен АСЕНОВ: ПЛОВДИВ - МЕЖДУ НАФТАЛИНА И ВДЪХНОВЕНИЕТО ОТ ПРОМЯНАТА (Напрежението под тепетата показва, че статуквото се страхува от идващите местни избори) Пловдив има историческия шанс широко да отвори врати и да стане първият български град, който прави сериозна заявка да бъде престижна за европейските стандарти културна и туристическа дестинация в България. След две десетилетия сън градът се събуди и започна да осъзнава както собственото си изоставане и недостатъци, така и предимствата, които има като най-стария и най-красивия български град. Първата стъпка е факт - Пловдив не само анализира недостатъците си, а започна да прави видими усилия, за да реши натрупаните проблеми. Резултатите са измерими - според "Индъстри уоч" за последните четири години Пловдив стана индустриален лидер и изпревари София, второто тримесечие на 2015 г. безработицата в града е под 6%, а само в една от индустриалните зони на Пловдив - Радиново, в момента се строят заводи за над 100 милиона лева. IT и аутсорсинг индустрията буквално се удвои и Пловдив зае втора позиция след София. Въпреки националния спад в туризма Пловдив привлича все повече туристи от страната и Европа - между 5% и 8% през всяка от последните три години. Факт са и подобренията в градската инфраструктура - градът е чист и става все по-приятен за живеене. Но голямата победа за Пловдив, която ще определи развитието на града в следващите 10 години, си остава Европейска столица на културата 2019. Пловдив победи другите градове кандидати и оценката за усилията му беше дадена от престижно международно жури. Само допреди няколко години опърпаните фасади в централната част на града, запълненият от паркирани автомобили и напълно изоставен квартал "Капана", западналата градска градина и неработещият от десетилетия фонтан определяха тъжния провинциален облик на този град. В Старият град на Пловдив нямаше даже улично осветление... Едно от малкото забележими в национален контекст събития в този период беше Нощта на музеите и галериите, а неговият двигател Веселина Сариева вместо подкрепа за усилията си беше атакувана от пазителите на статуквото. Почти две десетилетия след промените Пловдив устойчиво пропадаше и систематично беше напускан от жителите си в опит да намерят по-добри места за живеене. Бях сред тях - тръгнах през 1990. Това изпразване, изглежда, позволи на малки групи хора без блестящи умения да се окопаят в различни роли и да заживеят в илюзията, че те са запазени за тях за целия им жизнен цикъл. Вследствие на тези процеси една немалка част от хората, намерили успешна професионална реализация в Пловдив, останаха емигранти в собствения си град. Работа, вкъщи, пак работа и петък вечер заминаване далеч от града. В тези години Пловдив беше буквално разграбен - града подари на "бизнесмена" и лидер на БСП - Пловдив, Георги Гергов голяма част от къщите си в Стария град, а Панаирът беше придобит без нито лев за държавата и разсипан през "иновативните" схеми на прехода. И всичко това се случи с мълчаливото съгласие на "будната пловдивска общественост", част от която се самонарича нескромно "пловдивски интелектуалци" и отчаяно иска да си върне "уютната" провинциална самодостатъчност, в която конкуренция няма, а представата за света е заключена между единия и другия край на "главната". Само че днес Пловдив е пълен с енергия и тук остават да живеят много хора с потенциал, немалко пловдивчани се връщат както от София, така и от различни места по света, защото са разбрали, че се случва нещо и искат да участват в промяната. Други помагат отвън за местните каузи - хора, чакали да видят малка светлина в тунела, за да намерят повод да се включат във възраждането на Пловдив. Опитвам се да проявя разбиране към това, че миризмата на нафталин е пристрастяваща за хора, свикнали с липсата на промяна. Техният живот минава в безбрежието на бавното и монотонно ежедневие, в което всяка провокация с нещо ново и непознато е опасна за собствения им статут на самокоронясали се местни "божества". Днес градът е изправен пред избора между упойващата миризма на нафталин и вдъхновението от промяната. Между това да стане заложник на опитите на един местен олигарх да спре разпадането на пирамидата си от стотици милиони евро кредити, като получи отново достъп до ресурсите на града. В този частен казус помагат хора с различни имена от различни политически партии, кандидатират се за кметове и правят черни кампании, но тяхната обща цел е спасяването на един политико-икономически динозавър. Затова и не е странно, че на задаващите се местни избори всички кандидат-кметове работят в удивителен синхрон срещу Иван Тотев. Пловдив едва ли ги вълнува особено, затова и всички са обединени в битката си срещу промяната, независимо от политическите си различия и с "медийното" партньорство на Делян Пеевски и неговите машини за публично дискредитиране, чрез които се води битката. Проблемът на тази група е, че тя подценява нещо много важно - вдъхновението от промяната е заразяващо. И хората ще искат да я вкусят отново и отново. P.S. Иван Тотев не е моят идеал за кмет, но той е най-добрия кмет в новата история на града. Повечето пловдивчани знаят и виждат това, защото промяната е очевидна. За да няма спекулации, съм длъжен да кажа, че културните проекти, които управлявам в Пловдив, тази година спечелиха финансиране от културния календар на града в размер на около 20% от бюджета си, но за разлика от много други културни събития в страната нашата организация може да се справи и без тази подкрепа. Източник: вестник „Капитал“ – бр. 35/2015 г.

Радомир ЧОЛАКОВ: МОТОТО НА "ПЛОВДИВ 2019": НЕ БЕШЕ ЛИ "ЗАЕДНО", А НЕ "АЗ" Авторската статия на Асен Асенов в последния брой на „Капитал” много ме раздразни! Знам, че не бива да се прави реклама на друг вестник, но я прочетете. Прочетете я, за да се ядосате. Сигурен съм, че мнозина в Пловдив вече са ядосани. Особено пловдивските интелектуалци, които според автора вкупом не са достойни за това име. Не съм допускал, че може да се изрекат толкова обиди към пловдивските творци и дейците на културата. Понеже повечето от тях действително са скромни хора и поради това може и да не му отговoрят, нека кажа аз какво мисля. Още повече че с Асен се знаем от има-няма 20 години и той няма да ми се сърди. Обидно е да внушаваш, че едва ли не развитието на Пловдив се дължи на теб и на твоя приятелски кръг. Че eдва ли не столицата на културата се е случила само заради теб! Да наричаш хора, които са те приемали в къщите си и на чиято маса си ял, „провинциалисти”, „нафталини”, „заспали” и пр., да създаваш умишлено разделителни линии. Да правиш несръчни четки на властта, за да можеш после да се наредиш на първа линия. Толкова е обидно, че дъхът ти спира. Но пък напред излиза гневът.   С Асен, освен че познаваме възможностите на медиите, ни свързва още нещо. Той е напуснал Пловдив и е тръгнал да превзема София през 1990-а. Аз през 1985-а. Напълно ми е ясна двойнствеността, която хора като нас развиват. В София непрекъснато подчертаваме, че сме от Пловдив. Защото да си от Пловдив е бранд. Идвайки си в Пловдив обаче, се правим на софиянци. На „голяма работа”. Щото, там, в София, ние, видиш ли, се мешаме с големи хора и участваме в правенето на големите работи, а тук, видиш ли, всичко е някак мъничко, битово-уютно, абе въобще - провинциално. Ние там... пък вие тук...  Точно тази типична черта на „софиянците от Пловдив” избива неудържимо в статията на Асен и това не ми харесва, защото създава интрига и разделя. Нито приятелите ни, които останаха в Пловдив, заслужават такова презрително отношение, нито ние, псевдософиянците,  сме станали чак толкова голяма работа. Това, че някой е прочел статия в чуждо списание или е видял шикарно заведение в Милано, или хепънинг в Амстердам и ги е прекопирал, не го прави  културтрегер. То си е обикновено плагиатство. Говоря по принцип. Точно поради това София е една европейска провинция, напълнена с евтини плагиати. Всеки чужденец ще ви го каже. През 2019-а София ще е културна провинция и спрямо Пловдив. Нека отсега да е ясно. Това ще стане обаче само при едно условие: Пловдив да се опази от нашествието на претенциозни торбаланковци от Княжеството, които ще нахлуят като скакалци, ще овършеят столицата на културата и ще оставят след себе си парчета папиемаше и арматурни железа от артинсталации, които биват забравени на следващия ден. Ще остане едно голямо няма нищо. Каквото остава от „проектите” им  в София. Като четеш статията на Асен, оставаш с впечатление, че откакто „готините” го напуснахме, Пловдив  е станал едно голямо блато. „Нафталин”, „уютна провинциална самодостатъчност”, „заспало състояние”. И, внезапно, ти да видиш - Европейска столица на културата! Изведнъж, казва Асен, градът се събуди! Е, как така се събуди? Нали е бил заспал дълбок, непробуден ориенталски сън? Ние, софиянците, ли го събудихме? Ами нали ни беше гнус от блатото? Нали нас ни нямаше? Или така, като идвахме веднъж в месеца, и го събудихме? Хайде, моля ви се! Страшно се възмущавам, когато видя да бъде обсебван чужд труд, да бъдат присвоявани чужди заслуги. Когато видя как хора, вложили години от живота си в дадено начинание или кауза, биват изместени от други, които идват наготово и яхват вълната на принципа „Стани да седна!”. Случвало ми се е няколко пъти някой да си присвои мой труд и не искам да се случва никому. Много боли! Всички в града знаят имената на хората, които започнаха инициативата за издигане на кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата. Аз и Асен не бяхме сред тях, ние идвахме, казвахме по някоя насърчителна дума и си заминавахме за София. Тези пловдивски интелектуалци, да не ги изреждам, тихо, кротко, бавно, методично и последователно обединяваха онези енергии, за които Асен говори, сякаш той ги е събудил, за да се случи кандидатурата и после - за да се случи победата. Пловдив - европейска столица на културата, е дело на пловдивчани. На „нафталинените интелектуалци”. Софиянци нямат нищо общо. Мнозина в София пречеха, знаем и техните имена. Което няма да им попречи и те сега да дойдат и да се опитат да яхнат вълната. Някой си бил имал идея „Капана” да се оживи и превърне в място на творческите индустрии! Колко гениално! Как пък на никого не му е хрумнало? Чакам сега някой да си присвои и идеята, че тютюневите складове трябва да се оживят. Също и тепетата. Сякаш на всички не ни е било винаги ясно, че и „Капана”, и тютюневите складове, и тепетата един ден ще придобият точно облика, който им предстои да придобият. Беше въпрос на време и времето дойде сега. Никакви гениални идеи не стоят зад това, просто е резултат на устойчиво развитие. Ако има нещо, което в Пловдив го има, а в София го няма, то е устойчивото развитие. Това не е клише от формулярите за грантове.  Това е метод за правене на нещата. Той задължително е по-бавен. Затова е устойчив. А резултатите се виждат и след векове. Това, което харесваме в Пловдив, са резултатите именно от устойчивото развитие. Плодовете от труда на стотици хиляди хора, които бавно, постъпателно и ЗАЕДНО са създавали векове наред уникалната градска среда. Онзи дух, заради който международното жури нямаше как да не избере Пловдив. Духа на Пловдив го запазиха тези, които останаха, а не тези, които си заминахме. Така е, Асене. Пловдивчаните, които подготвиха кандидатурата, показаха себе си. Бяха честни и затова техният Пловдив абсолютно нямаше алтернатива в конкурса.  Не знам дали са били „нафталинени”, но със сигурност не бяха фалшиви. Не се преструваха на нещо, което не са. И спечелиха! Най-важното занапред, струва ми се, е програмата на столицата на културата да заложи на устойчивост. Да предвиди проекти, които ще носят развитието на града десетилетия напред. Дано не се остави програмата да я диктуват пишман софиянци като нас, защото ще я наблъскаме с хепънинги, видеоинсталации и комплекси. Едни пари ще се профукат нахалост, този оригинален град ще се напълни с плагиати и ще ни се смеят. И накрая, освен че обижда хиляди хора, не разбрах Асен на кого помага. На Весето Сариева? Едва ли. По-скоро тя може да помогне на Асен Асенов в Пловдив, отколкото той на нея. На Иван Тотев? На него, вместо да му изпише вежди, направо му вади очите. Той няма никаква полза от това хората да бъдат делени на „готини копелета” и „нафталинени майни”, а самият той да бъде силово пришиван към първите и вкарван в конфликт с вторите. Иван Тотев ще го избират пловдивчани, а не софийската артсцена. Той ще бъде избран за втори мандат, ако пловдивчани оценят това, което направи за града. Освен ако не се потвърди правилото, че у нас обикновено някой, като свърши работата, го изритват, за да обере друг парсата.  Надявам се да не се случват такива неща, защото в тоя живот трябва да има и справедливост. Справедливост означава да се въздава на хората според делата им, а не според това кой колко приказва и какво обещава. Особено пък ако това, което обещава, е артбалон с въздух, на който е изписано едно голямо „Аз”. Източник: вестник „Марица“ – 07.09.2015 г.

Пловдив днес

Подбор на статиите: Стефан Пеев

МАГИЯТА НА НЕИЗРЕЧЕНОТО

Мълчанието е вълшебно. Никога изговорените пред другия/другите думи не могат да достигнат дълбочината на неказаното. А там, в магията на неизреченото, е истинската същност на нашето аз.
Склонни сме да мислим елементарно за себе си и за света – вярваме, че с времето и с изговореното нараства дълбочината и на неизреченото в нас. Уви, това не е вярно! Както реките през лятото стават плитки от жегата, тъй и неизреченото се колебае в годините. И ако няма своя животворен първоизвор, магията на неизреченото изчезва напълно в реалността на изговореното.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПЛАЖНИЯТ ДЕБАТ, ИЛИ КЪДЕ Е ТАЛВЕГЪТ В МИСЛЕНЕТО ЗА РЕКА МАРИЦА(реквием)

Две знакови фигури (Асен Асенов - директор на фондация „Едно“, и Йохан Девлетян - дългогодишен шеф на дирекция „Култура“ на общината Пловдив) в ДЕБАТ по БНР за плажа на река Марица, приобщаването на реката към града и за миналото и развитието на културата в Пловдив.
Зловещото в дебата е не това, че събеседниците се прекъсват нетърпеливо от време на време, а липсата на талвег в разговора. Талвегът като средоточие на силите на движение от единия и другия бряг (разбирани като сила на мисленето или като физическо движение на водата, ако щете) практически отсъства. Реката лениво влачи в мътните си води пясъчните наноси на безводие и безвремие, а споменът за нейната пълноводност е разкъсан между миналото ѝ величие и прагматичното желание за превръщането ѝ в своеобразен речен МОЛ.
Безнадеждно е...
Да се хвърляш в исторически романтизъм за река Марица, е все едно да вярваш, че чрез нея някой ден ще се готвиш за маратонско преплуване на Атлантическия океан. А да се опитваш да я приобщиш, като дотътриш до водите ѝ изкуствен басейн за къпане, плажно кафене и някакви си други атракциони е все едно да създаваш поредния МОЛ, но на открито.
Различието в мисленето за плажа на Марица се оказа различие в мисленото за културата на Пловдив – като минало, като настояще, като бъдеще и като същност.
Асен Асенов се стреми убедително да защити позицията са за нуждата от приобщаване на реката към града, но съзнателно или поради младостта си и липсата на спомени пропуска да обясни, че всъщност е сложил на тезгяха една добре претоплена стара манджа. И пловдивчани някак пропуснаха да му го подскажат. Дали защото в летните дни предпочитат да са далече от града, или защото животът им предлага по-сериозни изпитания от въпроса да има или да няма плаж на Марица – не можем да знаем, поне докато някой направи не журналистическо, а социологическо проучване.
Но аз си спомням как преди около 30 години с нетърпение очаквахме спускането на строящия се в края на града бараж на Марица. Спомням си въпросите, които си задавахме тогава – колко пълноводна ще бъде реката, ще можем ли да наемаме лодки и да плаваме с тях нагоре и надолу по течението. Спомням си сала ресторант край Панаирния мост и една фантастична Нептунова вечер по Марица – най-фантастичната, която съм преживял с тази река. Удивителен спомен, невероятно скъп и също толкова разочароващ! Защото надеждата за речни круизи по Марица бе потопена много скоро от подпочвените води на недоволството на хората, води, които изпълниха не само бреговете на реката, но и мазетата на крайбрежните сгради.
Така край острова на Марица в един вече напълно ненужен бараж и в едно останало в миналото недалновидно управление бяха погребани парите и очакванията на пловдивчани.
Тридесет години по-късно един човек със своята фондация „Едно“ предлага на пловдивчани да им върне чувството за приобщеност към реката. И говори пред микрофоните на радиото сякаш светът започва от „Едно“. Говори основно за бъдещето и почти дума не отваря за миналото. Вероятно защото Пловдив в неговите очи е отваряне-към-света, но не и свят на култура, със свой уникален път, с грешките си, но и със спомените си. Всъщност течението откъм Асеневия бряг напълно размива както идеята за приобщаване на реката към хората, така и идеята за културата на този град. Зад думите на едноизмерния човек имплицитно се долавя внушението, че в този град трябва да бъде довлечено всичко онова, което бихме срещнали във всеки средноголям европейски град. Да бъде довлечено с цената на много пари – по вода или по суша. И колкото повече пари вложим в това довлачване, толкова повече европейци ще доведем тук. А колкото повече европейци довлечем тук, толкова по-европейски ще се чувстваме.
Пловдив се модернизира. Но в модернизирането му в духа на „Едно“-то се превръща в град за European Citizens, не и в град на своите граждани – една своеобразна гигантска инсталация, в която хората се движат и вършат разни неща, за да показват на други хора как живеят.

* * *

Когато преди дни погледнах във водите на реконструираните Пеещи фонтани в Пловдив, не видях нито един свой спомен – видях подобие на градска къпалня с водоскоци, малко светлини и музика. И тази картина не ме впечатли, защото в друго пространство (на друга държава) вече бях виждал това. Почувствах се като на голямо летище или в МОЛ – където и да си, едни и същи марки (бляскави и крещящи в своята пазарна самоувереност) те обграждат и потапят в някакво удивително усещане за безнадеждност да се докоснеш до нещото, което се нарича неповторимост.
А културата и културната история като цяло (отвъд прага на мрежовата потребителност) е вече не приобщаване-към, а разобщаване-с-и-чрез-неповторимостта в името на онова, което се нарича индивидуалност.

Стефан Пеев

↑ Начало

ОКСИМОРОННОТО МИСЛЕНЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ЖУРНАЛИСТИКА

Не проумявам!... Престъпността ли нарасна в България, или съобщенията за престъпността нараснаха драматично.
Но в момента всеки опит да научиш какво се случва в татковината ще те сблъска я с убийство, я с грабеж, я с изнасилване, педофилия, кражба...
Този род новини завладяват вече над една трета от медийното пространство и се разпространяват с особено опиянение – сякаш колкото повече са, толкова по-близо сме до живота.
Странно е да се опиташ да проумееш оксиморонното мислене на съвременната журналистика – колкото повече смърт, толкова повече жив живот имаш пред себе си. Сякаш животът е равен на броя на жертвите на престъпността...

Стефан Пеев

↑ Начало

ИСТОРИЧЕСКИЯТ РОМАНТИЗЪМ

Когато осъзнаеш, че не си и никога няма да бъдеш световно уникален, защото си брънка от една безкрайна историческа верига на човешката цивилизация – в душата ти настава мир. И този мир си готов да внесеш в света около себе си.
Независимо от каузата, на която ще се посветиш, и на ценностите, в които ще вярваш, около теб винаги ще има друг свят – светът на ДРУГИЯ, с който си в допир.
Допирът е някакъв вид мембрана. Понякога тази мембрана е като струната на тетива – и праща стрели в едната и другата посока, пораждайки конфликти, вражда, войни и... изтребление. Друг път мембраната е пропусклива и гъвкава – през порите ѝ се вливат живителни влияние: културни, религиозни, идейни, философски, познавателни, или просто човешки.
Независимо от божеството, на което се прекланяме, човешкият индивид никога не е съвършен. И никога, в никоя историческа епоха не е осъзнал докрай същинската божия воля (което не е пречка да я експроприира и да прогласява на света, че действаме в нейно име).
Това са част от посланията, които филмът „Kingdom of Heaven“ (2005) на Ридли Скот носи в себе си.
Любопитно е човек да погледне в критиката за филма, която, разбира се, в масовия си случай е консервативна и идеологическа – сиреч осъждаща, в смисъла на липсата на историческа достоверност, в заемането на позиция против западната цивилизация и т.н.
Но в пледоариите за филма на Ридли Скот има елемент, който се изплъзва на всяка академична критика – и този елемент е историческият романтизъм.
Нещата в историята са се случили така, както са се случили – ние не можем да ги променим.
Но можем да попитаме нашето разбиране за историята (което винаги е вероятностно) – ами ако нещата са се случили по този начин, какво би било, ако... Какъв би бил човекът, ако това, което виждаме на екрана, а не исторически доказаното е вярно...
И в този миг осъзнаваме, че фактичността влиза в противоречия с възможното. Кое е по-реално? Случилото се? Или онова, което би могло да се случи?

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЙ Е ПОХИТИТЕЛЯТ

ЕВРОПА не е нищо повече от една похитена девойка...
Въпросът, който заслужава референдум, е:
КОЙ е похитителят...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЮРИСДИКЦИЯ И СПРАВЕДЛИВОСТ

В медиите изтече информация, че България не е доволна и е много вероятно да не се съгласи да даде допълнителни средства за Европейския фонд за финансова стабилност, който ще бъде използван в помощ на Гърция. Правителството на България е в правото си да решава каква вътрешна и международна политика да следва. Но като гражданин на тази държава съм в правото си да съм или да не съм съгласен с правителството. И в интерес на истината ще кажа, че много от хората, които днес биха се подписали под идеята да не се подпомага Гърция, са хора, които под една или друга форма са се облагодетелствали от средствата, отпускани за присъединяването на България към ЕС с и чрез посредничеството на Гърция.
Колкото и някой да се опитва да нарича гърците „крадливи“, истината е, че ние в една или друга степен сме съучастници в тази кражба.
По същия начин, по който сме съучастници в усвояването на парите за десетилетието на ромското присъединяване, след което се оказа, че всъщност сме си все така далечно ненужни с ромите.
За тези, които се опитват наистина да мислят над проблемите на Европа, си струва да се вгледат във филма „Венецианският търговец“ – съвременна интерпретация върху Шекспирова пиеса. Ако този филм им се стори неактуален, ситуацията е безнадеждна – просто няма нужда от обединена Европа. А ако филмът е актуален, то обединението съвсем не е толкова прост и еднозначен процес – колкото го представят апологетите на либерализма... Юрисдикция и справедливост са в конфликт още от времето на Софокловата „Антигона“...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПИТАМ СЕ...

Питам се... на фона на приказките за европейска солидарност и общо европейско бъдеще за държавите в ЕС, колко щастлив ще е средният европеец в Англия, Франция, Германия, Испания, Португалия или Холандия например, ако по някакво необичайно стечение на футболната игра не друг, а ФК ЛУДОГОРЕЦ стане европейски шампион. Дали тогава ще има достатъчно голям бирен фест, който да удави мъката на милионите западноевропейски запалянковци? Дали спонсорите на европейските грандове ще празнуват с чаша шампанско в ръка победата на българския шампион? Дали ще преосмислят своята рекламна политика в посоката на необичайно проблесналата в небосклона звезда. Дали?...
Дали ако България в рамките на изключително кратък период от време увеличи многократно производителността на труда в селското стопанство и измести Холандия от третото място в света по износ на селскостопанска продукция, хората от ниската земя ще прегърнат европейски солидарно българския селскостопански труженик и ще празнуват заедно с него заслужения му успех?...

Стефан Пеев

↑ Начало

В реч пред ООН Робърт Редфорд призова за „бързи и смели“ действия срещу климатичните промени

"I am here today as an environmental advocate, a father, grandfather, and also a concerned citizen – one of billions...

Posted by NRDC (Natural Resources Defense Council) on 29 юни 2015 г.

Стефан Пеев

↑ Начало

АКО ИМАХМЕ...

Ако имахме истински патриотична партия в България на 24 май във всяко европейско училище в рамките на един учебен ден би се изучавала българската литература и кирилската азбука. Защото азбуката не е просто кодификационен инструмент (още по-малко може да бъде обект на пазарни отношения), а принцип на съвместимостта в културата.
Но ние нямаме патриотична партия. Имаме патриотарстващи политици, убедени, че защитават устоите на българското, но неразбиращи що е то българщината.
Никое нещо не се защитава справедливо спрямо друго – различно от него. Такъв е философският принцип на диалектиката. Нещото се сблъсква не със своята различност, а със своята противоположност. И когато Константин-Кирил Философ се изправя пред папата, за да защитава азбуката за славяните, той разбира диалектиката на културните различия много по-добре, отколкото днес я разбираме.
Кирилицата не е антипод на латиницата. И не трябва да бъде съдена за нейното различие от латиницата. Кирилицата е антипод на неразбирането на божието слово (или на разума човешки, ако предпочитате). Защото... преди да бъде кодификационен инструмент, тя е ценностен светоглед... начин за споделяне и разбиране на ценности.
В IX век един гениален мислител осъзнава, че връзката между инструментариума и ценностния свят може да бъде различна и въпреки това ценностният свят да бъде единен.
Векове наред след него ние, неговите следовници, се отказваме да разбираме философския смисъл на посланието му в името на псевдоценности.
И понасяме псевдопатриотизъм, псевдоевропеизиране, псевдограмотност...

Стефан Пеев

↑ Начало

ВЪЗПИТАН В ПРЕДАНОСТ

България все повече заприличва на вярно псе, което стои и дебне господарят му да хвърли пръчката.
Стои и дебне...
И очаква мига, в който ще се втурне напред в посоката, в която лети пръчката, за да докаже небивалата си енергия, невероятната си привързаност, неподозираната си сила.
Какво значение има, че псето е недохранвано, не е от сой и че върши това просто за да угоди на господаря си.
То е куче. Възпитано в преданост.
Която все някога трябва да докаже...

Стефан Пеев

↑ Начало

ДА БЪДЕШ ПРОСТО ПЪРВИ...

Съвременният свят обича класациите. Всъщност... не просто ги обича, той живее от тях. Всеки ден борсите измерват индекса на компаниите. И се опитват да посочат коя компания е No. 1 в света. Защото най-добрият е... източник на печалба и модел за подражание.
Но класациите в съвременния свят не са еднопосочни. Те нямат обща цел. Нито критерий, който да свързва отделните класации в едно. Животът в съвременността е лишен от посока и критерий.
Липсата на обща визия за света обяснява защо непосредствено след Холандия (според първото по рода си световно изследване на човешката свобода, което Fraser Institute и Liberales Institutе направиха наскоро между 123 държави) Уругвай се нарежда на второ място по лична свобода.
И в същото време втората по демократичност страна в света (Уругвай) се нарежда на 77-о място по брутен вътрешен продукт (БВП), като далеч пред нея (на 15-то място) се намира Индонезия, която в годините на своя възход преживя една от най-зловещите диктатури (тази на президента Сухарто).
Защо?...
Защо никой не обяснява на хората днес, че между икономически просперитет и лична свобода няма право пропорционална зависимост. И че една зловеща диктатура може да доведе до много повече икономически просперитет, от която и да е демокрация. И че демокрацията може да породи огромно неравенство и забавено развитие, ако липсва обществен консенсус.
Една четвърт от живота ми мина в лъжа, която някои хора (поради своята посредственост и елементарност) поддържаха, а други – в името на своя интерес.
А истината е, че изборът не е между индивидуалната свобода и диктаторския просперитет. Изборът е да знаеш в какво си просто първи – отвъд всякакви класации и рейтинги... Просто най-добър, защото никой не може да те достигне...

Стефан Пеев

↑ Начало

А ОТГОВОРЪТ Е...

Когато изречеш истина и тя потъне в морето на многомненийните полуистини, това променя ли същността на истината?...
Може би софистично настроеният читател ще се изкуши да възрази, че истината е относителна. Удобен аргумент. И исторически изпитан... (още от времето на гръцката софистика)...
Днес лесно можем да си представим кацане на Марс в предварително избраната точка, но не и че сме в състояние да формираме неконвенционална истина.
Това поражда абсурдния въпрос – истината може ли да бъде цифровизирана?
А отговорът е...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПО ЛОГИКАТА НА РЕВОЛЮЦИИТЕ

Когато човечеството открива огъня, извършва огромна интелектуална революция. Но революциите в историята на човечеството (особено интелектуалните) никога не са били еднозначно насочени към прогреса.
Всяка революция предоставя на хората инструмент за промяна на живота.
Такъв инструмент е и огънят.
Който Херострат от Ефес използва на 21 юли 356 пр.н.е., за да остави името си в историята, като изгаря Храма на Артемида в родния си град.
Такъв инструмент е и атомната енергия.
Която американците използват на 6 и 9 август 1945 година, за да изпепелят японските градове Хирошима и Нагасаки.
Такъв инструмент ще бъде и изкуственият интелект.
Който... е заплаха за човечеството според Бил Гейтс, Елон Мъск (основател на компанията за производство на електрически автомобили Tesla и SpaceX, компанията за космически туризъм) и физика Стивън Хокинг.
Дори само въпросът „А по чия логика ще учим машините да мислят? По логиката на Аристотел или по тази на Платон?“ би трябвало да ни накара да потръпнем от ужас. Защото отговор на този въпрос създателите на мислещите машини нямат.
И ако човешката ни памет ни помага да осъзнаем, че логиката на революциите не е еднозначна, то въпросът за създаване на самостоятелно мислещи машини би трябвало да се отложи във времето. Поне до мига, в който хората си изяснят същинската логика на човешките отношения.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОГЛЕДНАТО НЕФОРМАЛНО...

Преди 25 години някой здраво ни подведе. И продължава да ни пързаля по същата тънка писта, която... не води на никъде. Беше ни внушено, че сме нещастни, защото сме несвободни. Но никой и дума не изрече по мегафоните, че може да сме свободни и нещастни едновременно.
За разлика от Русия Европа случи своята революция години по-късно и... я случи ялово. Надигна през 1968 година младите и недоволни хора и ги прати да протестират срещу... родителите си. Когато бунтарският устрем отшумя, мнозина от онези, които смъркаха наркотици и проповядваха разкрепостеност на личността, се явиха кротко в офисите, облечени според изискванията на дрескода за бизнес и въоръжени с идеите... за инвестиране и печалба. Другата част се впуснаха в политиката, обяснявайки от време на време с помощта на PR специалистите си своите младежки залитания по свободната любов и наркотиците. Тези, които най-яростно проповядваха бунта, изчезнаха някъде в пътя мечта за... Непал.
Така Европа реши, че се е разделила с миналото си и че либерализмът ѝ е открил просторите на обществото на удоволствията.
Маркетолозите бързо се ориентираха в ситуацията и разбраха, че колкото по-задоволен е индивидът, толкова по-малко го вълнува какво се случва в света, който надхвърля границите на собствения му бюджет. Така че инвестирането на личния бюджет на хората в продукти и услуги, които отговарят на усещането им за удоволствие, се превърна в цел номер 1 за политическия и икономическия маркетинг.
И днес удоволствията са навсякъде – от екстремността (като тази, да скачаш от висок мост, завързан за тънко еластично въже) до интимността (разбирана и като деликатни кремове за най-деликатните ти телесни части, и като неделикатни кадри в ХХХ ефира, пресата или на улицата). От нас не се иска много, за да изберем някое удоволствие – достатъчно е да се чувстваме разкрепостени и да сме готови да похарчим своите пари в името на своята разкрепостеност.
Междувременно светът се променяше, но за новите идеолози на Европа всичко, което се случваше след 1968 година беше обединяване. Нищо че това обединяване минаваше през множество разцепления – като разцепването на Берлинската стена например, или Източния блок... Европа гледаше на това през розовите очила на обединяването – щом се откъртва от прегръдките на задушаващия го ледник на комунизма и се влива в океана на либералната демокрация, значи е за добро.
И на никого и през ум не му минаваше да прошепне, че повишаването на равнището на океана от либерализъм може да има застрашителни за човечеството последици.
Просто по този начин чичко Аристотел беше научил западния човек на мислене. Всичко е обект на формалната логика. А във формалната логика подобното ражда само подобно. А е винаги равно на А (А = А) – това е.
Вдъхновяваният от Сократ Платон се оказа по гръцки непонятен за европееца. Европеецът лесно може да си представи, че МНОГОТО (разбирано като демос + кратос) може да породи еднопартийно управление, но му е абсолютно невъзможно да разбере, че ЕДНОТО, разбирано като ЕДНО, неизбежно съдържа в себе си и МНОГОТО (нещо, което Платон и целият съпътстващ го световен платонизъм прекрасно е обяснил и защитил теоретически).
Затова се отнася към тази планета, сякаш тя е сбор от много Земи. Земи, които можеш да обединяваш, да обединяваш отново и отново – и така до безкрайност. Първо ще прибавиш Източния блок, после – ще притуриш несбъдващата се засега Арабска пролет, после... После всичко останало. Но океанът на либералната демокрация набъбна дотолкова, че започна да залива бреговете на Италия, Испания и другите средиземноморски държави с имигранти от Юг. Засега в тази надигаща се вълна не са се удавили други, освен няколко кораба с търсещи щастието си в Европа незаконни пасажери от Африка. Засега...
Но когато само след няколко години (20 – 30, или може би малко повече) се отцепи и окончателно изчезне арктическият ледник „Ларсен Б“ и когато това и съпътстващите го климатични и геополитически събития променят условията на живот на Земята, европеецът за първи път ще усети, че формалната логика на Аристотел е прекрасна за живот в малко царство, но не и за живот на Земята. Защото животът на Земята изисква да владеем логиката на противоречието, логиката на Платон.
А според логиката на Платон изпитването на удоволствието е неразривно свързано със страданието. И ако човечеството не промени своята менталност и не я преобърне от акцента върху удоволствията върху акцента към премахването на страданието – във всичките му форми и географски измерения, то е обречено да си отиде много преди Слънцето да угасне завинаги.

Стефан Пеев

P.S. Този текст е в памет на моя баща – човекът, който несъзнателно ме е учил да мисля неформално...
↑ Начало

В НАДПРЕВАРАТА НА ВРЕМЕТО

Трябва да си абсолютен естетически наивник, за да не разбираш, че днес – 25 години след смяната на системата – произвеждаме в културата същото количество безлични художествени артефакти, както и по времето на социализма. Разликата е само в една малки хитрина – някога за това основно плащаше държавата и затова натежаваше на всекиго от нас като общи разходи, докато днес най-вече плащаме от собствения си джоб. А колкото и да си богат и наивен, никога не си толкова глупав, че да се хвалиш публично, че си закупил за огромната си къща евтини репродукции на Дали, фалшив библиотечен шкаф, имитиращ огромни книжни поредици, или че си спонсорирал гърдите на своята любовница фолкзвезда. За публична консумация това не става, но за отбраната публика на твоето затворено общество тази грандиозна демонстрация на кича е винаги от значение, тя играе огромен стимулиращ ефект и те впуска в невижданата надпревара по кичовщината.

Стефан Пеев

↑ Начало

УВЕЛИЧАВАНЕ ИЛИ НАМАЛЯВАНЕ – ТОВА Е ВЪПРОСЪТ

Понеже в тази държава всички са умни, но несъгласни с другия, държавата не върви напред, а назад.
Следователно или трябва да се увеличи съгласието между хората, или да се намали броят на интелигентните хора.
Друга възможност за движение напред няма.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА МАЛКИТЕ ХОРА И ГОЛЕМИТЕ ДУМИ (ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ ЗА ХРАБРОСТТА, ПОДВИГА И САМОЖЕРТВАТА)

ПО ПОВОД НА ПОЗИЦИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ В ДОЙЧЕ ВЕЛЕ „Ден на храбростта - не е ли отживелица?“ бих искал да подчертая – колкото повече вменяваме на хората, че личният живот е едно, а общественият – нещо съвсем друго, толкова повече сечем клона, на който седим. Основните човешки ценности не се делят на лични и нелични. Защото най-важната ценност е паметта – която никога не е само лична, а винаги е културноисторическа. Загубим ли усещането за културноисторическата си памет, губим връзката не само с миналото, но и с настоящето (което се разпада на дребни, битови житейски цели, връзката между които е случайна). А храбростта, подвигът и саможертвата са ключови категории на културноисторическата ни памет.

За хората, които биха прегърнали позицията на Александър Андреев, препоръчвам още да се учат – да се учат да разбират и осмислят интелигентността. Може би е добре да се опитат първо да си преведат разсъжденията на проф. Ал. Лосев „Интеллигент всегда трудится для других“, а след това да осъзнаят, че тези разсъждения са израз на живот, който сам по себе си е подвиг.

Стефан Пеев

↑ Начало