Какво е мястото на професионалната художествена критика в съвременния свят?
Професионалната художествена критика по принцип е вид авторитет. А съвременният свят не търпи авторитетите. Съвременният свят предпочита мненията (и абсолютно нелепо ги смесва със свободата на изразяване). Там, където господстват мненията, няма място за критика. Впрочем няма място и за свобода (защото мнението по принцип, още от времето на древните гърци, които го отличават като докса за разлика от логоса, е безотговорност – иначе казано възможното-софистично-случайно-докосване-до-истината-представящо-се-като-самата-истина).
Всяко мнение се явява в собствените си очи вид критика и претендира за своето господство (не равнопоставеност) над останалите. Затова и същинската (или по-добре казано „познатата ни“) художествена критика не намира място в съвременния свят.
Може ли обемът на предоставеното медийно пространство да въздейства на художествената критика?
Да, но само в негативен план. Свиването на медийното пространство за художествената критика може да пречи за нейното разпространение. Но увеличаването на обема на медийното пространство за художествената критика не въздейства право пропорционално на нейното развитие. Напротив, по-скоро създава условия за влошаване на качеството ѝ.
Значи медиите не могат да бъдат отговорни за състоянието на съвременната професионална художествена критика?
Не, не могат. Освен медии, за професионалната критика и нейното влияние върху хората са нужни още и личности (това е добавка към авторитетите, не е тъждественост). Хосе Ортега-и-Гасет например в началото на миналия век си е институция на критическото мислене в Испания. Но той е и явление в цялостната културна история на Европа. Любопитно е, че в много от текстовете му се прокрадва питането – испанците европейци ли са: тема, която и ние днес решаваме за себе си.
Та въпросът е, че медиите не стигат – дори да дават пространство за критически текстове, нужни са личности и авторитети като Ортега-и-Гасет, като Умберто Еко – с широта и мащаб на мисленето. Хора, които могат да увличат другите, да пораждат дискусии, да очертават хоризонти на мисленето.
Това състояние на нещата не води ли до загуба на историческа памет?
Паметта е хранилище, но като всяко хранилище обременява с товар, който трябва да умееш да преподреждаш и използваш отново и отново в актуалното. Въпросът е по-скоро за динамиките на работата с паметта. И за отношението ни към нея.
Професионалната художествена критика по принцип е вид авторитет. А съвременният свят не търпи авторитетите. Съвременният свят предпочита мненията (и абсолютно нелепо ги смесва със свободата на изразяване). Там, където господстват мненията, няма място за критика. Впрочем няма място и за свобода (защото мнението по принцип, още от времето на древните гърци, които го отличават като докса за разлика от логоса, е безотговорност – иначе казано възможното-софистично-случайно-докосване-до-истината-представящо-се-като-самата-истина).
Всяко мнение се явява в собствените си очи вид критика и претендира за своето господство (не равнопоставеност) над останалите. Затова и същинската (или по-добре казано „познатата ни“) художествена критика не намира място в съвременния свят.
Може ли обемът на предоставеното медийно пространство да въздейства на художествената критика?
Да, но само в негативен план. Свиването на медийното пространство за художествената критика може да пречи за нейното разпространение. Но увеличаването на обема на медийното пространство за художествената критика не въздейства право пропорционално на нейното развитие. Напротив, по-скоро създава условия за влошаване на качеството ѝ.
Значи медиите не могат да бъдат отговорни за състоянието на съвременната професионална художествена критика?
Не, не могат. Освен медии, за професионалната критика и нейното влияние върху хората са нужни още и личности (това е добавка към авторитетите, не е тъждественост). Хосе Ортега-и-Гасет например в началото на миналия век си е институция на критическото мислене в Испания. Но той е и явление в цялостната културна история на Европа. Любопитно е, че в много от текстовете му се прокрадва питането – испанците европейци ли са: тема, която и ние днес решаваме за себе си.
Та въпросът е, че медиите не стигат – дори да дават пространство за критически текстове, нужни са личности и авторитети като Ортега-и-Гасет, като Умберто Еко – с широта и мащаб на мисленето. Хора, които могат да увличат другите, да пораждат дискусии, да очертават хоризонти на мисленето.
Това състояние на нещата не води ли до загуба на историческа памет?
Паметта е хранилище, но като всяко хранилище обременява с товар, който трябва да умееш да преподреждаш и използваш отново и отново в актуалното. Въпросът е по-скоро за динамиките на работата с паметта. И за отношението ни към нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар