Ако вярваш, че от няколко милиарда живота ще сглобиш свобода, си безнадеждно утрепан демиург. Как ти беше името, божем?...
вторник, 22 декември 2015 г.
ОТ ДУМА НА ДУМА...
Спомняте ли си случая ЕНРОН?
Не... Все пак той е в далечната 2002 година.
Въпреки че с краха на компанията акционерите потънаха с 60 млрд. долара (повече от половината годишен бюджет на България)?...
Еееее, това са пари на акционерите, нас какво ни засяга...
А спомняте ли си случая Volkswagen?...
Ммммммм, горе-долу...
Но той е от тази година?...
Какво ме засяга това. Не карам Volkswagen. А и какво толкова се е случило – колите си вървят, добри са, макар и да не съм им привърженик... Е, не отчитали правилно вредните емисии... Какво пък толкова! В България се карат автомобили на 200 години, които дори и фалшив софтуер нямат – просто нямат софтуер и си попържат въздуха както намерят за добре.
Въпросът не е за качествата на автомобила, а за измамата, чрез която търсиш пазарно предимство...
Хм, слушай мой човек – има ли пазар, има измама... Ти му резнеш 1000 мм профил, а му таксуваш 2000. Така клиентът ще знае, че има най-доброто и е платил най-тънката цена.
Най-тънката цена ли е проблемът?...
Не, проблемът е най-високата печалба. Какво значение има цената, ако печалбата в нея не е висока. Ти си печели с качество и цени, пък да те видим докъде ще го докараш в следващите години.
Слушай! Просто е! Хората днес живеят по двойки (е, някой и по тройки, ама...) и не искат да се женят, нали? Защо?... Ами защото не са сигурни, че ще останат „Докато смъртта ни раздели!“. Хората не искат днес нищо доживотно – нито кола, нито апартамент, нито жена (е, децата... те са си доживотни). Всичко можеш да смениш – като се започне от офиса, апартамента и жената и се свърши със собствената ти биография и физиономия (да не дава Господ да стигаш дотам!)... Разбираш ли, всичко може да се смени. Животът диктува! Това е то ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА!... А това че някой пропаднал – много важно! Още колко ще пропадат... Въпросът е да си направиш царство в държавата – като оня кмет, на Галичане ли беше?... Ама щяла да се смени геополитическата обстановка – голяма работа... Пука ли му на тоя от Галичене кой ще управлява? Президент ли ще е, монарх ли ще е, султан ли ще е – какво му дреме на него... Той да не е Крали Марко, дето само по песните го пеят, че бил таквиз... волнолюбив. И... от мен да ти кажа: гледай си там фермата или брадъра и не му мисли... 60 млрд. ли каза за ЕНРОН?... Хм, че те в Сирия потънаха вече повече от 60 млрд. От чий джоб излязоха според теб. А?...
Не... Все пак той е в далечната 2002 година.
Въпреки че с краха на компанията акционерите потънаха с 60 млрд. долара (повече от половината годишен бюджет на България)?...
Еееее, това са пари на акционерите, нас какво ни засяга...
А спомняте ли си случая Volkswagen?...
Ммммммм, горе-долу...
Но той е от тази година?...
Какво ме засяга това. Не карам Volkswagen. А и какво толкова се е случило – колите си вървят, добри са, макар и да не съм им привърженик... Е, не отчитали правилно вредните емисии... Какво пък толкова! В България се карат автомобили на 200 години, които дори и фалшив софтуер нямат – просто нямат софтуер и си попържат въздуха както намерят за добре.
Въпросът не е за качествата на автомобила, а за измамата, чрез която търсиш пазарно предимство...
Хм, слушай мой човек – има ли пазар, има измама... Ти му резнеш 1000 мм профил, а му таксуваш 2000. Така клиентът ще знае, че има най-доброто и е платил най-тънката цена.
Най-тънката цена ли е проблемът?...
Не, проблемът е най-високата печалба. Какво значение има цената, ако печалбата в нея не е висока. Ти си печели с качество и цени, пък да те видим докъде ще го докараш в следващите години.
Слушай! Просто е! Хората днес живеят по двойки (е, някой и по тройки, ама...) и не искат да се женят, нали? Защо?... Ами защото не са сигурни, че ще останат „Докато смъртта ни раздели!“. Хората не искат днес нищо доживотно – нито кола, нито апартамент, нито жена (е, децата... те са си доживотни). Всичко можеш да смениш – като се започне от офиса, апартамента и жената и се свърши със собствената ти биография и физиономия (да не дава Господ да стигаш дотам!)... Разбираш ли, всичко може да се смени. Животът диктува! Това е то ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА!... А това че някой пропаднал – много важно! Още колко ще пропадат... Въпросът е да си направиш царство в държавата – като оня кмет, на Галичане ли беше?... Ама щяла да се смени геополитическата обстановка – голяма работа... Пука ли му на тоя от Галичене кой ще управлява? Президент ли ще е, монарх ли ще е, султан ли ще е – какво му дреме на него... Той да не е Крали Марко, дето само по песните го пеят, че бил таквиз... волнолюбив. И... от мен да ти кажа: гледай си там фермата или брадъра и не му мисли... 60 млрд. ли каза за ЕНРОН?... Хм, че те в Сирия потънаха вече повече от 60 млрд. От чий джоб излязоха според теб. А?...
Стефан Пеев
↑ Началопонеделник, 21 декември 2015 г.
ЗА МЕЖДУЗВЕЗДНИТЕ ВОЙНИ И ДЯДО ВАЗОВ
Дядо Вазов може да е вникнал в живота на българите преди Освобождението, но е абсолютен лаик за последващата го пазарна икономика. Вместо да се държи до Стефан Стамболов и да се учи от него на пазарна политика, хуква да бяга в Русия. Където завършва всичко на всичко един роман – „Под игото“. И така го започва, и така го завършва, че завинаги си затваря вратите да стигне до ЕПИЗОД VII на сагата. А животът ни научи, че пазарен продукт, който не се саморазмножава в нови и нови епизоди си е просто старомодна губеща класика.
Не сме случили досега на пазарноориентирани литературни таланти. И Пенчо Славейков не довърши „Кървава песен“ и не доживя да получи Нобелова награда, а за останалите ни автори и сами не вярваме, че може да ги забележи Нобеловият комитет.
Затова днес ще гледаме „Междузвездни войни. Епизод VII“ и ще цъкаме с език „Какви неща правят хората!“...
Но ако пък сериозно се запитаме „Какви неща правят хората?“, то отговорът е ясен – хората правят елементарни неща, без особена художествена стойност, но... с мащаб. А в условията на глобализацията мащабът и маркетингът решават всичко.
„Ех, бедни, ми бедни, Вазов! Защо не създаде „Под игото. Епизод II“..., преминавайки през Солунските атентати, спокойно можеше сагата ти да стигне поне до свалянето на Садам Хюсеин... А можеше да се развие и на фона на глобалната битка между ИДИЛ и цивилизования свят. Тогава със сигурност някой щеше да се върне назад и да си припомни какво се е случило през 1876 година в България...
Не сме случили досега на пазарноориентирани литературни таланти. И Пенчо Славейков не довърши „Кървава песен“ и не доживя да получи Нобелова награда, а за останалите ни автори и сами не вярваме, че може да ги забележи Нобеловият комитет.
Затова днес ще гледаме „Междузвездни войни. Епизод VII“ и ще цъкаме с език „Какви неща правят хората!“...
Но ако пък сериозно се запитаме „Какви неща правят хората?“, то отговорът е ясен – хората правят елементарни неща, без особена художествена стойност, но... с мащаб. А в условията на глобализацията мащабът и маркетингът решават всичко.
„Ех, бедни, ми бедни, Вазов! Защо не създаде „Под игото. Епизод II“..., преминавайки през Солунските атентати, спокойно можеше сагата ти да стигне поне до свалянето на Садам Хюсеин... А можеше да се развие и на фона на глобалната битка между ИДИЛ и цивилизования свят. Тогава със сигурност някой щеше да се върне назад и да си припомни какво се е случило през 1876 година в България...
Стефан Пеев
↑ Началопетък, 18 декември 2015 г.
ЗА МЕДИИТЕ И СИЛИКОНА
Който не е разбрал предходната бележка ЗА ТЪНКАТА ГРАНИЦА МЕЖДУ ИЗКУСТВОТО И ЖИВОТА няма да разбере и тази.
Та мисълта ми е за медиите и силикона. В днешно време те са много тясно свързани в някаква своеобразна хранителна верига. Нима си мислите, че публична личност ще си сложи силикон за цяла шапка пари, ако няма да го разхожда не по улиците и у дома си, а от медия на медия. Да го разхожда, да го показва – от време на време да го коментира. Та силиконът днес (на видимите и невидимите публично места) не е само корекция на нещо, което не харесваме в природата си. Силиконът е символ на превъзходство. Към него прибягваме тогава, когато държим да покажем, че сме господари на живота. Защото някой ни втълпи, че свободата днес е господството над живота. И вече не живеем живота, а го превръщаме в някакъв тип пърформънс – отиграваме го с пълното съзнание, че колкото по-добре играем, толкова по-близо сме до победата в... БИГ БРАДЪР. Но в играта не е важно само да спечелиш – по-важно е другите да усетят победата ти. В това отношение на помощ идват медиите. Те вече нямат за цел да ни информират, нито да разширяват хоризонта на нашето разбиране за живота. Те имат за цел да ни заставят да видим, да признаем и да се покорим на победителите в играта.
За да са сигурни, че това ще се случи, медиите днес приемат ролята на слугинята... благовидно прикрита зад правото на частната собственост. Медиите решиха, че ще са частни и че ще се издържат основно от реклама и продуцентска дейност. А частната медия не можеш да укориш, че те залива с реклама за хапчета за дегазин, дамски превръзки, тоалетна хартия и всякакви други аксесоари за тялото ти.
Но можеш да се запиташ дали ти е нужна и кому всъщност е нужна тя. А за да стане ясно колко безсмислени и излишни са повечето от частните медии, е необходима една незначителна промяна в закона – забрана за излъчване на реклами по електронните медии и връщане към принципа на абонамента. Искаш да гледаш определена медия, чудесно, плащаш си за нея. В момента, в който БТВ, НОВА ТВ, БНТ, ТВ 7 и всички останали телевизии станат платени канали на абонаментен принцип, ще стане наистина ясно какво вълнува съвременния човек. И дали точно силиконът е най-важното нещо в съвременния живот...
Ако все пак се окаже, че БИГ БРАДЪР взема най-голям процент от абонаментните такси – е, тогава какво да добавим... Просто ще си знаем, че БИГ БРАДЪР печели, защото не можем да живеем без него...
Та мисълта ми е за медиите и силикона. В днешно време те са много тясно свързани в някаква своеобразна хранителна верига. Нима си мислите, че публична личност ще си сложи силикон за цяла шапка пари, ако няма да го разхожда не по улиците и у дома си, а от медия на медия. Да го разхожда, да го показва – от време на време да го коментира. Та силиконът днес (на видимите и невидимите публично места) не е само корекция на нещо, което не харесваме в природата си. Силиконът е символ на превъзходство. Към него прибягваме тогава, когато държим да покажем, че сме господари на живота. Защото някой ни втълпи, че свободата днес е господството над живота. И вече не живеем живота, а го превръщаме в някакъв тип пърформънс – отиграваме го с пълното съзнание, че колкото по-добре играем, толкова по-близо сме до победата в... БИГ БРАДЪР. Но в играта не е важно само да спечелиш – по-важно е другите да усетят победата ти. В това отношение на помощ идват медиите. Те вече нямат за цел да ни информират, нито да разширяват хоризонта на нашето разбиране за живота. Те имат за цел да ни заставят да видим, да признаем и да се покорим на победителите в играта.
За да са сигурни, че това ще се случи, медиите днес приемат ролята на слугинята... благовидно прикрита зад правото на частната собственост. Медиите решиха, че ще са частни и че ще се издържат основно от реклама и продуцентска дейност. А частната медия не можеш да укориш, че те залива с реклама за хапчета за дегазин, дамски превръзки, тоалетна хартия и всякакви други аксесоари за тялото ти.
Но можеш да се запиташ дали ти е нужна и кому всъщност е нужна тя. А за да стане ясно колко безсмислени и излишни са повечето от частните медии, е необходима една незначителна промяна в закона – забрана за излъчване на реклами по електронните медии и връщане към принципа на абонамента. Искаш да гледаш определена медия, чудесно, плащаш си за нея. В момента, в който БТВ, НОВА ТВ, БНТ, ТВ 7 и всички останали телевизии станат платени канали на абонаментен принцип, ще стане наистина ясно какво вълнува съвременния човек. И дали точно силиконът е най-важното нещо в съвременния живот...
Ако все пак се окаже, че БИГ БРАДЪР взема най-голям процент от абонаментните такси – е, тогава какво да добавим... Просто ще си знаем, че БИГ БРАДЪР печели, защото не можем да живеем без него...
Стефан Пеев
↑ Началовторник, 15 декември 2015 г.
ЗА ТЪНКАТА ГРАНИЦА МЕЖДУ ИЗКУСТВОТО И ЖИВОТА...
Мислите ли, че жените, които са спали с Пикасо, са най-добрите ценителки, на неговото изкуство (не казвам най-възторжените или ангажираните, а най-добрите)?...
Стефан Пеев
↑ НачалоМИТОВЕТЕ НА ПРЕХОДА...
Големите митове на прехода загубиха магическата си стойност, а с тях си отидоха и големите лидери на промяната. И в овакантеното от към митология пространство се настаниха популизмът и дребни субекти, които играят политическата игра на жмичка с нескриваната амбиция някой ден гордо да изкрещят „Пу за мен!“.
Стефан Пеев
↑ Началопонеделник, 30 ноември 2015 г.
НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Най-голямото престъпление към човечеството е липсата на търсене „Що е то ЧОВЕЧЕСТВОТО?“ На мястото на диалога днес властва жаждата за хегемония. За САЩ въпросът е решен – човечеството, това сме НИЕ! Старата госпожа ЕВРОПА забрави, че европейската история не започва с ЮНЕСКО, нито пък завършва с инвентаризацията на културноисторическите паметници. Забрави за походите на Александър Македонски (сякаш македонският Александър е своеобразен Кличко на Античността, на когото е съдено в някакъв исторически период от време да е доминиращата фигура в познатия ни свят), забрави и за сблъсъка на Александър с напълно непонятни за античния свят култури (които за кратко можеш да овладееш, но не и да доминираш над тях в историческото време). Европа се отнесе пренебрежително към шегобиеца Чосър, а „Божествена комедия“ на средновековния реформатор Данте Алигиери буквално изчезва от полето на европейската образованост, за да се съсредоточим върху нелепо анархистични елементи като „Charlie Hebdo“. Подиграващото се с идеята за ЧОВЕЧЕСТВОТО издание се подигра и с жертвите на атентата, като използва тяхната смърт, за да вдигне тиража си от 60 0000 на 1 000 0000. Разбира се, за пазарно ориентирани личности като Владимир Каролев или Иво Сиромахов, това е знак за значимост. Те по свой начин разбират дълбокомисленото мечопуховско „Колкото повече, толкова повече!“ Но ако във финала на репликата на Мечо Пух добавим... наглост или насилие, едва ли корифеите на пазарната икономика ще се подпишат под нея.
Живеем в свят, в който всеки се мисли за човек, но никой не иска да чуе „Що е то ЧОВЕЧЕСТВОТО?“ за ДРУГИЯ – за различния от теб.
Живеем в свят, в който всеки се мисли за човек, но никой не иска да чуе „Що е то ЧОВЕЧЕСТВОТО?“ за ДРУГИЯ – за различния от теб.
Стефан Пеев
↑ Началопонеделник, 23 ноември 2015 г.
ПРЕЗ ОГЛЕДАЛОТО ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
Съвременните форми на маркетинг постепенно ни учат да гледаме на старите книги като на старите автомобили. Симпатични са, но идват от безвъзвратно отминала епоха. Можеш да се „повозиш“ на тях, но ще ти липсва шеметното усещане за бясната динамика на съвременния живот. Диалогът в тях ти се струва някак старомоден (не дори ретро, а старомоден) и твърде, твърде обстоятелствен. И в крайна сметка изискват да въртиш манивелата на разбирането, вместо просто да цъкнеш с ключа и да погълнеш бягащите през задното стъкло километри.
Старите книги (като старите автомобили) не са създадени да носят уюта на конформизма. Те са предизвикателство. С тях винаги поемаш риск. Рискът да загубиш крехкото си равновесие, за постигането на което редовно си плащаш при собствения си психотерапевт. А и психотерапевтът никога няма да рискува да си загуби клиентите, като просто им препоръча подходящите книги. Защото някак престанахме да вярваме, че в наследството зад нас е отложена голяма част от истината кои сме и какво правим в този свят. Загубихме респекта си от миналото и го заместихме с респекта към бъдещето. Сякаш в бъдещето ще бъдем повече себе си, отколкото сме били вчера. Така несъзнателно късаме връзката между направяното от човека и правенето на човека с чувството, че най-важното е да не отлепяш никога крак от педала на газта. И да поглъщаш в огледалото за обратно виждане някаква незначителна проекция от онова, през което преминаваш...
Старите книги (като старите автомобили) не са създадени да носят уюта на конформизма. Те са предизвикателство. С тях винаги поемаш риск. Рискът да загубиш крехкото си равновесие, за постигането на което редовно си плащаш при собствения си психотерапевт. А и психотерапевтът никога няма да рискува да си загуби клиентите, като просто им препоръча подходящите книги. Защото някак престанахме да вярваме, че в наследството зад нас е отложена голяма част от истината кои сме и какво правим в този свят. Загубихме респекта си от миналото и го заместихме с респекта към бъдещето. Сякаш в бъдещето ще бъдем повече себе си, отколкото сме били вчера. Така несъзнателно късаме връзката между направяното от човека и правенето на човека с чувството, че най-важното е да не отлепяш никога крак от педала на газта. И да поглъщаш в огледалото за обратно виждане някаква незначителна проекция от онова, през което преминаваш...
Стефан Пеев
↑ Началопонеделник, 16 ноември 2015 г.
СВОБОДАТА ДА ИЗГОВОРИШ И ОТГОВОРНОСТТА ДА ЗАМЪЛЧИШ...
Свободата на словото винаги се проповядва елементарно и се схваща най-често погрешно – единствено като свободата да изговориш, но никога като отговорността да замълчиш и да се вслушаш. Мислена в своята безотносителност към отговорността, свободата на словото разкъсва полето на дискурса на безкрайна поредица от ненужни монолози, имитиращи диалогичност, и превръща търсенето на истината в чиста проба пропаганда на идеи.
Стефан Пеев
↑ Началонеделя, 15 ноември 2015 г.
ПОВОД ДА ПОГОВОРИМ СЕРИОЗНО...
Ужасяващите събития в Париж са повод за сериозен разговор. Сериозният разговор не започва с това, че оцветяваш профила си във ФБ в цветовете на френското знаме или пък осветяваш фасадите на ключови публични здания в синьо, бяло и червено. Да облечеш себе си или публичността на своя живот в символи, не е началото, а краят на разговора. Това е точката, която манифестира, че диалогът не съществува, не е желан, не е възможен, не е нужен и няма да бъде търсен.
Допускам, че някой вече е готов да подскочи и гневно да репликира, че няма място за диалог с хората, които са в състояние да извършат подобен варварски атентат като този в Париж.
Но истинският диалог не започва тогава, когато заговориш ДРУГИЯ – онзи, който е съвършено различен от теб, от твоя свят и ценности. Истинският диалог започва от разговора с онези, които смяташ за СВОИ и които дори и в различието си мислиш, че са част от ТВОЯ свят.
Преди да поемеш по пътя към ДРУГИЯ, би трябвало да поемеш по пътя към СВОЕТО си различие – да го признаеш... и оцениш. И в светлината на тази оценка да го приемеш или да се пребориш с него.
Европа днес е толкова плуралистична, че тя вече не се стреми да РАЗ-говаря своите различия – удовлетворява я простият факт, че може просто да ги ИЗ-говаря. Самият факт на правото ни на ИЗ-говаряне вече се приема като израз на субстанциалната същност на свободата (погрешно наричана „свобода на словото“). Това е ужасяващо! То означава, че ние вече нямаме критерий, според който можем да определим какво е свободата. Затова се примиряваме едновременно с два факта, които са еднакво противоестествени – гаврите на издания като „Шарли Ебдо“ с човешките ценности (независимо дали става дума за Мохамед, за трагедията с руския самолет над Египет или за трагедията със сирийското момче Айлян Курди – питам се защо в последния случай нито един европеец не сложи на профила си сирийското знаме като знак, че не приема гаврата с трагедията на детето?!...) или гаврата на Саудитска Арабия с отношението на тази държава към жената (лишена в собствената си държава от елементарните завоевания на човешката цивилизация).
Да, великите сили могат да намерят малко здрав разум, да се обединят и да ликвидират ИДИЛ, но това ще е пирова победа. Защото вътре в цивилизования свят ще остане нещо, което непрестанно поражда търсенето на ДРУГИЯ в името на сблъсъка и конфронтацията. А в това търсене няма воля за истинност – има единствено простото усещане за забавление, за свободата да се гавриш с ценностите, претендирайки, че изразяваш някаква обществена позиция.
Та поводът за разговор е всъщност обществената позиция на европееца – неговите граници на допуск за търпимо и нетърпимо...
Допускам, че някой вече е готов да подскочи и гневно да репликира, че няма място за диалог с хората, които са в състояние да извършат подобен варварски атентат като този в Париж.
Но истинският диалог не започва тогава, когато заговориш ДРУГИЯ – онзи, който е съвършено различен от теб, от твоя свят и ценности. Истинският диалог започва от разговора с онези, които смяташ за СВОИ и които дори и в различието си мислиш, че са част от ТВОЯ свят.
Преди да поемеш по пътя към ДРУГИЯ, би трябвало да поемеш по пътя към СВОЕТО си различие – да го признаеш... и оцениш. И в светлината на тази оценка да го приемеш или да се пребориш с него.
Европа днес е толкова плуралистична, че тя вече не се стреми да РАЗ-говаря своите различия – удовлетворява я простият факт, че може просто да ги ИЗ-говаря. Самият факт на правото ни на ИЗ-говаряне вече се приема като израз на субстанциалната същност на свободата (погрешно наричана „свобода на словото“). Това е ужасяващо! То означава, че ние вече нямаме критерий, според който можем да определим какво е свободата. Затова се примиряваме едновременно с два факта, които са еднакво противоестествени – гаврите на издания като „Шарли Ебдо“ с човешките ценности (независимо дали става дума за Мохамед, за трагедията с руския самолет над Египет или за трагедията със сирийското момче Айлян Курди – питам се защо в последния случай нито един европеец не сложи на профила си сирийското знаме като знак, че не приема гаврата с трагедията на детето?!...) или гаврата на Саудитска Арабия с отношението на тази държава към жената (лишена в собствената си държава от елементарните завоевания на човешката цивилизация).
Да, великите сили могат да намерят малко здрав разум, да се обединят и да ликвидират ИДИЛ, но това ще е пирова победа. Защото вътре в цивилизования свят ще остане нещо, което непрестанно поражда търсенето на ДРУГИЯ в името на сблъсъка и конфронтацията. А в това търсене няма воля за истинност – има единствено простото усещане за забавление, за свободата да се гавриш с ценностите, претендирайки, че изразяваш някаква обществена позиция.
Та поводът за разговор е всъщност обществената позиция на европееца – неговите граници на допуск за търпимо и нетърпимо...
Стефан Пеев
↑ Началопетък, 13 ноември 2015 г.
ЖИВОТ НАПОЛОВИНА
След повече от 25 години преход към ДЕМОКРАЦИЯ се чувствам уморен и омерзен. Никога не съм бил сред хората, които подскачаха по паважите и крещяха „Кой не скача е червен!“, не защото съм ретроградно мислещ комуняга, а защото винаги съм гледал на подобни събития като на постановка.
След толкова избори и изборни перипетии в България според най-консервативно мислещите хора в България излиза, че у нас би следвало да има не по-малко от 16 милиона комунисти, за да живеем днес в този свят, в който живеем. Иначе казано, на всеки инакомислещ човек би трябвало да се падат по 2–3 прикрити сътрудници на ДС, за да се явяваме след 25–26 години на свободни избори и отново и отново да се питаме – какъв всъщност е нашият вот. Кой го определи или кой го купи?... А отговорът на този въпрос е много прост: купи го ДЕМОКРАЦИЯТА...
Простата ми тъжна житейска констатация е, че в половината от живота ми някой се постара да моделира моето „светло бъдеще“ в своя изгода, а в другата половина на живота ми някой друг яхна същата идея.
Но резултатът е един и същ – двете половини от живота ми не правят цял живот, а само живот наполовина...
След толкова избори и изборни перипетии в България според най-консервативно мислещите хора в България излиза, че у нас би следвало да има не по-малко от 16 милиона комунисти, за да живеем днес в този свят, в който живеем. Иначе казано, на всеки инакомислещ човек би трябвало да се падат по 2–3 прикрити сътрудници на ДС, за да се явяваме след 25–26 години на свободни избори и отново и отново да се питаме – какъв всъщност е нашият вот. Кой го определи или кой го купи?... А отговорът на този въпрос е много прост: купи го ДЕМОКРАЦИЯТА...
Простата ми тъжна житейска констатация е, че в половината от живота ми някой се постара да моделира моето „светло бъдеще“ в своя изгода, а в другата половина на живота ми някой друг яхна същата идея.
Но резултатът е един и същ – двете половини от живота ми не правят цял живот, а само живот наполовина...
Стефан Пеев
↑ НачалоРЕЧНИК | ДЕМОКРАЦИЯ И АНТИДЕМОКРАЦИЯ
ДЕМОКРАЦИЯ – общество, в което хората осъзнават, че ничий авторитет не е толкова голям, че редом с него да не можеш да поставиш поне още един (на мислещия различно човек).
АНТИДЕМОКРАЦИЯ – общество, което претендира, че всяко мнение е авторитет, и прилича повече на жабешко блато, в което всяка загубила опашката си попова лъжичка пее на свой глас (от което, разбира се, не се поражда Моцартовата „Малка нощна музика“).
АНТИДЕМОКРАЦИЯ – общество, което претендира, че всяко мнение е авторитет, и прилича повече на жабешко блато, в което всяка загубила опашката си попова лъжичка пее на свой глас (от което, разбира се, не се поражда Моцартовата „Малка нощна музика“).
Стефан Пеев
↑ Началочетвъртък, 12 ноември 2015 г.
УРОКЪТ НА ОМИР
Високомерието унижи Агамемнон...
Високомерието на Ахил погуби Патрокъл...
Ахил погуби Хектор. И отмъсти за Патрокъл, но не го върна... Ахил върна на Приам тялото на Хектор – достолепния старец (цар на Троя), който коленичи пред нозете на убиеца на сина си и целуна нозете му, в усилията си да спре гаврата с тялото на чедото си, за да го погребе достойно. Защото Хектор загина достойно. Единственият мъж в Троянската война, който умира в името на смислена кауза (спомнете си раздялата на Хектор с Андромаха!).
Питам се: как след толкова години продължаваме да не разбираме посланията на Омир. Цялата световна история може да се разгледа като проекция на Омировата „Илиада“. И не е нужно да се тровим с житейските главоблъсканици на бигбрадъровци, за да разберем какво е човекът.
Защото човекът е Приам – коленичил, за да целуне нозете на убиеца на сина си.
Защото човекът е Ахил – убиец и високомерен (нагъл дори) нахалко, който се трогва пред молбата на стареца...
Защото човекът е този, който някога някъде (във времето назад или днес) е научил някакъв урок от Омир...
Високомерието на Ахил погуби Патрокъл...
Ахил погуби Хектор. И отмъсти за Патрокъл, но не го върна... Ахил върна на Приам тялото на Хектор – достолепния старец (цар на Троя), който коленичи пред нозете на убиеца на сина си и целуна нозете му, в усилията си да спре гаврата с тялото на чедото си, за да го погребе достойно. Защото Хектор загина достойно. Единственият мъж в Троянската война, който умира в името на смислена кауза (спомнете си раздялата на Хектор с Андромаха!).
Питам се: как след толкова години продължаваме да не разбираме посланията на Омир. Цялата световна история може да се разгледа като проекция на Омировата „Илиада“. И не е нужно да се тровим с житейските главоблъсканици на бигбрадъровци, за да разберем какво е човекът.
Защото човекът е Приам – коленичил, за да целуне нозете на убиеца на сина си.
Защото човекът е Ахил – убиец и високомерен (нагъл дори) нахалко, който се трогва пред молбата на стареца...
Защото човекът е този, който някога някъде (във времето назад или днес) е научил някакъв урок от Омир...
Стефан Пеев
↑ НачалоГОЛЯМОТО (НЕСЪЩЕСТВУВАЩО) СЕМЕЙСТВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
Припомних си стихотворението на Смирненски „Братчетата на Гаврош“, когато прочетох в „24 часа“ за предупреждението на Доналд Туск, че шенгенското пространство е на ръба да се разпадне.
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Като всяка значима творба и стихотворението на Смирненски надхвърля повода за написването и времето си и носи послания, които са вечни. Туск не познава Смирненски. Юнкер също. Вината не е в тях. Вината е до голяма степен в нас – в неумението ни като българи да утвърждаваме литературата си като световно достижение и в неумението ни като граждани (на България и ЕС) да мислим критично и... граждански.
Нима не беше ясно и от преди кризата в Америка, че не можеш да създаваш един свят, който е витрина на благоденствие, и друг свят, който е израз на нищета и изостаналост, и да не очакваш тези два свята да изпаднат в конфликт, а да вярваш, че можеш да им изнасяш неолиберални уроци по демокрация и да ги подпомагаш финансово (и военно) в правенето на „нежни“ революции. Пълен абсурд! На който ще продължаваме да бъдем жертва със или без бежански поток у нас.
Не съм между привържениците за разпадане на ЕС, но съм категоричен, че моделът му е дълбоко сгрешен...
Ако погледнете модела на едно обикновено семейство, в което все още са запазени нормалните човешки отношения, ще видите, че все някой поема основната грижа за всички – дали това ще е бащата, майката, най-големият син или малкият брат (като в приказките), но някой поставя собствения си просперитет в услуга на другите. Тъкмо това ЕС не е. Не е и няма да бъде семейство – поне докато не смени модела си...
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Като всяка значима творба и стихотворението на Смирненски надхвърля повода за написването и времето си и носи послания, които са вечни. Туск не познава Смирненски. Юнкер също. Вината не е в тях. Вината е до голяма степен в нас – в неумението ни като българи да утвърждаваме литературата си като световно достижение и в неумението ни като граждани (на България и ЕС) да мислим критично и... граждански.
Нима не беше ясно и от преди кризата в Америка, че не можеш да създаваш един свят, който е витрина на благоденствие, и друг свят, който е израз на нищета и изостаналост, и да не очакваш тези два свята да изпаднат в конфликт, а да вярваш, че можеш да им изнасяш неолиберални уроци по демокрация и да ги подпомагаш финансово (и военно) в правенето на „нежни“ революции. Пълен абсурд! На който ще продължаваме да бъдем жертва със или без бежански поток у нас.
Не съм между привържениците за разпадане на ЕС, но съм категоричен, че моделът му е дълбоко сгрешен...
Ако погледнете модела на едно обикновено семейство, в което все още са запазени нормалните човешки отношения, ще видите, че все някой поема основната грижа за всички – дали това ще е бащата, майката, най-големият син или малкият брат (като в приказките), но някой поставя собствения си просперитет в услуга на другите. Тъкмо това ЕС не е. Не е и няма да бъде семейство – поне докато не смени модела си...
Стефан Пеев
↑ Началопонеделник, 9 ноември 2015 г.
ЧУДОТО НА ЦИГАНСКАТА БАНИЦА
Не е нужно да си икономически гений или да си завършил Харвард, за да схванеш няколко простички икономически закономерности като например: няма как да очакваш скоро да ти се вдигне заплатата и да догони тази в ЕС, ако страната ти изнася пшеница за Италия, а внася... брускети, ако изнася розово масло, а внася маркови парфюми, ако произвежда и изнася части за автомобили, а внася и нови, и употребявани коли, ако изнася квалифицирана работна ръка, а внася (за кратко) пиянстващи по курортите ни келемета.
И колкото и медиите да ни убеждават в тенденциите на нарастващия износ от България, истината е, че структурата на нашата експортност говори за бедност.
Заговори ли се за бедност обаче, първото, което идва наум на хората, е, че липсват пари. А пари има... 41 млрд. лв. лежат затворени в депозити и чакат. Чакат някой предприемчив и печеливш българин да открие, че циганската баница, която ни беше любимата закуска на детството, е не по-малко вкусна, привлекателна и оригинална от италианските брускети и че гарнирана с подходящи подправки, облечена в лъскава опаковка, поднесена под привлекателно име, рекламирана със стройни крака и зашеметяващи женски гърди или с оригинален европейски хумор, може да напълни не само ботуша на италианците, но и тиролските одежди на австрийците и немците и да накара даже швейцарските крави (от удоволствие) да си върнат естествения цвят на кожата.
Всеки има право да вярва в чудеса. А аз вярвам в чудото на циганската баница...
P.S. За тези, които не пропускат БИГ БРАДЪР и вярват, че истините се изричат в неговите изповедални, ще добавя, че тази бележка е метафора. А какво е метафора ли?... Е, това вече е друга тема...
И колкото и медиите да ни убеждават в тенденциите на нарастващия износ от България, истината е, че структурата на нашата експортност говори за бедност.
Заговори ли се за бедност обаче, първото, което идва наум на хората, е, че липсват пари. А пари има... 41 млрд. лв. лежат затворени в депозити и чакат. Чакат някой предприемчив и печеливш българин да открие, че циганската баница, която ни беше любимата закуска на детството, е не по-малко вкусна, привлекателна и оригинална от италианските брускети и че гарнирана с подходящи подправки, облечена в лъскава опаковка, поднесена под привлекателно име, рекламирана със стройни крака и зашеметяващи женски гърди или с оригинален европейски хумор, може да напълни не само ботуша на италианците, но и тиролските одежди на австрийците и немците и да накара даже швейцарските крави (от удоволствие) да си върнат естествения цвят на кожата.
Всеки има право да вярва в чудеса. А аз вярвам в чудото на циганската баница...
Стефан Пеев
↑ НачалоP.S. За тези, които не пропускат БИГ БРАДЪР и вярват, че истините се изричат в неговите изповедални, ще добавя, че тази бележка е метафора. А какво е метафора ли?... Е, това вече е друга тема...
събота, 7 ноември 2015 г.
НА ДЪНОТО НА ПРЕСЪХВАЩИЯ КЛАДЕНЕЦ НА ЧОВЕШКОТО
Толкова много енергия се изразходва днес (чрез официалните медии и неофициалните социални канали за комуникация) за унищожаването на мислите на другия чрез СИЛАТА НА ПРАВОТАТА на собственото ни уж неидеологическо мислене, че сме на самия праг на изчерпване на енергията на човешкото изобщо. Какво ни очаква на дъното ли? Същото, което намираме във всеки пресъхващ кладенец – тиня, в която могат да виреят само най-първични и долнопробни форми на живот...
Стефан Пеев
↑ Началочетвъртък, 29 октомври 2015 г.
С ПОВЕЛИТЕ НА... МАРКЕТИНГА
В Пловдив само на ул. „Авксентий Велешки“ има повече SEX SHOP-а, отколкото са изобщо книжарниците в града. Така се изпълнява повелята на съвременния МАРКЕТИНГ – най-пълно задоволяване на потребителя.
Стефан Пеев
↑ Началовторник, 20 октомври 2015 г.
АКО БЯХ (КАНДИДАТ)КМЕТ... (Предизборна платформа за бъдещи кандидат-кметове. Разпространява се безплатно при условията на свободен лиценз)
Ако бях кмет, бих сторил всичко, за да реализирам следната платформа.
Ако бях...
1. Бих избрал за приоритет на приоритетите ОБРАЗОВАНИЕТО. Защото: а) В съвременния свят може и да успяват глупаците, но никога бъдещето не принадлежи на глупаци; б) Образованието е изворът на по-добър живот – невъзможно е да имаш качествено здравеопазване с некачествено образовани лекари, няма как да правиш стратегии за бъдещето, ако хората около теб ги интересува единствено настоящето; никога няма да се задържиш на първо място в която и да е надпревара, ако науката и образоваността не стоят здраво зад теб.
2. Бих си избрал за основен партньор БИЗНЕСА. Защото: а) Бизнес е мястото, където се създават благата и където се изгражда обществото; б) Бизнесът има нужда от обществената власт, за да се развива, но и обществената власт има нуждата от него, за да се развива; в) Осъзнаването на паритета на целите поражда осъзнаване на паритета на отговорностите.
3. Бих седнал на масата на преговорите с БИЗНЕСА.
4. Бих поставил категоричното изискване: а) Осъществяването на която и да е бизнес цел да е „осветлена“ (сиреч да няма двойно счетоводство); б) Да намерим пресечната точка чрез диалог, в който БИЗНЕСЪТ да се развива не чрез увеличаване или намаляване на данъците, а чрез формулиране, утвърждаване и следване на социалноотговорни политики, които повишават производителността на труда (бизнес, който се развива без оглед на развитие на производителността, е или експлоататорски, или обречен, което в перспективата на времето е едно и също).
5. Бих поискал действията на кметстката администрация да се оценяват през нейната социална отговорност. И ако оценката е отрицателна, бих седнал с ОБРАЗОВАНИЕТО и БИЗНЕСА на една маса (публично); за да разберем защо ОБРАЗОВАНИЕ, БИЗНЕС и АДМИНИСТРАЦИЯ правят хората неудовлетворени.
Ако бях...
Стефан Пеев
↑ НачалоВАРИАЦИИ ВЪРХУ ТЕМИ ОТ БОРХЕС
Борхес има свой език: особен и неповторим. Език на виденията и мълчанието, на шепота и мълвенето. Борхесовите думи притежават особена сетивна сила: те имат цвят, аромат и мирис. Бихме могли да ги пипнем дори, ако сетивата ни не бяха така ограничени.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.
Стефан Пеев
↑ НачалоКОЛОЕЗДАЧНИТЕ БЕЗУМИЯ НА ВРЕМЕТО
До тази сутрин си мислех, че безумието „велоалеи“ е локално (отчасти софийско и повече пловдивско). Репортажът на Румен Бахов по НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ за велоалеите в Плевен ми даде да разбера, че безумието е национално.
В духа на ранния соцентусиазъм сме се втурнали да припяваме с поета Пеньо Пенев: „Човекът е човек тогава, когато е на път!“, и режим магистралните лентички на магистралното ни мислене, убедени, че всеки новооткрит пътен обект подобрява качеството ни на живота.
Прехласването ни по велоалеите е толкова грандиозно, че в Пловдив за 49 млн. лв. дори обединихме в едно затворено пространство всички алеи вкупом. Нарекохме го „Колодрума“.
Но по неговата супермодерна писта не се движат велосипедисти (тъй като таксата на час не е по джоба на всекиго).
И за да не стои съоръжението празно, поканихме Крис Норман да го освети със спомените от миналото ни – хитовете "If You Think You Know How to Love Me", "Don't Play Your Rock 'N Roll to Me", "Oh Carol", "Living Next Door to Alice".
Крис не беше дошъл в Пловдив, за да връща над четиридесетгодишната си публика в годините на нейната младост, беше тук, за да промотира новия си албум.
Така изведнъж се изниза една дълга верига от деликатни разминавания: велоалеите в Плевен се натъкват на автобусни препятствия (виж репортажа на Румен Бахов), преодоляват ги като ни прехвърлят в затвореното пространство на „Колодрума“ в Пловдив (виж репортажа на БНТ за откриването), което трудно можем да използваме за велосипеден спорт, тъй като е прекалено скъпо (уверете се сами), затова каним в него Крис Норман да ни утеши със спомените от младостта ни, а пък той се опитва да ни продаде новия си албум, докато позастаряващата му вече публика без очила отчаяно се старае да различи кой е онзи, дето пее на сцената отвъд колодрумната писта, която безумно отделя хората от Крис и спомените за първите целувки и страсти на фона на хитовете като "If You Think You Know How to Love Me").
В духа на ранния соцентусиазъм сме се втурнали да припяваме с поета Пеньо Пенев: „Човекът е човек тогава, когато е на път!“, и режим магистралните лентички на магистралното ни мислене, убедени, че всеки новооткрит пътен обект подобрява качеството ни на живота.
Прехласването ни по велоалеите е толкова грандиозно, че в Пловдив за 49 млн. лв. дори обединихме в едно затворено пространство всички алеи вкупом. Нарекохме го „Колодрума“.
Но по неговата супермодерна писта не се движат велосипедисти (тъй като таксата на час не е по джоба на всекиго).
И за да не стои съоръжението празно, поканихме Крис Норман да го освети със спомените от миналото ни – хитовете "If You Think You Know How to Love Me", "Don't Play Your Rock 'N Roll to Me", "Oh Carol", "Living Next Door to Alice".
Крис не беше дошъл в Пловдив, за да връща над четиридесетгодишната си публика в годините на нейната младост, беше тук, за да промотира новия си албум.
Така изведнъж се изниза една дълга верига от деликатни разминавания: велоалеите в Плевен се натъкват на автобусни препятствия (виж репортажа на Румен Бахов), преодоляват ги като ни прехвърлят в затвореното пространство на „Колодрума“ в Пловдив (виж репортажа на БНТ за откриването), което трудно можем да използваме за велосипеден спорт, тъй като е прекалено скъпо (уверете се сами), затова каним в него Крис Норман да ни утеши със спомените от младостта ни, а пък той се опитва да ни продаде новия си албум, докато позастаряващата му вече публика без очила отчаяно се старае да различи кой е онзи, дето пее на сцената отвъд колодрумната писта, която безумно отделя хората от Крис и спомените за първите целувки и страсти на фона на хитовете като "If You Think You Know How to Love Me").
Стефан Пеев
↑ Начало
Абонамент за:
Публикации (Atom)