ЕДИНСТВЕНО НЕТРЕЗВОТО ГЕОПОЛИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ ПРОМЕНЯ СВЕТА

В края на дългия работен ден главата ми е пълна с геополитически мисли. Геополитическото мислене по принцип е нетрезво мислене – дори когато е мислене в трезво състояние. У нас обикновено тази тънка дистинкция не се усеща и затова объркваме реда на нещата – предпочитаме да изпаднем в нетрезво състояние и... да мислим в него (рационално) геополитически. Попаднали в капана на вселенски историческото и заобиколени от компания, която непрекъснато нагнетява мисловното напрежение пропорционално на поглъщания алкохол, сме като подгонено от енергиите бозонче в Големия андронен колайдер. Мятаме се напред-назад, обладани от енергията си и от енергиите на преследващото ни, без да разкриваме собствената си същност, но твърдо убедени, че я имаме. И... само трябва да я изречем на глас. Да я превърнем в дискурсивен факт, за да бъде тя реална.
Всъщност... ние сме царе на нетрезвата дискурсивност. Най-смелите ни мечти се реализират в нетрезво състояние, а най-големите ни провали са плод на рационалната ни трезвеност. Защото просто не умеем да разберем, че всяка истински голяма мисъл е вид нетрезвеност. А нетрезвеността не е нищо друго освен най-чиста проба екстатичност, сиреч полагането на себе си като друг в една времево ограничена дистанция спрямо тук-присъствието ни. И намиране на себе си в недостатъч­ността на тук-присъствието ни. Тази изначално заложена у нас недостатъчност, неизпълненост, неидентичност поражда трепета на търсенето на другото, цялостна­та ни насоченост-към, едва в която открива­ме другото не просто като друго, чуждо и безразлично спрямо нас, а като другото на нас, като другото, в което проникваме, за да се проникнем в себе си от него и да бъдем се­бе си не единствено в актуалността на тук-присъствието ни, а и в разгръщането на себе-си-като-себе-си-в-другото-и-чрез-другото. Знам, че последното изречение звучи общо взето като бълнуване на фона на салатите, яхниите, яхтите, дългокраките, едрогърдестите и коремосвиващите предложения във ФБ, но в общи линии то обяснява и тях, стига човек да се напъне да си го преведе на разбираем език.
Та геополитическата мисъл, която ме е защипала, е, че сме твърде късокраки в европейски мащаб и че апорията на Зенон за бързоногия Ахил, който уж никога няма да може да достигне и надмине мудната костенурка, няма как да ни помогне в геополитически план (защото Зенон е мислел философски, а не геополитически и просто се е спрял пред факта на противоречието, вместо да го приеме и... да направи още една крачка).
За щастие на китайци, сингапурци, тайландци и други далекоизточници, те си нямат зеноновски апории. И затова не беше проблем за тях да докажат, че движението всъщност е диалектика, а не формално-историческа логика. Погледнато формално-исторически (и европологически), тези народи бяха мнооооого назад след нас в развитието си. И е абсурдно днес да са в челото на световните икономически класации. Но те си нямат типично холивудския пример на Симеон I, Симеон II – големите исторически обещания да сме водеща европейска държава било чрез завладяването, било чрез приспособяването. И слава богу! Защото глобалният геополитически мит на българина е, че е велик, без да превземе най-важната крепост – Цариград/Брюксел.
Никога и никой не е доказал своето величие единствено и само чрез приспособяване.
Истината е, че само нетрезвото геополитическо мислене променя света.

Стефан Пеев

↑ Начало

7 053 750 000

7 053 750 000 души на планетата тайно си мечтаят да живеят като онзи 1% от населението на Земята, който притежава почти 50% от световното богатство.
И за целта си спретват много неща: риалити програми, които, щом са риалити, значи са не 99%, а 100% достоверни; всякакви форми на еротикопорнография, защото са автентични (сиреч 100%-ови), масовки от рода на „Господин за един ден“, чиито звучни имена, съдържащи открито и прикрито съставката idol в наименованието си, се срещат по всякакви ТВ канали.
А истината е, че количественото различие (1% – 99%) няма качествено съответствие.
Дали не е време да бъде пренаписана приказката за Пепеляшка?

Стефан Пеев

↑ Начало

НОРМАЛИЗИРАНЕ НА ГЛУПОСТТА

Някак нелепо е над 50 години да те правят на глупак.
В първата половина на живота ми ме убеждаваха, че щастието е в бъдещето, което във всеки момент (сиреч след всеки конгрес) ще се появи иззад завоя.
Във втората половина ме убеждават, че щастието е тук пред мен и че ако имам проблеми с виждането му, пазарната икономика се е погрижила за това – праща ми лектори, които да ме обучават да виждам, психотерапевти, които да ми помогнат да извадя от себе си скритите неврози на детството си, автори на книги, които създават бестселъри с рецепти за щастие (сиреч плащам и получавам щастие). Иначе казано, целта днес е „нормализиране“ на оптиката ми за времето (за историческото време) чрез средствата на пазара (пазара на вещи, на услуги и на идеи – колкото и нелепо да звучи последното).
Гледам, слушам, мисля, виждам (с)мислено и си казвам: „Какво пък... тримата глупаци бяха симпатични!... Що ми трябва да съм „нормален“?!“

Стефан Пеев

↑ Начало

СИРОМАШКОТО МЪДРУВАНЕ НА ИВО СИРОМАХОВ

„10 заблуди на българските интелектуалци“ от Иво Сиромахов е текст, който събира в едно десет полуистини, за да изрече на глас една голяма заблуда. Преди всичко не е ясно дали Иво Сиромахов е решил да опонира на интелектуалците или на псевдоинтелектуалците. Трудно е да се разбере прави ли разлика между едното и другото, или само за удобство подвежда и двете категории под общ знаменател. Във всеки случай типологията на тези, за които говори Иво Сиромахов, е представена така: това са хора, които „живеят мизерно и изолирано и цялата им енергия отива в даване на интервюта, в които ругаят пазарното общество, или пък страдат по социализма, писателските почивни станции и евтината мастика в барчето на творческия съюз“. С една дума, това са хора, които са били привилегировани, но загубили своята привилегированост, страдат и живеят в неистина, която медийно и извънмедийно разпространяват около себе си. На тези хора Иво Сиромахов се чувства длъжен да отвърне и да им разкрие истината на актуалното ни съвремие. А истината трябва да видим сред няколко теми: държавата и политиката в областта на културата, съвременната публика, глобализацията и националните култури, младите хора и четенето, данъчната политика и културата, световната конспирация, моралът, свободният пазар и изкуството, менторството и политиката, културните традиции. Тезите на Сиромахов са простички или по-скоро сиромашки като мъдруване.

1. Държавата и политиката в областта на културата
Иво Сиромахов не се изказва категорично трябва или не трябва да има политика на държавата в областта на културата, но от идеята му, че „Ако наистина си добър писател, излез на пазара и продавай. А ако не можеш – смени си професията“ излиза, че най-важният критерий на нашето съвремие в областта на литературата е пазарът. Ако се продаваш, значи си добър писател. Ако не се продаваш, значи си лош писател и трябва да си смениш професията. Последваме ли тази логика обаче, трябва да отнемем на Омир и на много други имена в световната литература правото да бъдат добри писатели. Защото няма съмнение, че ако премахнем Омир от учебната програма, той ще бъде един от най-слабо четените автори в съвременността. Следва ли от това, че „Илиада“ и „Одисея“ са слаби творби? И че мястото им в историята на човешката култура е незаслужено?
Грешката на Иво Сиромахов е грешката на всеки апологет на пазарната икономика – купува се масово, значи е добро; не се купува масово, значи е лошо. Тази грешка датира от времето на Адам Смит и неговата невидима ръка, чрез която шотландецът постулира, че всеки в обществото прави каквото си знае, но ако хората са свободни да действат свободно, накрая всички са добре. Подобна логика е напълно разбираема за просветителския XVIII век, в който се е разчитало на здравия разум на индивидите и на убеждението, че разумът все пак е проявление на невидимата божия мъдрост. Но в XXI век да разсъждаваш като шотландец от преди три столетия, е меко казано наивно. Трябва да си много сляп и да не си даваш сметка, че в XXI век връзката между разума и социалноотговорните действия е твърде, твърде рехава. И че през XX, а и през XXI век разумът се превърна в инструмент за античовешки и антиразумни политики. Следователно всеки призив за тотална дерегулация на обществените отношения във всичките им проявления (пазарни и непазарни) е абсурдно свръхочакване, граничещо с безумието и анархията.

2. Публиката
Разбира се, щом пазарът е същинският критерий за добра и лоша литература (за добро и лошо изобщо), публиката винаги е добра (и клиентът винаги е прав). Затова и Иво Сиромахов е категоричен, че „Ако се оплакваш от публиката, значи просто си некадърен“. Не знам дали Артър Милър се е оплаквал от публиката, но мога като очевидец да кажа, че неговата пиеса „Последният янки“ с режисьор Ивайло Христов и при участието на Мария Каварджикова, Георги Стайков, Стоян Алексиев, Албена Колева събра в Пловдив пъти по-малко публика, отколкото Камен Донев с възгледите на един учител. Ако приложим тезите на Иво Сиромахов, излиза, че Камен Донев е по-велик от Артър Милър и че масовата публика в Пловдив е напълно наясно кой е значим и КОЛКО точно е значим.

3. Глобализацията и националните култури
По тази тема практически Иво Сиромахов не говори по същество. Дали защото не я разбира или просто ТОЛКОВА я разбира и ТАКА я разбира? Нещата според примера на Сиромахов изпадат до Гришам и неговите многомилионни тиражи и до некадърния български автор, който се оплаква, че чуждите го засенчват. Всъщност глобализацията не засенчва, тя по-скоро е като ГМО продуктите – унифицира, обгрижва пазарно, разпространява еднопосочно, нивелира, като очаква в идеал да даде на всеки жител на планетата широк набор от напълно еднакви продукти – еднакво безвкусни, но еднакво пазарно привлекателни.

4. Младите хора и четенето
Многобройните източници на информация днес дават основание на Иво Сиромахов да смята, че „кръгозорът на един съвременен тийнейджър е изключително широк“. Само че кръгозорът не се определя от източниците на информация, нито от обема на информация, с която разполагаме. Уви, стигнахме дотам да отъждествяваме „Имам информация“ със „Знам истината“. Затова масово се подслушваме и дебнем да научим какво мисли и какво говори другият. И забравяме, просто... забравяме, че преди хиляди години Хераклит от Ефес ни завеща едно простичко, но аксиоматично послание: „Многознайството не учи на ум“.

5. Данъчната политика и културата
Държавата наистина не следва да толерира с никакви данъчни облекчения графоманията – за това Иво Сиромахов безспорно е прав. Но ако критиката му тук е насочена към пишман авторите, които той отъждествява с интелектуалците, дали изобщо е ясно за кого точно говори Иво Сиромахов и не гори ли заради бълхата цялата черга?

6. Световната конспирация
Митове за световна конспирация наистина не трябва да се разпространяват. Но вярващите в подобни митове никога не са били и никога няма да бъдат интелектуалци. Така че психологическият портрет, който Иво Сиромахов прави на своите герои, всъщност навежда на мисълта, че става дума просто за битка с графоманщината. Тогава защо са всички други гръмки думи?

7. Интелектуалците са морален ориентир на нацията
Графоманите наистина не са и не могат да бъдат морален ориентир на нацията, но интелектуалците могат и трябва да бъдат. За Иво Сиромахов обаче очевидно няма разлика между един графоман и акад. Дмитрий Лихачов например.

8. Свободният пазар и изкуството
Иво Сиромахов очевидно разделя не само пишещите, но вероятно и всички други на успели и неуспели. Добрите са успелите, а лошите са неуспелите – те и затова са неуспели, защото са лоши, но не разбират своите слабости, а са готови да обвинят свободния пазар за провала си (но пазарът никога не бърка, нали така, г-н Сиромахов). Де да беше жив Ван Гог, че да присъства днес на един търг за своя картина (и да пледира за достоен авторски хонорар)! Със сигурност би се подписал под апологетизма на Иво Сиромахов. Ако пазарът не бърка днес по отношение на Ван Гог, то какво можем да кажем за свободния пазар по времето на Ван Гог. Или може би пазарът тогава не е бил свободен? Във всеки случай каквото и да кажем, не бива да забравяме, че според Иво Сиромахов пазарът никога не греши по отношение на изкуството – някога картините на Ван Гог не са стрували и пукнат гулден, следователно не са били изкуство, но днес те струват милиони долари и следователно днес са изключително изкуство.

9. Менторството и политиката
Интелектуалците са безотговорни хора. И страхливи – според Иво Сиромахов. Те хем искат властта да ги слуша, хем не искат да поемат отговорност като политици. Да, има такива хора наистина. Но те не са интелектуалци. Истината е, че за същинския интелектуалец менторството е негова природа. Интелектуалецът и по това се познава, че хората го слушат, търсят и се вглеждат в мислите му, защото той е ориентир за тях, без да им налага позициите си, без да бъде по никакъв начин овластен отвъд границите на безспорния си човешки авторитет.

10. Културните традиции
Заиграването с културните традиции е вредно. Всеки опит за противопоставяне на минало и настояще е пагубен за историята на културата. Само че съвремието може и страда много както от свръхвзирането в миналото, така и от неговото недоглеждане или неглижиране.
Истината е, че когато отсъстват смислени политики в областта на културата – минало и съвремие винаги са във конфликт.

И накрая... Вълнуващо е да се разбере в качеството си на какъв точно Иво Сиромахов изразява своята позиция в масова медия като 24 ЧАСА.
Може би отговорът е като пазарно успял човек. Само дето от приказките на господин Сиромахов така и не става ясно какво всъщност е изкуството, ако махнем от него успеха?

Стефан Пеев

↑ Начало

Източник на статията на Иво Сиромахов: 24 ЧАСА

ДОБРИЯТ ИЗБОР Е ИНТУИТИВЕН

С Митака седим в сервиза и нищим... Тоест нищо не нищим, щото на Митака не му се занимава с моите въпроси (въпреки че уж разговорът е мъжки – за коли). Митака разбира от коли, а аз не. В моето отношение към колите има нещо от природата на блондинките – отказвам да се интересувам от естеството на колите. А когато отказваш да се интересуваш от нечие естество, ти го игнорираш. Когато игнорираш естеството на нещо си, ти можеш без проблеми да го заместваш с каквото си пожелаеш. Колкото по-елементарно е естеството, от което не се интересуваш, толкова по-близо си до блондинките.
Блондинките обаче имат едно изключително ценно качество, което ние винаги им отказваме – те вярват на авторитета. За тях, ако един парфюм е марков, то той ПРОСТО е марков. Докато всички ние (уж неблондинчестите) сме склонни да промърморим... „Да, ама не...“. В това извръщащо нещата „дакане“ се крие един огромен проблем – и проблемът е в релативизирането на утвърждаването. Уж утвърденото попада в подвижните пясъци на критичното мислене, и... там напълно изгубва своята природа и облик. Защото критично обмисленото отхвърляне рядко ражда нов облик на явлението. По-често го вкарва в полемиката на да-кането и не-кането, където нещото бавно и неумолимо корозира... докато съвсем не се разпадне.
Та за колите предпочитам да разсъждавам като блондинка – някой вездесъщо да ме потупа по рамото и да ми каже: „Ей тая кола е за теб – вземай я!“.
Сигурен съм, че искам да го чуя, затова го разпитвам Митака. Но Митака е бръкнал под капака на толкова автомобили, че накрая неминуемо е достигал до мъдрото съждение на всеки гинеколог – няма значение колко много си видял и колко много си опознал, добрият избор, който ще направиш, е интуитивен. Усещаш тръпката на влюбването, отдаваш се – избираш (по-точно избран си) и... караш. Пък ако имаш проблеми, нали затова са другите хора...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИ И ЗА ЗИМАТА НА НАШЕТО НЕДОВОЛСТВО

Паметник на Гемиджиите в центъра на Скопие

Арабската пролет се превърна в жестока френска зима...
В „зимата на нашето (европейско) недоволство“ от развилнелия се в Европа тероризъм е някак редно да си спомним за своето минало. Не знам дали има народ (или човек), който да се похвали, че винаги е вървял по равен и гладък път, праволинейно, добросъвестно и почтено. И както героят на Джон Стайнбек (Итън Алън Хоули от романа „Зимата на нашето недоволство“) затъва в зимата на недоволството, макар да вярва в почтеността, тъй и ние сме склонни да недовиждаме нещата през историята. А историята на СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТИ е знаменателна. В зависимост от езика, на който я четем, тя има много измерения. Едно от тях е чисто литературно – стихотворението „Заточеници“ на П. Яворов (класическа творба на българската литература) е свързано с тези събития. За другите лица на същата тази история, човек може да прочете дори в УИКИПЕДИЯ: убитите в Солун са десетки, а над българите в града започва масов терор. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите.
И не от чуждата, от собствената история е редно да се поучим в търсене на брод сред трънливия път на толерантността и истината.

Стефан Пеев

Солунските атентати са извършени в периода 15 - 17 април стар стил (нов стил - 28, 29 и 30 април) 1903 година в Солун. Организирани са от група български младежи-ученици от Солунската българска мъжка гимназия, анархо - терористи известни в историята като гемиджиите. Атентаторите целят да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя и да ги принудят да действат в защита на българското население в Македония. Взривени са сградата на „Отоман банк“, френския кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето от атентаторите загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Саможертвата на младежите изостря още повече обстановката в размирните европейски части на Османската империя, където европейските държави в началото на 1903 година се опитват да проведат „Пъдарските реформи“, без да постигат особен резултат.
Като продължение на Солунските атентати през август 1903 година се явяват взривът на гара Кулели Бургас и ръководената от Антон Прудкин акция по взривяването на четирите кораба „Вашкапу“, „Тенедос“, „Аполо“ и „Феликс Фресине“ в Бургаския залив.
Атентаторите чакат да отминат великденските празници, за да вкарат в действие плановете си. Против предстоящите антентати се обявяват дейците на ВМОРО и лично Дамян Груев прави неуспешен опит да разубеди Димитър Мечев. С атентатите се ангажират само част от гемиджиите, като това са Йордан Попйорданов, Павел Шатев, Димитър Мечев, Илия Тръчков, Милан Арсов, Константин Кирков и Георги Богданов, защото динамитът не стига, за да се организират акции и в други големи градове в Македония.
За начало на масовите атентати в Солун е избран 15 април. Пръв, Павел Шатев с паспорт на името на Георги Манасов изпълнява определената си задача. По обед взривява с динамит френския кораб „Гвадалкивир“, напуска кораба с останалите пътници и заминава за Скопие, където е арестуван от турската полиция. Вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов поставят динамит на железопътната линия Солун-Цариград като се надяват да дерейлират влака. В следствие на взрива обаче, леко повредени са локомотива и вагоните на преминаващия влак, без да пострадат пътниците му.
Вечерта на 16 април Константин Кирков взривява газовия тръбопровод под моста при гарата в Сяр. Това прекъсва водоснабдяването и осветлението на Солун. Скоро след това Йордан Попйорданов взривява сградата на „Отоман банк“, посредством поставения динамит и се прибира в квартирата си. Милан Арсов хвърля бомба в летния театър „Алхамбра“, а завърналият се в Солун Константин Кирков хвърля бомба пред „Гранд Хотел“. Илия Богданов хвърля бомба през прозорците на кафене „Ньоньо”, а Владимир Пингов подпалва „Бошков-хан“ и същата вечер е убит от турски аскер. Димитър Мечев и Илия правят неуспешен опит да взривят резервоара на фабриката за светилен газ, след това се разделят и хвърлят още няколко бомби в града. През нощта привличат турски аскери към квартирата си, където са складирали още бомби, като по същото време и Йордан Попйорданов дава сражение.
На 18 април Константин Кирков е убит при опит да взриви телеграфопощенска станция. Друг атентатор Цвятко Трайков, близък на гемиджиите е подгонен и се самовзривява с бомба.
Въпреки, че антентатите са отразени широко в европейската преса и стават повод на обсъждане в развитите западни общества, те реално не водят до подобрение положението на населението в Османската империя. Общественото мнение по света не подкрепя методите на атентаторите. Френският посланик в Цариград, Констанс пише:
„Без съмнение ... в своето отчаяние голям брой македонци вече нямат скрупули в избора на средства и за да привлекат вниманието на Европа върху своите искания, те не се спират пред извършването на престъпни действия срещу чужденци, рискувайки да навлекат всеобщо порицание за цялата българска народност.“
Английски и австрийски бойни кораби навлизат в солунското пристанище да предотвратят кървавите разправи, но се оттеглят след протестна нота от страна на Османската империя, която смята, че подобни действия ще насърчат и други подобни атентати.
През тези четири дни в Солун по данни на западни дипломати загиват 10 и са ранени 16 човека. Освен това са убити шестима от атентаторите. На 19 април 1903 г. започва масов терор над българите в града. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите. Българите, заловени по улиците, са пребивани до смърт. Нападната и ограбена е българската църква във Вардарската махала, а хората в нея са избити. Официално властите признават, че са загинали 35 българи, но според ВМОРО убитите са между 200 и 300. По-късно погромите продължават в Битоля, Велес и други градове и села на Македония. Около 2000 души са арестувани, а 353 са дадени под съд. Между тях са четирима от атентаторите: Павел Шатев, Георги Богданов, Марко Бошнаков и Милан Арсов. На следствието и пред съда те разкриват целия заговор и издават ръководството на ВМОРО. Председателят на ЦК Иван Гарванов и голяма част от членовете са заловени. На 14 май 1903 г. процесът приключва. Четиримата атентатори са осъдени на смърт, но после присъдата им е заменена с доживотен затвор и те са изпратени на заточение във Фезан, в Либийската пустиня. Там Арсов и Бошнаков умират. Георги Богданов, който още на процеса показва признаци на умствено разстройство, полудява. През 1908 г. след младотурската революция двамата с Шатев са амнистирани.

Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ

↑ Начало

КАКВО СИ ПОЖЕЛАХ ЗА КОЛЕДА

Отдавна съм престанал да пиша писма до Дядо Коледа. Но пожелания не преставам да изпращам. Добрите пожелания винаги се чуват – дори когато не ги изричаш на глас. Чуват се, ако не в този, то в другия – по-добрия свят. Не е нужно да си религиозен човек, за да вярваш в по-добрия свят. Достатъчно е да не си избягал от себе си, да не си се скрил в собственото си високомерие и да съзнаваш, че си изтъкан от това, което си, и от онова, което би бил, ако приемеш да вярваш, че можеш да се променяш и че у теб винаги има едно възможно, но... все още нереализирано ПО-добро.
Наред с пожеланията за здраве и благоденствие на близките ми, а и на всички хора, които не са безвъзвратно загубили себе си в собствената си субектна високомерност, си пожелах рязък спад на инфлацията на думите. Защото думите също се обезценяват и поевтиняват. Обезценяват се и рязко поевтиняват в условията на криза, обезценяват се и поевтиняват и в условията на мнимо благоденствие. Може би някой ще се запита, ами защо пък в условията на благоденствие? Отговорът е прост – изправен пред множество реални избори, човек престава да мисли рационално, приема изобилието за даденост и не си дава сметка, че крилатата фраза на Мечо Пух „колкото повече, толкова повече“ има и своя обратна страна, или иначе казано – повече, никога не е равно на по-добро. Та тъкмо за тази трудно доловима понякога разлика между многото и доброто се помолих на Дядо Коледа. Помолих го те да се срещнат в смисленото, в онова, което има своите същински основания в „защото“. И знаете ли какво ми отговори добрият старец? Отговори ми, че думите ще върнат своята тежест, когато намерим пътя към онова, което той нарече „Попитай приятел“. Може би на лицето ми се е изписало изумление и някакво глуповато неразбиране, защото Дядо Коледа се усмихна и допълни – не в интернет трябва да търсиш отговорите на въпросите си, а у приятелите и чрез приятелите. Е, даааа, може и през мрежата да се свързваш с тях, но отговорите в интернет сами по себе си са празни и кухи. Истинският отговор на въпроса, който те вълнува, е само у приятел. Научи се да питаш приятелите си, научи се да споделяш отговорите, които си открил, като приятел (дори и с непознати) – тогава ще се избавиш от инфлацията на думите.

Стефан Пеев

↑ Начало

БИЛ ГЕЙТС ДА НЕ СЕ ЯДОСВА

Бил Гейтс да не се ядосва, а да чете българската история.
И ние трябва да я четем заедно с него.
И като я четем, да ни стане ясно, че разнообразието понякога е приносно, а понякога объркващо.
По времето на Климент Охридски създаването на паметници на старобългарската писменост паралелно на глаголица и кирилица безспорно е опит за разбиване на монопола на триезичната догма.
Днес наличието на минимум три варианта на кирилска клавиатурна подредба в компютърните системи е излишен разкош. И... повод за множество недоразумения. Най-малкото защото не можеш да седнеш на който и да е компютър и просто да си пишеш на кирилица. Преди това ще трябва да питаш стопанина му дали използва фонетична, или БДС кирилица (и ако използва фонетична, то коя точно).
Аргументът „Ама на мен така ми е удобно...“ е измежду най-смешните аргументи в дигиталната епоха. Защото без значение дали ни харесва, дигиталната епоха изисква придържане към ясни стандарти – това е единственият начин за прилагане на бързодействието на цифровите системи в практиката.
Но... ние си знаем от времето на дядо Вазов, че „и ний сме дали нещо на света“. Само че не ни идва наум да си кажем, че сме дали на света кирилския плурализъм.
Някогашния кирилски плурализъм (глаголица – кирилица) пренесохме в днешното време под формата на БДС кирилица и фонетична кирилица. И понеже ние сами не можем да решим коя от двете клавиатурни подредби предпочитаме, на Бил Гейтс ще му се налага и в следващите версии на WINDOWS отново и отново да се съобразява с убийствения български аргумент „Ама на мен така ми е удобно...“.
Не се ядосвай Бил, чети българската история...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЕЗ ДА ИСКАМ

Без да искам разгърнах един отдавна прашасващ ръкопис.
И се изумих.
Защото в него сложното се разказва просто.
Подобни разкази може би вече са анахронизъм в съвремието ни. Не знам, признавам си.
Но ми беше любопитно да надзърна как съм се опитвал да разкажа „Що е то – литературата“.
Дано за някого четенето е приятно...
... и нека читателят не забравя, че това са само бележки, които, естествено, предполагат много, много забележки :)

За природата на литературната творба

Ако искаме да опознаем някое явление от действителността, най-напред трябва да си съставим представа за него, да го уловим в съзнанието си в най-общите, най-типичните му черти, да “видим” неговите граници. В науката това предварително работно понятие носи названието хипотеза*. За да възникне хипотезата е нужно да превърнем обекта на нашето внимание в проблем - човек не разсъждава върху самоочевидните неща. Интелектуалното любопитство, опитът да надзъртаме отвъд видимите граници на нещата е едно от най-ценните качества на личността и безспорно ни помага да развиваме способностите си.
И така. Задавали ли сте си някога въпроса “Що е литература? Какво представлява литературната творба? Защо литературата съществува? Винаги ли е съществувала и (естествено) винаги ли ще съществува? Изменя ли се литературата и ако да, то какво се изменя в нея? Каква е природата на литературната творба, какви са видовете литературни творби, кои са общите закономерности, които характеризират творбата изобщо и отделните видове творби (повествователни, поетични, драматургични)?”
Преди да се заемем с обсъждането на какъвто и да е въпрос, е нужно да осмислим отношението му към нас самите. В опознаваните явления трябва да виждаме самите себе си, да се наслаждаваме на собствените си познавателни способности. Така постъпва малкото дете, когато измъчва родителите си с безбройните си въпроси “Защо?” и “Как?” В отговорите то не само открива света извън себе си, но и света в себе си, своето аз.
За съжаление години наред образователната ни система насочваше усилията си към това да обучава учениците, да ги кара да запаметяват знания, без да разбират онова, което учат. Не храня илюзии, че скоро всичко ще се промени. И все пак ако имаме някакъв път и избор, той е в превръщането на знанието в дълбоко интимно, в неотделимо от нас самите.
Има и друго. Човек не щади усилията си за онова, което обича и което върши с разбиране.
Отклонихме се в нашия разговор и в нашия път. Нека да се върнем отново към темата.
И така, защо съществува литературата и защо (трябва) да я изучаваме.

Познание, наслаждение, катарзис, възпитание на чувствата, превантивност, социализация, модел на света

Нека поговорим за най-съществените черти на литературата.
Мнозина се заблуждават, че изучаването на творбите е свързано единствено с въпроса “Какво е искал да каже авторът?” Заблудата има своите основания: литературата е изкуство на словото, а всяко слово е на първо място общуване, съ-общаване, послание на едно лице към хората.
Не случайно разделих думичката съобщаване с тире. Това не е печатна грешка. Отделянето на предлога подсказва нещо много важно: съобщението е общото, което свързва два различни свята - света на говорещия и света на този, който приема посланието. В думите на другите ние оглеждаме собствения си свят, превръщаме ги в питане за това кои сме ние, в какво вярваме, какво обичаме, кое ни радва и натъжа, за какво живеем. Ето защо литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.
Както сме една необозрима прашинка от необятността на вселената, така също сме и нищожна частица в развитието на космоса на културата. Терминът е на германския изкуствовед Ервин Панофски. В една от студиите на книгата си “Смисъл и значение на изобразителното изкуство” той разсъждава върху предмета на историята на изкуството, за да стигне до извода, че живеем едновременно в света на природата и в света на изкуството (разбирано в най-широкия смисъл на думата) и този свят е достатъчно реален и осезаем. Ние сме заобиколени от него, той е постоянно с нас, нещо повече, той е част от нас самите, защото сме потопени в традицията, независимо дали го съзнаваме или не, дали искаме да го признаем или го отхвърляме. Да се застане срещу традицията не означава нищо друго освен да се търси друга традиция, нова нейна форма (така направиха модернистите от началото на века, а произведенията на “Бийтълс” колкото и да бяха революционни навремето, сега вече са част от музикалната класика). Но ако сме част от традицията на човешката култура естествена наша задача е да се ориентираме в нея, да я разберем, да изградим свое отношение към нея, основано на осмисляне потока на историческото време.
В това отношение литературата има незаменимо значение. Във века на информацията е малко трудно да искаме подобна представа, но да се опитаме все пак за миг да си представим, че са изчезнали всички писмени паметници до началото на настоящия век, че не съществува нито едно писмено свидетелство - не само художествено, но и нехудожествено. Никой нямаше да знае нищо за подвига на Левски и Ботев, за героизма и мъченичеството на българските хъшове и опълченци, за красотата на простите хора от народа, за човешката доброта и още много други неща завинаги щяха да потънат в безмълвието на времето, така както днес остават безмълвни археологическите паметници на древната тракийска култура. Литературата е преди всичко нагледна представа за определено историческо време, тя е образ или още по-добре израз на епохата и на авторото виждане за нея. В такъв смисъл можем да говорим за ясно намерение на автора.
Но ако литературната творба е само познание за настоящето или миналото, по какво тя се отличава от едно историческо или социологическо изследване? Та нали миналото е затворено между страниците на учебниците по история, а настоящето е очертано в ежедневните изследвания на социолозите, които също ни дават картина (и често твърде песимистична) на настоящето? Освен познание литературата е още и наслаждание, радост, забава, развлечение. Често се случва да казваме, че четем за отмора, четем, за да се откъснем от грижите и тревогите на ежедневието. За разлика от историческите и социологическите изследвания литературната творба не е насочена само към разума ни, а и към нашата чувствителност. Хубавата и съответстваща на настроението ни литературна творба събужда цял рой от преживявания, които не винаги сме в състояние да създадем сами в ежедневието си. Така например ние рядко се разсмиваме сами. Колкото и да разказваме сами на себе си някой весел и забавен виц, едва ли ще започнем да се смеем от сърце, но споделен сред приятели, той извиква не само у тях, но и у нас радостната възбуда на смешното. По същия начин човек никога не се нажалява и не се разплаква без причина, а причината винаги е свързана с отношенията ни с околните. Бодро или жизнерадостно настроение на пръв поглед можем да изпитаме съвсем спонтанно. Замислим ли се обаче, ще усетим, че зад спонтанността на тези чувства също се крие някаква причина. Понякога съвсем невинна и невидима, като например приятния, слънчев, изпълнен с зеленина и простор пролетен ден, който ни посреща на прага на дома ни и ни изпълва с очакване да се случи нещо покоряващо ни. Един от големите български поети Димчо Дебелянов е въплътил усещането за бодрост и жизнерадостност, примесено с трепетното очакване на любимата в стихотворението си “Утро”.

След бури - мир и тишина,
след нощ - безбрежна светлина.

Над равноширнатия път
лучите вихрен танц въртят.

Път царствен царствено поел,
високо плува горд орел.

И аз, пиян от светлина,
в зорите ранни на деня,

повярвал в слънцето, вървя
през буйно-зрейнали нивя.

и слушам радостно-смутен
как шепне утрото над мен

с дъха на ранните цветя:
ще дойде тя, ще дойде тя.

Ведрата, изпълнена със слънце и светлина картина на ранното утро отеква в душата на лирическия герой като усещане за бодрост и очакване на нещо прекрасно.
Както и да обясняваме същината на литературната творба, не бива да забравяме, че всъщност най-важната цел на художествената литература е наслаждението. Замисляли ли сте се какво може да означава думата наслада. Тълковният речник определя по следния начин лексикалното ѝ значение: “голямо удоволствие от нещо хубаво или приятно”, а за думата наслаждение е дадено следното определение: “най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие”.
Сега вече определението на литературата ще придобие друго измерение. Литературата е текст, който е създаден от автора с цел да извика у читателя най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие. Още по-просто литературната творба трябва да ни радва или наскърбява, да ни разсмива или натъжава, да ни кара да състрадаваме и съчувствие или да събужда у нас гняв и негодувание6, омраза и презрение, присмех и антипатия7, като по този начин ни изправя лице в лице с проблема за смисъла на живота. И какво друго може да извика у читателя образът на чорбаджи Нено от повестта на Любен Каравелов “Маминото детенце”, ако не насмешка и презрение. Този род хумор обаче не е безобиден, той събужда съпротивителните сили на всяка човешка личност срещу подобни душевно грозни и уродливи личности и в непосредственото ни всекидневие.
В такъв смисъл наслаждението от срещата с въображаемия свят на литературната творба изиграва за читателите и ролята на катарзис (καθαρσις очистване, очистителна или изкупителна жертва, изкупление), тоест на духовно пречистващо въздействие. Понятието катарзис е въведено още от древногръцкия философ Аристотел през IV в. пр. н. е. Оттогава до днес хиляди изследователи се опитват да обяснят смисъла му, десетки, стотици дисертации са написани върху катарзиса, макар неговият смисъл все още да убягва на специалистите. Тук не е мястото да навлизаме в тълкуване на определението на Аристотел, нека обаче скицираме онова разбиране, което ще ни бъде необходимо за осмисляне същността на литературната творба. Аристотел разсъждава така: в литературната творба се срещаме със свят, който съществува по вероятност и по необходимост. Това означава, че колкото фантастични и далечни да са от непосредствената действителност и от разума ни пресъздадените в творбата явления, те въпреки всичко съдържат в себе си възможността да се случат под някаква друга, но съизмерима форма и в собствения ни свят. Степента на вероятната съизмеримост между двата свята - на литературната творба и на читателя - се определя с понятията правдоподобност и подражание (µιµησις ‘подражание, подражаване’). Правдоподобност и подражание не означават просто копиране на човешкия свят и пренасянето му в света на литературата - подобно разбиране на литературната творба доведе до появата на натурализма през XIX век, но много скоро беше отхвърлено от зараждащия се модернизъм, който с основание упрекна натуралистите, че в техния свят не присъства човека в цялата му сложност и дълбочина. Човешкият свят е необятен, той не се състои само от това, което виждаме, чуваме, мислим или чувстваме. Дълбоко в душата ни дремят несъзнавани дори от самите нас скрити помисли, драматични решения, болки и радости, надежди и възторзи, вяра и съмнение. Човек никога не е в състояние да опознае себе си докрай, винаги за собствения му поглед остават скрити най-дълбинните кътчета на душата му. Тогава? Тогава на помощ ни идва литературната творба. Представяйки един свят по вероятност и необходимост, тя отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата наистина е катарзисното лекарство за душата ни.
Можем да обобщим наблюденията: литературната творба поражда наслаждение, като ни учи да преживяваме света. Още по-точно казано, тя е не само удоволствие, но и възпитание на чувствата. Изкушавам се да направя една груба, но много точна аналогия. За да поддържаме физическото здраве на тялото си, се нуждаем от добра храна. Лошата храна разстройва организма и разклаща здравето ни. За да поддържаме емоционалното здраве на душата си, се нуждаем също от храна. Литературната творба изпълнява тъкмо функцията на подобна храна. Само че лошата литература (често я наричаме жълта, аз бих предпочел да я назовем блудкава, защото тази дума по-ясно я определя като безвкусна, повърхностна и неприемлива за консумиране) незабелязано, бавно, но неумолимо подрива емоционалното ни здраве. Бих назовал това явление ерозия1 на чувствата. Ерозията на почвата заплашва да убие живота на планетата, ерозията на чувствата заплашва до убие живота на хората в обществото. Тъкмо затова е важно не само с какво се храним, но и какво четем и особено много - как четем; дали като читатели сме в състояние да отделим блудкавото и безвкусното от онова, което притежава стойността на едно истинско, дълбоко и трайно преживяване.

Когато някое чувство ни е докоснало и затрогнало дълбоко, събитието, за което се отнася, сякаш се е случило с нас самите. В това е смисълът на катарзиса - чрез посредничеството на чувствата да ни пренесе в един възможен свят, където нещата се случват по вероятност и по необходимост и сякаш засягат собствената ни същност, карайки ни чрез страх и ужас да се отърсим от грозното във вътрешния свят на човека.

Възпитанието на чувствата има изключително важна превантивна роля. Когато написах в заглавието на настоящата част думичката “превантивност”, самият аз се уплаших от грозотата й, но признавам, че не виждам с какво бих могъл да я заменя, затова не ми остава друго, освен да се опитам да обясня смисъла й. Превантивен означава предпазен, думата е широко разпространено в езика на юристите, където в словосъчетанието превантивни мерки означава създаване на комплекс от мероприятия, които да не допускат извършването на престъпление, а не след извършването му да се стремят да търсят справедливото наказание. Превантивни мерки в езика на здравните работници означава система от мерки, които да предпазят организма от възможното заболяване, да създадат условия за недопускане на самото заболяване - като например носенето на маска на лицето по време на грипна епидемия. Превантивната роля на литературата в такъв смисъл означава предпазване на читателя от безогледността на собствените му чувства, изграждане на умение да владее собствения си свят, да се самооценява и да прави верния избор в житейските ситуации. Ето защо литературата ни е нужна не само като познание, наслаждение, катарзис и възпитание на чувствата ни, но и като житейски опит, тя е своеобразен тренинг на вътрешния ни свят.
Тренирайки себе си, ние се насочваме към нашата собствена социализация, тоест към умението ни за приобщаване към обществото, към другите, които преди да открием докрай край себе си, трябва да открием в себе си като неотделима част от собственото ни битие.
Но литературната творба преследва и други цели. Преди всичко тя е един от най-важните инструменти за изграждането ни като човечни същества. Не случайно използвам думата човечни. С нея заменям латинската дума хуманни. Пътят на човека, искаме или не искаме това, е път, който води към самия него. Това е идеалът на хуманизма, на разгръщането на човешките възможности, но не в ущърб, а за благото на личността и обществото. Литературните произведения са тези, които трасират пътя към идеала. Всеки истински творец е негов служител и проводник, а литературата е тази, която възпитава у нас човечност. Художествената творба ни учи и да обичаме красотата, да се научим да общуваме с нея, да я търсим, за да я творим около себе си.
Да се опитаме да обобщим всичко казано дотук в една по-сложна, но по-стегната формула. Литературата е общуване с живота, при което прозираме неговите съкровени тайни и смисъл, опознаваме го и го преживяваме като нещо интимно и неповторимо, дълбоко свързано с нашето собствено “аз”, с нас самите като личности и по този начин, чрез изпитание на собствените ни преживявания изостря сетивата ни за света, учи ни да владеем чувствата си или възпитава собствената ни чувствителност, за да бъдем истински човечни същества.
Въпросът, който навярно напира у младия читател, е: “А ако творбата не събужда у нас абсолютно никакви чувства, ако ни оставя безразлични, трябва ли да я изучаваме и как да я разбираме?” В такива случаи на помощ идва изследователското умение, което, разкривайки различните аспекти на художествената творба, всъщност ни помага да я разберем и преживеем.
Всъщност наслаждението винаги е свързано с оценката, която даваме на творбата.

Стефан Пеев

↑ Начало

МЪДРОСТ И СЛОВЕСНИ БИТКИ

Мъдрият човек се познава не по това, че печели словесните битки, в които е въвлечен, а по това, че в крайна сметка се случват нещата, които е предвидил.
Понякога дори глупак може да надприказва събеседниците си, но това не го превръща в мъдрец.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПЕЧАТ ПРИ ПОИСКВАНЕ

Издателство „Контекст“ предлага на всички заинтересовани възможността за осъществяване на издания на принципа ПЕЧАТ ПРИ ПОИСКВАНЕ (ППП).

Какво представлява технологията

ППП е най-съвременната технология за изработване на книги в малки тиражни серии. Тя използва възможностите на дигиталния печат и на най-новите книговезки технологии за създаване на книги с черно-бяло или цветно тяло и съответно пълноцветна или черно-бяла корица. Съществено предимство на технологията е, че изданията се осъществяват на хартия с много добро качество и трайност, без това да е за сметка на цената на изданието. Качеството на отпечатването е многократно по-добро от печат чрез използване на обикновени лазерни принтери или копирни машини. Важно е да се има предвид, че за издания с черно-бяло книжно тяло се използват професионални дигитални машини за черно-бял печат, които съществено снижават цената за отпечатване.

Примерна оферта

Книга	Тираж	А 6 (100х140 мм)	А 5 (145х200 мм)	А 4 (205х290 мм)
16 страници	10 бр.	5,00 лв.	5,60 лв.	6,60 лв.
	20 бр.	2,90 лв.	3,30 лв.	4,40 лв.
	50 бр.	1,50 лв.	2,00 лв.	3,00 лв.
	100 бр.	1,00 лв.	1,50 лв.	2,50 лв.
32 страници	10 бр.	5,20 лв.	5,90 лв.	7,00 лв.
	20 бр.	3,00 лв.	3,70 лв.	4,90 лв.
	50 бр.	1,60 лв.	2,30 лв.	3,50 лв.
	100 бр.	1,20 лв.	1,90 лв.	1,90 лв.
64 страници	10 бр.	5,50 лв.	6,30 лв.	8,10 лв.
	20 бр.	3,30 лв.	4,10 лв.	5,90 лв.
	50 бр.	2,00 лв.	2,80 лв.	4,70 лв.
	100 бр.	1,50 лв.	2,40 лв.	3,00 лв.
ДДС	1,40

Цветност на тялото 1+1
Цветност на корицата 4+0
Хартия за тялото: 80 гр офсет
Хартия за корицата: 300 гр хром гланц
Продвързване с телчета
Цената е при готова предпечатна подготовка.
Цената е крайна – с включено ДДС.

Предимства

• възможност за реализиране на нискобюджетни издания;
• реализиране на обемни издания (200 и повече страници) в малък тираж при изгодни цени;
• много добри продажни цени при ниски тиражни серии (в диапазона 1-300 броя);
• включване в интернет книжарницата knigite.net;
• ползвате опита на компетентни специалисти в книгоиздаването (включително редактор и коректор);
• тестване на потребителската заинтересованост;
• гарантиране на авторските права.

За кого е подходящ принципът ППП

• за научни специалисти;
• за преподаватели в средните и висши учебни заведения;
• за студенти, подготвящи курсови или дипломни работи;
• за докторанти;
• за организатори на конференции, семинари и други форуми;
• за млади автори, които търсят път към читателите;
• за краеведи, етнографи; за хора, които се интересуват от своята родова памет;
• за реализиране на бизнес издания в ограничени тиражи;
• за всеки, който иска да бъде автор.

За обсъждане на подробностите:

КОНТЕКСТ ЕООД
тел./факс 032 260 977
GSM 0898 616 515
context.bg@gmail.com

Стефан Пеев

↑ Начало

ИЛЮЗИЯ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Хоризонтите на мислене понякога отлитат толкова далеч, че хоризонтите на виждане просто не успяват да ги следват.
Така оптиката на измислеността започва да дълбае свои пространства в социалното битие и да утвърждава правото си на съществуване. Защото илюзията е не по-малко реална от действителността.

Стефан Пеев

↑ Начало

ОТ СОЦРЕАЛИЗЪМ КЪМ ДЕМОКРАТМИТОЛОГИЗЪМ

– Колко вида ябълки са необходими, за да разберем, че съществува родът на ябълката?
– Поне две и от различен сорт – такъв е простичкият отговор.
– А достатъчни ли са два сорта за заключението?
– Ако мислим правилно – да.

Този въображаем диалог е всъщност предпазна клауза – със същия механизъм като на ЕС.
Ако следващите заключения за някого не са приемливи, не следва да изригва в критика, просто трябва да мине отново по пътеката на диалога, за да види, че в него има безотказен механизъм за елиминиране на критиката – „ако мислим правилно“.

Всъщност не за любимите на народа сортове „Златна превъзходна“ (от времето на социализма) става дума, а за две нови явления на съвременната литература. Наричат се „Сестри Палавееви“ (Алекс Попов) и „Портрет на поета като млад“ (Недялко Славов). Общото между тях е гротесковият подход към соцреализма (като партизанското движение или реалния социализъм).
На пръв поглед книгите правят това, което внукът прави със сватбения костюм на дядо си – облича го, оглежда се в огледалото, вижда колко е демодиран и започва да го преобръща: с хастара нагоре, после сгъване на ръкавите, изрязване на реверите и така, докато накрая не се стигне до онзи смешен ефект, който те кара да се кикотиш пред огледалото с ясното съзнание, че дрехата, която се е получила, никога няма да я носиш. Защото е смешна и нелепо абсурдна за съвремието.
Разбира се, игровият подход на гротеската е принципно един и същ и с костюма на дядо, и със социалистическия реализъм, макар в своя литературен вид да е доста по-сложен, отколкото в ежедневието. Защото в механизма на литературното преобръщане се преобръща и авторово аз за разлика от живия живот. Този аз става амбивалентен и изплъзващ се. Съдържащата се в литературната гротеска пародия фактически пародира не само явлението, но и този, който разказва за него. Това го прави трудно определим като позиция и позволява невидимо да се съчетават в едно инак несъчетаеми принципи – като отрицание и утвърждаване, смях и страдание, отхвърляне на миналото и неволното му утвърждаване.
Радващо е, че настъпва времето, когато ще се разделяме с миналото си вече със смях. Проблемът е, че този смях горчи и е някак етикетно несигурен – защото миналото ни се превръща в поредица от щампи, напомнящи за ромбоидчетата по знаменитите соцпеньоари на жените домакини.
Някога Сервантес даде старта на пародията и гротеската в съвременната европейска литература, но беше достатъчно мъдър, за да не убие Рицаря на печалния образ Дон Кихот, а да го остави да умре от естествена смърт – някъде там на границата между илюзията и реалността.
За разлика от Сервантес на нас много ни се иска да убием соцреализма – но с особен вид ритуално убийство, което го обезглавява пред обектива на медиите, ала тайно го връща обратно в нашия живот, за да можем отново и отново да извършваме същото това ритуално убийство, което единствено ни кара да се чувстваме демократи.
Така стигаме до зловещия абсурд, че сме хора на съвремието само в акта на ритуалното избиване на комунизма. Отвъд този акт съвремието се губи в картини, чийто смисъл все още не припознаваме ясно.
Със сигурност литературата ще ни даде много нови образци на книги като „Сестри Палавееви“ и „Портрет на поета като млад“, защото май не виждаме друг път да се освободим от соцреализма освен чрез демократмитологизма.
Всъщност литературният стил се убива не със сила, а с нов стил, рефлексията върху който ще остане като акт за нашите внуци.

Стефан Пеев

↑ Начало

АКСИОМАТИКА НА СВОБОДАТА

Свободата задължава.
Тази толкова елементарна аксиома на диалектиката би трябвало да елиминира всякакви претенции на свободно избиращите към правото им на избор, защото правото на избор не е самата свобода, а само предпоставка за нея.
Най-просто е да се илюстрира тази мисъл с двама пианисти. Те са на подиума на концертната зала и пред всекиго от тях е пианото. Единият посяга към белите и черни клавиши и започва безразборно да ги блъска, изпълвайки всяко движение на пръстите си с огромна страст. Резултатът е какофония от звуци, която можеш да определиш като авторска (в смисъл на буквално неповторима), като страст на мига, но не и като изкуство. Защото свободата на изразяване на собствените страсти сама по себе си не е изкуство.
Другият пианист подхваща познатата или непозната за нас мелодия и с всяко движение на пръстите си (ако той е виртуоз) постепенно откъсва музиката от пианото, от ръцете си, от съществото си, за да ни я поднесе като уникално битие, живеещо свободно в себе си свой собствен живот, отвъд изпълнението и отвъд зрителското ни възприятие. Изпълнение, към което самият пианист страстно се е устремил в желанието си да го улови и да влезе в ритъма, който то му диктува, изпълнение, в което ние, зрителите, се потапяме съпричастени, изгубвайки себе си и възкръсвайки в един и същи миг чрез катарзиса на изкуството.
В такъв смисъл колкото и да е парадоксално – изкуство, което не задължава възприемателя, не е изкуство. То може да бъде всичко друго – дори неповторимо приятна игра на въображението, наслада на сетивата, но не и изкуство.
Уви, тази елементарна аксиоматика на изкуството е трудно смилаема в съвремието, което живее основно от благоденствието на насладата и насладата от благоденствието, забравяйки за сложната диалектика на ключовата за изкуството думичка „патос“ (страдание и възторг в един и същи миг).
Казвам всичко това, защото пред мен е усещането от докосването до Националните есенни изложби в Пловдив в техния опит да вградят в културния живот на Пловдив „Отстранени системи“.
Претенцията за вграждането на отстранението е достойна за оценка. „Художникът вече не се занимава просто с видимостите наоколо, с някакъв тип поетика – убеждава ни кураторът на изложбите доц. д-р Галина Лардева – той започва да се занимава по-скоро с изследване на собствените си реакции при дадени обстоятелства, в дадена среда“. Само по себе си това твърдение е исторически погрешно, защото заниманията на художника със собствените му реакции не е новост – поне от импресионизма насам, и теоретично неточно, защото всеки от авторите участва с творби, чията поетика е откровено разпознаваема далеч отвъд и преди „Отстранените системи“.
Но затова пък „патосът“ на защита на отстранението е достоен за внимание: „Със своя надслов „Отстранени системи” проектът на тазгодишните Национални есенни изложби събира не само участващите автори и техните произведения, но и един кръг от възможни подходи към съвременното изкуство – продължава доц. д-р Галина Лардева, – в който явленията рефлектират върху собствените си основания, наблюдават се, обясняват себе си. Това разполага произведенията не в тяхната затвореност – в една нарцистична самодостатъчност, а във възможностите им да заговарят, да включват в потенциалната си среда други произведения и интерпретационни нагласи и в същото време да бъдат отстранени спрямо тях…”.
Кръгът на възможните подходи към изкуството е необятен. Но в изкуството остават само онези, които осъзнават аксиоматиката на свободата.

Стефан Пеев

↑ Начало

СПИРАЛА, КОЯТО НЕ ВОДИ НАНИКЪДЕ

Ръстът на интелигентността на човечеството е в право пропорционална зависимост с нарастването на лошотията на човека. Ползваме кредитни карти и банкомати, но знаем, че вече има хора, чиято единствена цел е да прихванат данните ни и да източат сметката ни. Говорим на воля по мобилните телефони или през интернет и в същото време си даваме сметка, че може и да сме подпослушвани. Живеем в спирала, която не води наникъде.

Стефан Пеев

P.S.
Далеч по-зловещо, но също така в рамките на спиралата НАНИКЪДЕ звучат думите на Робърт Каплан по повод убийството на Джеймс Фоли и екзекуцията на колегата му Стивън Сотлоф:

„Добре дошли в епохата на масовите комуникации. Мислите си, че масмедиите са просто някакви телевизии с водещи, прекъсващи гостите си. Разбира се, че е и това. Но точно, както Първата световна война беше различна от Френско-пруската война – понеже между двете събития се случи кулминацията на индустриалната революция и убийството можеше да се извършва с индустриални мащаби – така и войните на ХХI век ще бъдат различни от тези на ХХ век, заради кулминацията на първата фаза на информационната епоха с всички произтичащи от това визуални последици.
Страст, дълбока убеденост, политически протест и т.н. днес вече почти нямат значение, ако не можеш да ги излъчиш към света.
По същия начин изтезанията и грозната смърт трябва да бъдат комуникирани до колкото може повече хора, за да са ефективни. Технологията, за която готините милиардери от Силициевата долина и тихоокеанския Северозапад на САЩ твърдят, че ни освобождава с новите си форми на себеизява, ни донесе и най-лошите форми на варваризъм.
Сама по себе си комуникационната технология е неутрална, тя не притежава никаква морална стойност, макар понякога да стимулира най-шантави форми на ексхибиционизъм... като екзекутирането на Фоли.
Върнахме се в средновековния театър, само че публиката е глобална. Театърът, в който актьорите са добре обучени, може да се превръща в най-силната и ярка художествена форма. А нищо не действа в театъра така, както символиката, с която си играят драматурзите.“

Цялата статия на Робърт Каплан: ДНЕВНИК.БГ

↑ Начало

БАЛАНС НА ЗАПЛАХИТЕ

След военното министерство, което в проектодокумент оповести, че Русия е заплаха за националната сигурност на България, е ред на министерството на културата да заяви, че масовата американска култура от холивудски тип е заплаха за културната идентичност на България (и на цяла Европа).
Така ще се постигне истински баланс на заплахите.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ | Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите 2011 г.

Тази публикация е копие на уебсайта на Междуинституционално ръководство за изготвяне на публикациите от месец декември 2011 г. (с някои актуализации до 30.4.2012 г.). Тъй като сайтът постоянно се актуализира, се препоръчва винаги когато се използва печатното издание, да се провери дали не са направени някакви промени на сайта. Най-лесният начин да се види това е, като се отиде на страницата "Новини": http://publications.europa.eu/code/bg/bg-000300.htm

Корпоративен автор: Служба за публикации
Година на публикуване: 2011
ISBN: 978-92-78-40695-0
Цена: Безплатна в PDF

↑ Начало

ЖИВЕЕНЕТО КАТО ТЪКАН

Диана Иванова. „Басма и габардин”. ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013

Да се мисли и пише за „Басма и габардин” през ключа на личната емоционална памет е трудно за удържане изкушение. Книгата знае това и нежно докосва разранените сетива на читателя още с корицата си. За човек като мен, фактологически сроден с авторката по силата на принадлежността към едно и също поколение, е леко да се остави да бъде поведен през картата на собственото си минало - през реалии на радостта и сладостта, които утоляват глада за онова изгубено състояние на непосредствена слятост със съществуването, и през топоси под сянката на идеологията. Читателят тръгва и върви във, през и след детството, във, през и след социализма. Докато установи, че е подведен. Защото става дума за книга, която чрез стъпките на съкровеното откъртва пластове памет и гради върху тях знание с надличен, отвъдличен характер, умножавайки неусетно контекстите, в които може да бъде четена. В това според мен е голямото й достойнство.

„Басма и габардин” като „дневник на скръбта”

Не искам да съм текст, упорства гласът на Диана Иванова, не искам да съм текст и в тази настойчивост препраща към заявеното от Ролан Барт в неговия „Дневник на скръбта”: „Не искам да говоря за това от страх да не съчинявам литература – или без да съм сигурен, че няма да е, - макар всъщност литературата да се заражда в тези истини.”
Загубата на майката е онова Събитие, което и в двете книги генерира писането – писане, знаещо, че всичко преди и след смъртта е език и той е единственият инструмент, чрез който може да бъде „преработено” преживяното, да се потърси онази възможност за символизация, превръщаща мъката в скръб. И двете книги негласно са се договорили да работят за това, което Барт определя като желание „да не проявявам скръбта, но да наложа публичното право на нежното отношение, което тя включва.” Жанровата природа на „Дневника” обаче предпоставя вглеждане отблизо в скръбта, проследяване на кривата на движенията й и в действителност - едно естетизиране на скърбящия субект, което няма да открием у Диана Иванова. Нейният език е друг.
Поезията в „Басма и габардин” е тъканна в дълбинния етимологически смисъл на тази дума. Стиховете й помнят връзката между текст и тъкан и така откриват текстурата на душата – сплитането на нейните „вътре” и „вън”, мрак и светлина, трептенето, пораждащо се в мига, в който конвулсията в себе си се опита да зазвучи като глас за другите. Допирът е онзи базисен акт, отключващ рукването на паметта и едновременно с това – нейното преживяване, осмисляне и артикулиране. Тъкмо през пръстите протичат гласовете на тъгата и пак през тях намират думите, които да я кристализират и направят споделима. Думата меко докосва читателя в много от стиховете. Жълтата басма и палтото от габардин, плюшът на столовете, вълненият пуловер и батистата, платовете от раклата – такива са имената на чувствата в тази книга, в която обичта е мека памучна кърпа напоена с оцет. Майчината ласка и бащината гордост, усилието да отидеш отвъд човешкото и да изпееш бога, грижата за живота и продължаването след смъртта са открили своя език в тъканите на дните и така сякаш са се спасили от изначалната теснота на човешкия глас, която предопределя боязънта му да изкаже.
В този процес на материализиране на езика и ословесяване на материята са интегрирани и оригиналните изображения на Анастасия Тонкова - „инсталации”, визуализиращи споеността между вещите и утаените в тях думи, които работата на паметта вдига от дъното и ражда като поезия.

„Скръб: страховито място, в което аз вече не се страхувам.” (Барт)

„Вече никъде не мога да се скрия в мислите си: нито в Париж, нито при пътуване. Вече нямам убежище”, четем още в „Дневник на скръбта”. И нищо нищо/ няма да помогне (…) дори решението/ да се махна/ нищо няма да помогне. Невъзможно е да се укриеш от скръбта – скръбта е/ хитруша, скръбта е, разбира и поезията на Диана Иванова. Осъзнала това, единственият й шанс е да я погледне в очите без страх и да я назове. Да я разпознае като отправна точка и да я превърне в път за изминаване.
Оттук насетне „Басма и габардин” се разгръща като книга на осмеляването. Читателят се оказва въвлечен в неуморната археология на бездумието и във фината работа по вслушването. Стиховете на Диана Иванова отключват отново онези стаи, в които никой не говори, обхождат пространствата на немотата и подмолите на мълчанието, защото отдавна са разбрали, че неизговорените думи един ден си отмъщават. Да дочуеш стеснението на баща си и тихия нощен плач на майка си, преглътнатите мечти и опитомяваните желания, протегната към онези думи във въздуха, които не спират да зреят и очакват да бъдат откъснати – в това усилие, без да разбереш кога, започваш да обръщаш навън опакото на душата, да обелваш един след друг пластове травми, срам, страх.
Една напрегната рефлекия върху споеността между (не)знание и (не)разбиране пронизва част от стиховете в книгата:

и веднага съм искала
всичко да разбера
(...)
и знам

В друго стихотворение:

разбирам че не знам
как да кажа че ме е било срам
от баща ми

Безпощадно е това разбиране на незнанието и спасително - в същото време, защото, заговаряйки миналото, започваш да се вглеждаш с други очи в личната си тъкан. Започваш да разбираш истински родителите си, което се оказва възможно единствено през драматизма на собствената телесност, през перипетиите на дишането:

помня този страх
че няма да мога да дишам
че спирам да дишам

толкова е страшно:
едва тогава те разбрах
мамо

Най-трудно за произнасяне е онова, от което се срамуваш, а най-сигурният начин да разбереш някого е да (пре)живееш неговия страх. Диана Иванова добре знае, че този път не е за всекиго, но е единственият, по който се съзрява.
Стъпила върху него, поезията се превръща в трансмисия между мъртвото и нероденото и смело пресича времена и състояния. Неговоренето е всъщност препълненост с думи, които мълчаливо се съпротивляват на разкъсването и в тази съпротива набират нови сили. Сън и будуване, майка и дъщеря, смърт и раждане се сплитат в нова цялост, която съшива разкъсаните нишки на душата и тялото. Светът „преди” и този „след” се оказват пронизани от повторения. Козата, мухата, черешите се явяват в едно трето време не от разрива, а от съзвучието, чрез което осъзнаваш, че миналото не те напуска, защото вече си го присвоил като настояще. Така поривът по цялост осъществява себе си с всяка следваща стъпка. До срещата с другия - онова открито подзвездно място у себе си, където пътуването стихва, местоименията се сливат, а езиците се стапят в гледките, миризмите и звуците на любовта. Където вече не съм (гледащ), а ни (гледат), докато се докосваме през думите със старание и нежност.

Интериоризираната скръб няма никакви признаци. Това е осъществяване на абсолютната интериорност. При все това всички мъдри общества са предписали и регламентирали екстериоризация на скръбта. Слабостта на нашето е в това, че я отрича. (Барт)

„Басма и габардин” е третата поетическа книга на своя автор и излиза от печат десет години след втората. През този период името Диана Иванова се свързва преди всичко с проекти като „Аз живях социализма”, Фестивала на спомените в Горна Бела речка и „Непознатите архиви на Държавна сигурност”, разгръщащи една и съща смислова нишка – целенасоченото усилие да се провокира осъзнат процес на артикулиране на (неосъзнатото) минало, от което по една или друга причина обществото ни се укрива. В кресливото до нечленоразделност време на неслучилия се български преход да се поддържа честен и смислен разговор за онова, което дълбоко ни е белязало и ни е направило такива, каквито сме днес. (Участието в един от тези проекти се оказа особено важно в моя личен път - близо двайсет години след като го бях напуснала, се завърнах в Северозапада, в който съм израснала и който дълго ми носеше главно тъга, по нов начин, едновременно чувствено и рефлективно, будно и празнично.)
Прочетена в контекста на тази публична биография, книгата се оказва силна стъпка в темата за вслушването и разговарянето, която бих определила като големия личен проект на Диана Иванова, вгледан в перспективата на очовечаване и омъдряване на българското общество. То не е абстракция, а тъкан, изплетена от мен и теб, от моето и твоето минало, травми и мечтания, то носи моето и твоето име и имената на нашите родители и деца, в него са отпечатъците на моите и твоите пръсти - казва с всичко, което прави публично, Диана Иванова. В този смисъл личната емоционална биография на пътуването през скръбта е онзи важен документ, който чертае траекторията на живеенето ни заедно.

“Работата”, чрез която (казват) се излиза от големите кризи (любов, смърт), не трябва да бъде претупана набързо; за мен тя е свършена единствено във и чрез писането. (Барт)

И чрез говоренето, казват с гласа на съкровеното стиховете на Диана Иванова. Може и трябва да опитваме да говорим за измълчаното и неизговоримото, за срамното и страшното, за копнежното и екстазното. Сладостно-горчив е вкусът на словото, но само него имаме като човеци, само в него е нашият шанс да се сбъднем като деца и възрастни, като жени и мъже, като индивиди и общества.
Благодаря на „Басма и габардин” за това, че е книга, коятo ни прави.

Цветелина Драганова

Барт 2010: Барт, Р. Дневник на скръбта. София: АГАТА-А, 2010
↑ Начало

ТОНОВЕ ПУСТОТА

Колкото и да модулираш клишираното говорене, каквито и оркестровки да му предаваш, дълбоко в него продължават да отекват тоновете на пустотата.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОЛИГЛОТИ

Беше време, когато хората вярваха, че редът на думите определя реда на мислите. Може би Франсис Бейкън би казал, че правилно подредените думи пораждат правилно подредени мисли. И навярно е така, ако приемем, че синтаксисът на думите и метафизиката на идеите съвпадат.
За щастие не е така.
И за нещастие...
Липсата на еднозначно съответствие между реда на думите и реда на метафизиката на идеите е в основата на кризата на човешката цивилизация в световен мащаб...
Ето защо полиглотите никога няма да могат да спасят света...

Стефан Пеев

↑ Начало