Суровата строгост на българския неокласицизъм през Възраждането се смекчава от чувствителността на едно мелодраматично изживяване на света. Душата на българина през Възраждането е странно раздвоена и съгласувана. Тя е отворена не за стилово ясно очертани художествени форми и не за случайната еклектичност на разнородни художествени явления, а за свободното движение от една към друга крайност в изкуството: от възвишената патетика на историческия и лъжеисторическия сюжет, с присъщата му претенция за монументалност и възвишеност, до сълзливата чувствителност и изнеженост на един мелодраматичен сантиментализъм. И така, ако животът е преди всичко разум, пестеливост, предвидливост, предпазливост и порядъчност, то изкуството трябва да му противостои като друг свят – едновременно съотнесен с всекидневието и различен от него, свят на порядък и хармония, но и на страсти и силни чувства; свят, в който потъваме не само с разума, но и с чувствата си.
Впрочем неокласицизмът и сантиментализмът не са така крайно противоположни, както може да изглежда на пръв поглед. Неокласицизмът е всъщност своеобразно продължение на сантиментализма, негов изправен и отредактиран вариант, при който са изчистени случайните емоции и чувството е рационално обвладяно и пресъздадено в интензивността си до съдбовния миг, който е съсредоточие на времето и затова е исторически значим.
Никак не е случайно, че след неокласицизма се появява романтизмът. Романтизмът е синтез на сантиментализма и неокласицизма, но вече върху основата на абсолютизацията на отделната човешка личност, която е едновременно чувственост, но и исторически, а и онтологически значещо битие.
Онова, което другите народи постигат като естетическа чувствителност в диахронен план (плод на последователното и естествено разгръщане на ризличните аспекти на естетическото в Новото време), българинът трябва да преживее в синхронен план, като многообразие на взаимопреплитащи се и привидно несвързани естетически изживявания. Сложната гама от естетически чувства постепенно изгражда новия тип душевност на българина, открива пред него света в различна и непозната до този момент светлина, отваря го към действителността.
Впрочем неокласицизмът и сантиментализмът не са така крайно противоположни, както може да изглежда на пръв поглед. Неокласицизмът е всъщност своеобразно продължение на сантиментализма, негов изправен и отредактиран вариант, при който са изчистени случайните емоции и чувството е рационално обвладяно и пресъздадено в интензивността си до съдбовния миг, който е съсредоточие на времето и затова е исторически значим.
Никак не е случайно, че след неокласицизма се появява романтизмът. Романтизмът е синтез на сантиментализма и неокласицизма, но вече върху основата на абсолютизацията на отделната човешка личност, която е едновременно чувственост, но и исторически, а и онтологически значещо битие.
Онова, което другите народи постигат като естетическа чувствителност в диахронен план (плод на последователното и естествено разгръщане на ризличните аспекти на естетическото в Новото време), българинът трябва да преживее в синхронен план, като многообразие на взаимопреплитащи се и привидно несвързани естетически изживявания. Сложната гама от естетически чувства постепенно изгражда новия тип душевност на българина, открива пред него света в различна и непозната до този момент светлина, отваря го към действителността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар