НА ГОСТИ НА: Димитър Златанов

В блога на Димитър Златанов^[1] стъпих предпазливо (такава ми е природата, пазя се да не нахлувам нежелан в чуждите пространства), зачетох се високомерно (поредните бла-бла-бла е етикетът, който винаги ми е под ръка) и потънах... изгубих се. Димитър разговаря меко и ненатрапващо се. Така правят хората, които умеят да общуват със себе си. Хората, които, преди да споделят нещо с другите, са го споделили със себе си. И там, вътре, в своите вътрешни пространства са го подложили на най-унищожителната критическа преценка, на която текстът може да бъде подложен. (Със сигурност не звучи демократично, но автоцензурата е най-мощният ускорител на личностното развитие и един от пътищата към аристократизма на личността. Надявам се, че не е време сега да доказвам тази хипотеза^[2]). Затова никак не се изненадах, когато прочетох това, което споделя за себе си Димитър Златанов:

Заклет привърженик на vita contemplativa, за мен е изключително трудно да действам. Точно като любимия ми герой, човека от подземието на Достоевски, аз гледам на човека на действието като на един разярен бик, който с рогата напред се блъска в една стена. Действията, както казва Ницше, са плод на вяра и илюзия, те са една заблуда. Емоциите ни карат да действаме, така както инстинктите карат птичето да пърха в своята клетка или мухата да се удря отново и отново в стъклото. Нито едната, нито другата в крайна сметка постигат нещо. “И животът е такава скучна и глупава шега”, в момент на отчаяние признава Лермонтов.
Или казано в едно изречение: “Когато открием научните закони, които управляват живота, ще разберем, че единственият човек, който има повече илюзии от мечтателя, е човекът на действието.” Оскар Уайлд изглежда напълно прав в това. Но понеже обичам спора и парадоксите, нямам нищо против да се оставя да бъда убеждаван в противното. Може да започна да действам аз. Може да откажа другите от действието. Кой знае? (Димитър Златанов. Защо още една магистратура?)

Приемам тези думи като прекрасен автопортрет, смисълът на който можеш да откриеш и разбереш обаче, ако вникнеш внимателно в текстовете, от които е съграден^[3].
Невъзможно е да преразкажеш цял един блог. Нито пък е уместно да го цитираш в подробности. Но има бележки, които си струва човек да открои. И макар, както е обичайно за всеки текст, съгласието да върви едновременно и с несъгласието, с желанието да поискаш от автора да погледне и от друг ъгъл собствената си позиция, да премисли нещата отвъд собствения си патос^[4], все пак в началото на всеки диалог остава простичкото изискване да оставиш правото на събеседника да изрече своите идеи. А от Димитър можеш да чуеш много от онова, което си струва да те накара да се замислиш.
Било по темата за елитарното изкуство и масовата култура, където, следвайки Едгар Морен, Димитър споделя:

Масовото изкуство е консумативно изкуство. Произведенията му не съществуват сами по себе си. Те не трябва да бъдат съзерцавани, а поглъщани. Затова те трябва да са близки, разбираеми и най-важното – неизчислимо много и разнообразни, за да не може да се засити глада за тях. Произведенията на масовото изкуство имат къс живот (но затова пък бурен). Те трябва да завладеят човека максимално, а после може спокойно да се отправят към небитието, защото ги чакат стотици заместници.
Да се върнем към Едгар Морен. Каква идеология изповядва масовата култура? Тя стъпва върху икономически тенденции и произтичащата от тях промяна на структурата на обществото. Налице е значителен ръст на благосъстоянието както на западното общество като цяло, така и на конкретните му членове. Хората получават свободно време и ресурси, които да потребяват. съществуването им започва да се реализира през консумацията на блага.

Митология на щастието

Това поражда явлението, което Едгар Морен нарича “митология на щастието^[5]”. Всеки човек живее, за да бъде щастлив. Това може да изглежда като очевидна истина днес, но през по-голямата част от съществуването на човечеството не е било така. Смисълът на човешкия живот не е дългът към рода и отечеството. Не е добродетелта и почитта към предците. А само чистото, неподправено лично щастие. Щастието като консумация. На храна, вещи, услуги. На изкуство.
Първоначално ролята на масовото изкуство е именно да утвърди този нов морал – консуматорския морал. От киноекрана, плакатите, списанията, книгите и т.н. гледат герои, които могат абсолютно всичко. Те са всемогъщи и за тях няма никакви пречки. И все пак те са хора като всички останали. Посланието е ясно – животът е хубав, човек трябва да му се наслаждава (и да консумира повече).
Тази идилия не успява дълго на се съпротивлява на натиска на реалността и вече към 60-те години масовото изкуство е принудено да допусне в себе си истинския човек с неговите проблеми. Животът може да бъде и неприятен, и тежък. Даже холивудските звезди плачат. Но мъртва ли е идеологията за човешкото щастие? Не, тя просто отстъпва малко и си създава непристъпна крепост. Може би универсалното щастие за всички е утопия. Но реалното щастие на отделния човек не е.

Домът, телевизията и колата представляват новата триада, която обзавежда конкретната микроутопия

“Домът, телевизията и колата представляват новата триада, която обзавежда конкретната микроутопия^[6].”
Можем да твърдим, струва ми се, че докато външните превъплъщения могат да се менят, същината на масовото изкуство си остава неизменна. Това е изкуство за човека. За всеки човек. Изкуство на човешката щастие. Изкуство за консумация. (Димитър Златанов. ХХ век – елитарното изкуство срещу масовата култура)

Било по темата за мисленето:

Възможно ли е някой да бъде последователен мислител? Едва ли, защото не би могъл да живее. Да диша, да се храни, да спи. Продължаването на живота е компромис, който се прави с мисленето. Не говоря за съзнателен опит за лишаване от живот, защото той също иска своето оправдание, което мисленето не може да му даде. Но отнемайки оправданията на живота, мисленето върши на практика същото.
Бездната. На края на мисленето се намира тя. Кой мислещ човек не е поглеждал поне за малко в нея? Кой не е извръщал погледа си с ужас? Нищо, всеобхващащо, безмилостно, неумолимо сурово нищо. Какво може да противопостави животът на това? Всичко в него се оказва фалшиво. Един куп от илюзии. Но как може да удържи тези илюзии този, който е прозрял истинския им характер? Животът е условие за мисленето, но мисленето е унищожително за живота.
Ето тук се крие разковничето! Не болезнетостта на мисленето отблъсква хората от него. А съзнанието, че мисленето и животът са несъвместими. Твърдя, че всеки, който се противопоставя на мисленето, съзнателно или не знае накъде води то. Ако хората вярваха в абсолюти, които да ги спасят от разрушителната сила на мисълта, предполагам, че те нямаше да се боят толкова от нея. (Димитър Златанов. Мислене без упойка)

Споделям тези откъси от блога на Димитър Златанов единствено с желанието за провокиране. Човек не може да живее в съгласие с всички хора. И винаги може да изрази различието на своите възгледи. Но да се научиш да откриваш хората, чиито идеи могат да провокират механизмите на собствената ти мисловност и чувствителност, е втората стъпка по пътя на собственото ти съзряване. Добавете я към автоцензурата и получавате чудесен инструментариум за ускоряване на своето личностно развитие.

Стефан Пеев

^[1] Блогът на Димитър Златанов
^[2] Самата хипотеза е любопитна със своята полемичност. Идеята за автоцензурата е в изконно противоречия с насажданата и насадената вече в умовете на хората представа за истинския човек като спонтанен и естествен. А той, човекът, видите ли не е нито едното, нито другото. Естествена е маймуната, спонтанен е лъвът в своята „любов“ към антилопите. Но човекът е винаги преднамерен и обусловен от естеството на своето обучено и възпитано поведение (от своята пайдея или, ако предпочитате, от своята култура).
^[3] А какво друго е човекът, ако не текстовостта на вътрешния си свят. Отнемете от човека текстовостта и той се превръща просто в телесност. Абсолютно безразлична към еволюционния процес, направил от маймуната човек.
^[4] Думичката „патос“ е прекрасен повод за бележка под линия, защото изисква от нас настоятелно да я приемаме в двойственото ѝ значение: съвременното „възвишено чувство“ и античното „това, което си понесъл в себе си и си изстрадал докрай“.
^[5] Морен Е. Масовата култура. – В: От оригинала до кича: социологически модели. С. 2001. с.169.
^[6] Морен Е. Масовата култура. – В: От оригинала до кича: социологически модели. С. 2001. с.172.