В. „Марица“ | Тома Томов: Живеем в свят без умове, идеи и смелост

Интервю на Хенриета ГЕОРГИЕВА, 04 Юли 2010 | в. МАРИЦА

Тома Томов е един от най-добрите български тв журналисти, коментатор и наблюдател на международни събития. Автор на десетки филми и интервюта с най-известните политици, писатели, творци на нашето време. Завършва Софийския университет “Климент Охридски”, специалност журналистика. Стажувал при един от най-големите американски журналисти Уолтър Кронкайт и в ВВС. Редактор в новините на БНТ, водещ на култовите предавания “Панорама” и “Светът в действие”. Като пътуващ международен кореспондент е обиколил САЩ, Европа, Япония, Азия, Близкия изток, Съветския съюз. Заснел падането на Берлинската стена. Заедно с партньора си Димитри Иванов водят “Наблюдател”, отличено като най-добро тв предаване в средата на 1990-а. Сред събеседниците на Томов са Джими Картър, Ричард Никсън, Хенри Кисинджър, Едуард Кенеди, Марлон Брандо, Рей Бредбъри, Джак Никълсън, астронавтите Стафорд и Митчъл, Фидел Кастро, скулптора Хенри Мур, режисьорите Акира Куросава и Анджей Вайда, Михаил Горбачов - 5 пъти, Хелмут Кол, Умберто Еко, Далай лама, Тед Търнър, Петър Увалиев, Цветан Тодоров, Гена Димитрова, художника Кристо (за чиято 75-годишнина направи чудесен филм преди месец), Ванга, Курт Вонегът, Карл Сейгън. Индира Ганди, за която с Рангел Вълчанов снимат филма “Индия, любов моя”. Томов е автор на филми за Христос, АЕЦ “Козлодуй”, за Газпром, за Боинг, Еърбъс, Роувър. Заснел е документален филм на борда на американския самолетоносач “Джордж Вашингтон”. 2001-2002 г. е директор на новините и водещ програма “Наблюдател” в Нова телевизия. Главен редактор на вестник “Стандарт” през 2005-2006 г.

В последния си филм разказвате за големия художник Кристо. Завръща ли се предаването ви със запазена марка “Наблюдател”?

“Наблюдател” няма къде да се завръща. “Наблюдател” - това сме аз и няколко души, които обичам. Живеем в къща в полите на Витоша заедно с две кучета и една котка, които се мотаят между три кинопрожектора и камера, защото всъщност ползваме пространството и за студио. Имаме също косове, кълвачи и катерици в градината. Едно време, само преди трийсет години, от планината слизаха елени с няколко сърни, стояха само на няколко метра и ни гледаха. После преходът, революциите, реформите и “демокрацията” изядоха сърните и сега наоколо стърчат десетки четири-пететажни жилищни блокове, луксозни грозни къщи с високи дувари, в квартала се появиха бентлита, имаме и “Ролс-Ройс”, а на петстотин метра под нас, където имаше езеро с диви патици, издигнаха хотел-ресторант и кой знае защо му закачиха името “Сан Марино”.
Преди трийсет години съсед ми беше поетът Константин Павлов, но той умря. Сега наоколо е пълно с хора, които не познавам, а квадратният метър се продава за хиляда евро. Това е нов свят, в който нямам грам участие. Един път само ме вбесиха, когато отсякоха стогодишни дървета, седем големи смърча, защото искаха да построят два блока. И ги построиха.
Телевизията е обрасла със същите дивотии. Така че - чувствам се чужденец в собствената си страна. Но пък е прекрасно чувството на вътрешна свобода. Ставаш сутрин, измиваш се, звъниш телефоните и продължаваш работата по поредния филм за човека, когото обичаш.
През 1993-та започнахме с Тончо Жечев “Страстите български. Българският Великден”. Снимахме Тончо в Цариград и, слава Богу, “жив” е до ден днешен.
Последният филм е за Кристо, който снимах в Берлин като пакетираше Райхстага, преди петнайсет години, и сега, през януари, в Ню Йорк. И надявам се да го снимам отново следващите години в Колорадо и Абу Даби, ако няма война или нещо подобно. Това е моят маратон.

Списъкът на събеседниците ви е невероятен ­ сред тях са всички най-известни личности от последните десетилетия. Кои бяха най-трудни и не успяхте да пробиете? Сигурно имате и любимци?

Труден беше Акира Куросава. Преводачката, която ни задължиха да ползваме (срещу двеста долара в брой предварително), просто не знаеше английски. И първите петнайсет минути вървяхме към чиста катастрофа. Единственото, което ми хрумна, беше да му изтананикам мелодията от “Седемте самураи”. Плувнал в пот, треперейки, едно глупаво момче. Какво ли си е мислел за нас? Но ни даде три часа. И интервюто не стана лошо.
А най-хубаво беше при Хенри Мур. Лято, два месеца. Имаше осем студиа, разхвърляни около къщата му от 17-и век, и аз знаех ключовете за всяко едно от тях къде ги криеше. В кората на едно старо дърво. Вторият - на един пирон над казанчето за тоалетната. А криеше ключ и в черепа на един мамут, който изследователят Лийки му беше изпратил от Африка. Мур ставаше сутрин и аз чувах потропването на патериците. Беше на осемдесет и две. Имаше осемцилиндров “Роувър” и с него отивахме в студиото. Там в една половинка от разрязана гумена топка разбъркваше гипса и почваше да работи. И много обичаше да говори, а аз слушах.

Каква е тайната? Как може да накараш известен на цял свят политик или творец да разголи душата си, да сподели нещо, което никога не е казвал?

Петър Увалиев, с когото имах щастието да общувам отблизо, ми каза, че трябва да знаеш повече за човека, с който искаш да говориш, отколкото местните журналисти, неговите сънародници. Тъй като е човешко към всеки чужденец да се отнасят с подозрение, това е единственият начин да победиш конкуренцията. Трябва да влезеш в кожата на този, към когото тръгваш, да си помислиш, че ти си той.

Кой е най-ценният урок, който научихте от големия Уолтър Кронкайт? Той ли е най-важният ви учител?

Кронкайт е несъмнено най-големият журналист от втората половина на 20-и век. При него ме заведе Хенри Боровик, те бяха приятели, и го помоли - ако може, младият българин да постажува при вас. Да, каза Кронкайт, може да започнете от тази вечер. И аз започнах с късните вечерни новини. Черпиха ме пица, валеше дъжд. Следващите две седмици видях легендите на американската журналистика и като пластелин, който несъзнателно мачкаш с пръсти, опитвайки се да направиш от топчето човешка главичка, така абсолютно инстинктивно се опитвах да им подражавам.
Но едно е да имитираш жестовете на Кронкайт пред камерата, а съвсем друго реалният живот. В който Кронкайт води сражение във Виетнам, снима всичко и когато се връща, се изправя пред нацията и казва, че е време Съединените щати да прекратят войната. Президентът Джонсън го гледа и казва, че след като е загубил Кронкайт, е загубил Америка, и малко след това подава оставка. Няма друг журналист, отделна личност, която да е променила хода на историята чрез позицията и авторитета си от телевизионния екран. Може би само Ед Мъроу, когато започва самотната си битка с макартизма.

Каква е вашата житейска максима?

По-добре да си манастир на хълма, отколкото бутик на Главната. Да, все още това е валидно за мен. Или може би фар някъде на брега на океана.

Отстрани сте човек за завиждане: обиколил най-горещите точки на света, срещал най-интересните лица, коментирал най-ключовите събития. Щастливец ли сте наистина?

Вили Бранд казва, че щастието идва рядко и никога не трае дълго. Възхищавах се, много обичах Вили Бранд. За съжаление не можах да го интервюирам. А Горбачов, когото отчасти познавам, правил съм с него пет интервюта, отвръща много точно на такъв въпрос: Аз да не съм жена, та да ме питате дали съм щастливец!

Защо напуснахте телевизията през 1990-те? Кого и с какво вбесихте? Остър камък ли сте?

Бях уволнен от телевизията буквално за антисъветизъм и САМИЗДАТ. Отпечатах в 16 екземпляра една малка книжка “Естеството на властта”, в която имаше извадки от докторската дисертация на Хенри Кисинджър и разни други неща. Ралф Дарендорф - между другото. Държавна сигурност иззе книжките, моят началник Петър Кожухаров ме обвини в антисъветизъм и ревизионизъм, а аз го нарекох маоист. И ме уволниха. Но това стана много по-рано, през 1978-ма. А след едно десетилетие се върнах в телевизията. Видях, че от мен държавен служител не става, и през 1993-а с Димитри Иванов създадохме “Наблюдател”. Програмата беше абсолютно свободна територия. Правехме един час интелектуален продукт, върху който никой не упражняваше каквато и да е цензура. Пет минути преди началото на излъчване касетата със записа влизаше в телевизията и никой не знаеше какво има в нея.
Затваряха ни всички. И червени и сини.
С Димитри не сме кредитни милионери, не сме построили хотели на брега или кооперации в София, нямаме и частен “Плод-зеленчук”. Ние сме просто два стари състезателни коня, които все още не искат да слязат от пистата. А и както ми каза Кристо в последния филм, ние, артистите, не се пенсионираме. Ние просто умираме.

Какво є липсва на днешната телевизионна продукция? Не се ли чалгализира твърде много?

Липсват умове, идеи, смелост. Ние живеем в общество без идеи, унизителна африканска работа. Дано да не трае дълго.

Магията на обществото са умовете, те го правят независимо от ветровете ­ това са ваши думи, леко перифразирани. Ценим ли ние българите, умовете и талантите си?

Не.

Ядрена ли ще бъде основната енергетика на бъдещето? Кое е по-голяма грешка ­ със или без АЕЦ “Белене”?

Шестте реактора на “Козлодуй” бяха най-голямото технологическо постижение на България в 20-и век. Познавам десетки ядрени специалисти, имаме забележителни умове, влизал съм във всеки от реакторите и искрено се възхищавам от интелекта на този истински елит - нашата ядрена интелигенция. Те направиха България член на един световен суперклуб от неповече от трийсетина държави. Ако зависеше от мен, осемдесет процента от енергията би била ядрена. Както е във Франция, например. Надявам се, Бойко Борисов, който вероятно искрено иска да направи нещо за България, да не се превърне в гробокопач на българската ядрена енергетика. Би било непростимо.

Оптимист ли сте за съдбата на България?

България загуби 20-и век. Води твърде много войни. И започва колебливо, лошо 21-ви век. Не съм гадател, но не виждам ангела, който благосклонно да лети пред нас. Може би е поради старостта, може би очите ми да са отслабнали, но това е, което виждам.

“Америка - идеи за промяна” се нарича ваш филм отпреди 20-ина години. Каква е и накъде върви днешна Америка, Америка на Обама? Неизбежно ли ще загуби титлата Първа световна сила?

Когато прочетох първата книга на Обама, казах на Байерли, американският посланик тогава, че ако бях американец, бих гласувал за Обама. Но прибавих след това, не на шега, че Америка като расистка държава никога не би избрала афроамериканец. Байерли се разпали, започна да ме убеждава, че страната е готова да избере черен президент. Не познавам български политик, публицист, откровено казано - и писател, който толкова хубаво да може да описва живота си, както Обама в тази книга, а е бил само на 36 години, когато я е писал. Хиляда процента съм за Обама, наречете ме обамист, но мисля, че той ще се провали и няма да бъде преизбран. Прекалено ляв е за Америка. А и едно е да пишеш хубави речи, друго е да управляваш Рим. Бритиш петролиум, която трови Световния океан, ще го провали. Афганистан, войната, която ще загуби. Дик Чейни може би най-точно го охарактеризира, когато в едно интервю презрително подхвърли, че Обама не е от Голямата лига. Тези, които шеговито се наричат помежду си “Господарите на Вселената”.

С кого не успяхте да се срещнете? Кое предизвикателство все още ви предстои?

Имам още една-две тайни. Нека ги запазя.

Интервю на Хенриета ГЕОРГИЕВА за в. МАРИЦА