Николай Гочев
Хуманитарни науки са тези, чрез които напредваме в разбирането за човешкия живот. А какво е човешкият живот? Това е да взимаме всекидневно решения въз основа на някакви принципи (Животното не взима решения въз основа на принципи, а действа съобразно инстинкти. Някои хора сякаш се опитват да стигнат до това положение, но опитите им са напразни. Човекът не може да се превърне в животно, дори много да му се иска). Сред принципите на едно от първите места стои този на справедливостта – да действаме така, че да не ощетяваме никого, да се стараем никой да не бъде ощетен. Този принцип е познат в известна степен на всеки човек, и то не толкова благодарение на някакво специално образование, колкото благодарение на нравственото му чувство (съвест). Ако накажем престъпник според закона и съответно на деянието му, ние не го ощетяваме – просто му отреждаме това, което заслужава според идеята за справедливото (която и той би трябвало да познава, щом е човек).
Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
[...]
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. [...]
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.
Източник на снимката: КАТЕДРА КЛАСИЧЕСКА ФИЛОЛОГИЯ
Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
[...]
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. [...]
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.
Николай Гочев @ ноември 13, 2011
Пълния текст вж. в: НИКОЛАЙ ГОЧЕВ | сайтИзточник на снимката: КАТЕДРА КЛАСИЧЕСКА ФИЛОЛОГИЯ
Няма коментари:
Публикуване на коментар