ТАЙНАТА КАТО ТАЙНА

Фьодор Достоевски

Бих искал да прочета още веднъж „Бели нощи“ от Достоевски. Но така, както ги прочетох за първи път на 18 години. С безумния възторг и трепета на младия човек, усетил, че се докосва до нещо неподозирано и голямо. Нещо, което надхвърля пределите на собствения му свят и го предизвиква да търси. Да търси какво? Най-лесно е да се отговори така – истината. Най-лесният отговор обаче почти винаги е подвеждащ. Когато сме влюбени, ние не търсим истината, търсим тайната. И не за да я разбулим в разсъжденията си, а за да я изживеем в пълнотата ѝ – като тайна. Трябва да си ултрамодерен човек, за да не вярваш в тайната и да не разбираш значението ѝ за живота.

Откакто прочетох статията на Десислава Желева в КУЛТУРА, не преставам да мисля върху едно от твърденията на авторката: „същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл“. Опитвам се да се съглася. Или да възразя. Но признавам, че ми убягва най-важното – отговорът на въпроса за същността на четенето. И може би в този миг, мислейки си за „Бели нощи“, за Достоевски, за читателското ми минало и настояще по-ясно долавям същността на четенето – а тя е пред нас: може би четем, за да се научим как да опазваме тайната като тайна.

Стефан Пеев

САНДРО БОТИЧЕЛИ

Сандро Ботичели | Раждането на Венера (детайл)

Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи (1445-1510), по-известен като Сандро Ботичели (на италиански Sandro Botticelli), е италиански художник. Наследява прякора си, който означава „Бъчвичката“, от пълния си по-голям брат. Ботичели е един от най-големите италиански живописци от Флорентинската школа, творил по времето на Ранния Ренесанс. Създава картини по митологически — „Раждането на Венера“, „Пролет“ (1478) — както и по християнски мотиви. По-късните му произведения са мрачни и драматични.



Източник на информацията и на снимките: УИКИПЕДИЯ

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ | 2011 година

Отваряне на каталога

Сваляне
За сваляне на каталога използвайте десен бутон на мишката
и последваща команда
SAVE LINK AS
или
SAVE TARGET AS
[в зависимост от вида на браузера]

RUNNING FENCE

Христо Явашев

Христо Владимиров Явашев (известен като "Кристо") е български художник, роден в Габрово, който създава пространствени художествени инсталации.
От 1953 учи в Художествената академия. През 1957 емигрира. Използва опаковането като художествен похват. Опаковал е моста Пон Ньоф в Париж, Райхстага в Берлин и др. С все по-мащабни творби, и не само опаковки, изкуството му се категоризира като Environmental Art, изкуство на средата. Всичките му работи съществуват временно, невъзможно е да се запазят - с което са сродни с "пърформанс артс". Произведенията му не са обект на продажба; не се представляват от агенции и не са свързани с дарения, подкрепи, реклами, доброволци. Приходи няма и от продажба на плакати, на автографи, на сувенири, на книги или филми. Доходите му са единствено от скиците и подготвителните чертежи за негови работи, които се ценят и се продават на високи цени.

Running Fence, Sonoma and Marin Counties, California, 1972-76

Официален сайт

МЕЖДУКНИЖНИ ВОЙНИ

АУТОПСИЯ НА ЕДНА КНИЖАРНИЦА, НАПРАВЕНА ОТ САМАТА КНИЖАРКА

Какво се случва в книжарниците днес, когато томовете на Стайнбек, оценени на 5 лева, дишат прахта по автобусните спирки, подредени небрежно в кашони от банани, а по-младият читател е заинтригуван единствено от съдбата на земни момичета, влюбени във вампири, от върколаци, зомбита или демони?
Нима някой още смята, че, влизайки в книжарница, винаги е наясно с каква точно книга ще излезе?!? Нека да помисли пак. Манипулацията дебне от всяка страница, ъгъл и витрина.

Книжарницата като културен център е прекрасен, но вече илюзорен образ. На фона на търговската действителност, тя не е нищо повече от търговски обект, зад който стоят хора, които могат да продават както месни и млечни продукти, така и творби на руски класици. Единственото необходимо, според тях, е добър маркетинг, добри връзки с ключови издателства и добро разположение на книжарницата. Най-логичното място за всичко това са търговските центрове.
Романтичната представа за тихото място с много книги, където всеки може да иде и да остане насаме с автора си, е тотално разбита от хората в Мол-а, които влизат в книжарницата със същата неориентираност и незаинтересованост, с която го правят и в магазина за обувки, магазина за бельо и в „Била”.

Въпросът отдавна не е дали хората четат. Те винаги са четели и ще продължават да го правят – четат надписите по автогарите, програмата за телевизионните канали, сметките си за парно отопление, а от пет-шест години и книги на Хорхе Букай, Паулу Коелю и д-р Христо Мермерски. Романите на Коелю отдавна се превърнаха в задължителното четиво. Харесваха го както деца, които дори не долавяха досадното декламиране на клиширани християнски ценности по клиширан начин, така и възрастни, които с умиление четяха, че когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства”, макар вътрешно да са били убедени, че колкото и да искаш нещо, почти никой не се интересува от това, камо ли да ти помогне, камо ли да е цялата Вселена.
Паулу Коелю, обаче, стана прекомерно комерсиален и българите се усетиха, че нещо не е наред. Оставиха кратките поучителни романи-притчи и се поогледаха за нещо ново. Тогава настъпи ерата на Хорхе Букай. С брилянтен нюх на бизнесмен, аржентинският писател успя да изцеди с 11.95 лв. всеки втори, влязъл в българска книжарница. Историите му за грешни хора, преминаващи през вътрешен катаклизъм и осъзнаващи себе си чрез него, се котират повече и от любовта между жена и робот, която, разбира се, свършва щастливо, защото какво би могло да застане на пътя на истинската любов?
Каквото и да си говорим за Хорхе Букай и Паулу Коелю, едно трябва да им се признае – проповядват истини, които, ако бяха повлияли и на 5% от техните читатели, фрустрацията из българската читателска маса нямаше да е в сегашните грандиозни мащаби. Но ето тук светва малката лампичка – каквото и да чете българинът, той не го възприема. Докато споделя времето си с „Да се обичаме с отворени очи”, той може твърдо и упорито да си казва: „Да, тук виждам грешките си, ще бъда по-мил и по-позитивен, няма да ругая жена си”, но в момента на затварянето на книгата, той отново става груб, черноглед и ругае света.
Изводът? Че българинът не само не чете качествени в литературно отношение книги, но пък и те не му повлияват.

Това до голяма степен се определя и от физическото разположение на книжарниците. В по-големите търговски центрове в София има по поне две книжарници на конкурентни вериги (Orange, Public, Book Trading или Ciela), което прави борбата за надмощие между тях ожесточена. След като очевидното поле за развиване на книжарски бизнес се явяват моловете, книжарниците трябва да бъдат натруфени търговски. Това директно изпраща Хорхе Букай на витрина, Стефани Майер на стената с бестселъри, а трилърите-еднодневки - по предните маси с най-популярните книги, защото стилът им е непретенциозен, леснодостъпен, а идеите, които, представете си, проповядват, са достатъчно универсални, за да се харесат от всеки средностатистически читател. Завидно лесно манипулиран, потребителят най-често купува това, което е попаднало първо в ръцете му.
А какво ще попадне в ръцете му, най-често е елегантно договорено от издателите с мениджърите на търговските обекти. Ето как напълно неуспешна книга може да ви се усмихва от всеки рафт и закачливо да ви намига, докато не попаднете в коварния й плен. Който ще продължи не повече от 20 страници и ще ви коства поне 15 лева.
Търговски погледнато, в това няма нищо лошо. Но докато книжарниците се мъчат да излязат на печалба (след като имат да преборват разходи, като наем за помещение от поне 400 кв. м., заплати за минимум 6 души персонал на всеки обекти и още 10 души в офисите, а стойността на стоката надскача 2 млн. лв.), същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл. Необходимостта от повишаване на продажбите зачерква необходимостта от разпространяване на качествена литература. Вирджиния Улф диша праха на Мулдашев. Порочното колело се върти все по-бързо, а шансът някой да се измъкне от него и да счупи маховика му изглежда нищожен.

Неподредеността и несигурността в търговията с книги създават много проблеми, които засега ни предпазват от истински страшните изводи. Читателят е въвлечен в игра на пари, където книгите са сведени до средство, независимо от съдържанието и посланието си. Така, ако силно преувелича, бих могла да кажа, че друг диктува какви да сме, тикайки в ръцете ни книги, които просто развиват бизнеса му.

Десислава Желева

Публикувани са извадки от статията на Десислава Желева
Целият материал можете да прочетете в: КУЛТУРА.БГ

ОТКРИТОСТ

Самата структура на философския дискурс и мислене на Хайдегер е близка до гръцката (Сократ, Платон) и може да се изрази чрез гръцкото διαλεγομαι = обсъждам въпрос чрез разговор (“... да обсъдим въпроса “Какво е това - философията?” чрез разговор”). Този начин на раз-съждение полага пред участниците (и между тях) един предмет (нещото), към който участниците се насочват (тръгват на път), за да го уловят (схванат) в неговата същност (тоест в неговото тук-присъстващо-битие). Самият предмет е вече наличен, той е пред (и преди) участниците в разговора. Нужно е да се намерят думите (ο λογοι) или по-точно словата, които ще го изяснят, тоест ще придадат яснота или откритост на тук-присъстващото-битие (нещото, предмета). Това е особено говорене, особено събеседване, в което думите не именуват (не назовават), не предричат, не вещаят (тоест думите престават да бъдат думи и знаци на нещата), а остават предмета (тук-присъстващото-битие) да заговори в нас, да се открие в нас чрез θεωρειν (тоест чрез съзерцанието на откритостта). Защото наличният предмет за разговор еднакво говори както за себе си, така и за нас, защото той е дотолкова, доколкото и ние сме, защото той и ние сме едното, тоест съществуващото в битието. Защо е нужно тогава нещото да се изследва в διαλεγομαι? Защото чрез питането и об-съждането трябва да се снемат от нещото всички привидности, всичко неясно, тоест само в изследването чрез питането и изследването на самото питане може да се стигне до откритостта на нещото.

Стефан Пеев

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Мартин Хайдегер (1889–1976)

Сигурен съм, че има хора, които ще объркат снимката на Хайдегер с образа на Хитлер. Всъщност тази обърканост е симптоматична. Мартин Хайдегер е член на националсоциалистическата партия на Германия до края на Втората световна война. Но нацист ли е той? Въпросът е хубав, защото поражда повод за размисъл и аналогии.

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Адолф Хитлер става Канцлер на Германия на 30 януари 1933. На 21 април 1933 Хайдегер е избран за Ректор на Университета във Фрайбург, приемайки позицията на следващия ден, а на 1 май 1933 Хайдегер става член на НСДАП.
На 23 април 1934 се отказва от ректорството, като подава оставка, която е приета на 27 април. Той обаче остава член на факултета, а също и на нацистката партия до края на войната.
През тази една година Хайдегер не назначава двама евреи след конкурси с оправданието, че били по-слаби като подготовка от другите кандидати. Той също маха наслова на книгата си, който е представлява посвещение на учителя си по философия Хусерл, който е евреин (наслова обаче е върнат в поствоенните издания). Хусерл е получил покана и позволение за неприсъствие в университета още преди Хайдегер да стане ректор, и по-късно Хайдегер ще отрича, че му е забранявал достъп до библиотеката. Все пак двамата прекъсват тяхното близко познанство, за което Хайдегер твърди, че вече е било развалено.
Хайдегер охладнява в личните си отношения и с Ясперс, чиято жена е еврейка.
При все това след като се отказва за по-малко от една година от ректорството, той поддържа дългогодишна връзка със своята докторантка Хана Аренд, също еврейка и не участва в никакви нацистки прояви, горене на книги и прочее. От 1934 до края на войната Хайдегер не се занимава с политика.
Обвързването му с националсоциализма вече след войната води до неговата денацификация и забрана да преподава, като решително влияние изиграва рецензията на философските му възгледи, направена от предишния му приятел философа Карл Ясперс за комисията по денацификация. В нея Хайдегеровата философия се преценява като опасна и двусмислена в политическо отношение. Въобще "прогресивната" общественост започва един дълъг дебат „за“ и „против“ Хайдегер и защо той не е устоял, не се е държал настрана от нацизма. Хайдегер от своя страна е вече сред най-търсените и публикуваните немски философи и със самочувствието на голям учен, каквото самочувствие през 33-та е нямал, се обръща против течението и отказва да се покае за членството си в партията и ректорството.
Скоро забраната бива отменена и Хайдегер става отново един от личностните центрове на философията в Германия.

Източник на текста и снимката: УИКИПЕДИЯ

Стефан Пеев

В ДЪНОТО НА ТАБЛИЦАТА

19 май 2011 г. XIII национална научна конференция под наслов „Словото – митове и (без)крайности”. Участници и жури

Някъде там, на края, едва забележимо зад множеството студенти, млади докторанти и техните научни ръководители съзирам и собствения си образ. Хем ми е весело, хем самоиронично: и си казвам с намигане „Какво пък. Понякога е добре да приемеш да бъдеш в дъното на таблицата“.
А истината е, че да правиш книги за хора, които търсят познанието, е несравнимо удоволствие.

Стефан Пеев

Източник на снимката: Лингвистичния клуб в ПУ

СТЕФКА КОСТАДИНОВА

СТЕФКА КОСТАДИНОВА
Световна рекордьорка в дисциплината скок на височина
Световният ѝ рекорд от 209 см, поставен на Световното първенство по лека атлетика в Рим през 1987 година, и до днес не е подобрен.
Носителка на 7 златни медала от световни първенства
Европейски шампион в зала и на открито
Олимпийска шампионка от Атланта (САЩ) – 1996 година

Стефан Пеев

Източник на снимката: SPORTING-HEROES.NET

P.S. Лично за мен Стефка Костадинова е българският спортист № 1 на ХХ век.

ХИПОТЕЗА – ВЪПРОС

Ако днес под някаква форма се върне робовладелството, бихте ли приели да сте робовладелец?

Стефан Пеев

Източник на снимката: УИКИПЕДИЯ

КАЗАНО С УСМИВКА И САМОИРОНИЯ

Живея в държава, в която магистралите започна Тодор Живков (генерален секретар на ЦК на БКП), а финалната им лента ще пререже неговият бодигард.
... ... ...
Животът понякога е ужасяващо кратък :)
... ... ...

Стефан Пеев

Източник на снимката: ЕУРОЧИКАГО.КОМ

ИНТИМНОСТ

В парка момиче и момче се целуват. Той е впил устни в устните ѝ, тя е затворила очи и се е отдала на опиянението. Телата им леко се гърчат в ритъма на желанията и страстта. В този миг двете тела запълват пространството, което неумолимо са приватизирали. Тази пейка, това дърво и тази част на деня са собственост на тяхната страст.

... ... ... ... ... ...
Всяка интимност предполага екстатичност. Екстатичността е всъщност условие, без което интимността е невъзможна. В интимността ние донасяме и отнасяме едновременно, влагаме и биваме вложени, обгръщаме и сме обгръщани. В интимността ние сме тук и там едновременно. А в най-дълбоката си същност интимността е акта на снемане на бремето на времевостта от нашия живот. Времето за влюбените не тече в естествения си физически или физиологически смисъл, то има собствен ход, собствен смисъл и това не е субективно-психологическо изживяване, а равнище на стазис, до което само влюбените са в състояние да се докоснат. В любовното отношение спонтанно долавяме, че светът има и други измерения, че неговото тук и сега е само един от аспектите на пребиваването на смисъла в душите ни.
... ... ... ... ... ...

Стефан Пеев

Източник на снимката: ДРИНКИН-ПАРК

СЪРЦЕВИНА

Човешкият живот трябва да има сърцевина. Всички пътеки и посоки трябва да тръгват от един център, за да има смисъл завръщането.

Стефан Пеев

Източник на снимката: БАРЕЛС.БГ

МАТЕМАТИКА НА МЕЧТИТЕ

Събирай мечтите си и ще получиш една голяма мечта... Само се научи да сумираш правилно: 1+1 = 1 голямо, а не на две малки нещица.

Стефан Пеев

Източник на снимката: МИРОГЛЕД.КОМ

P.S. Това не е урок по математика.

КОГАТО СЕ НУЖДАЯ ОТ ДРУГИЯ

Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост, а когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов.
Хорхе Букай

Не знам дали действително тази мисъл принадлежи на Хорхе Букай. Възможно е. Поне така казва УИКИЦИТАТ.
Мисълта звучи красиво. И силно. А всяка красива и силна мисъл впечатлява. И всяко изразително впечатление вцепенява сетивата ни и размътва критичността ни. Кой ли не би се подписал под думите, че без свобода няма истинска любов. Но дали свободата е гаранцията за любовта? И за коя свобода говорим? За свободата от другия? Такава свобода не съществува. И никога няма да съществува за индивида. Щастието да бъдем човешки същества е в нашата обвързаност. И не щастието, а тъкмо кризите – големите, истински световни кризи – би трябвало да ни научат на това, че щастието не е в собствената ни самодостатъчност. Дали някой ден апологетите на съвременните теории за щастие ще узреят за тази идея?

Стефан Пеев

Източник на снимката: БГПАРТИ.КО.ЮК

И ТРИТЕ ТЕЗИ – СЛОВО, СМИСЪЛ И СЪВЕСТ... За литературата изобщо, за човека Откъс

И трите тези - слово, смисъл и съвест – не са възможни, ако не съществува “истина”. Всеки знае, че словото може да послужи и за да се излъже. Обаче как да излъжем някого, ако той не е очаквал да чуе истината за това, което го интересува? Така че лъжата не може да действа сама. Тя употребява истината, “преструва се” на истина, иначе не би постигнала целта си, не би “станала” лъжа.
От друга страна, има фантастични твърдения, фантастични – или просто фиктивни – образи, изработени със слово, и накрая – цели художествени произведения, които не са буквално “истинни”. Персонажите и събитията не са се “случили” (от историческа гледна точка). И все пак те имат смисъл. Те не са лъжа, защото не въвеждат никого, който очаква да чуе истина, в заблуждение. Те не се “преструват” на истинни. Създателят им предварително е дал знак, че това са просто словесни изработки, произведения на изкуството, създадени с думи, а не “съобщения” за нещо случило се. Но с това, че имат смисъл, те се опират на истината. Смисленото е онова, което “би могло” да бъде и исторически истинно, то някак отпраща и към исторически истинни неща, и дори помага те да бъдат забелязани. Безсмисленото обаче не отпраща към нищо, то “нищо не означава” и поради това няма връзка с истината. А тъй като не може да се престори на истина, не е и лъжливо.
Така че словото би могло да бъде и лъжливо, но само ако някой допуска съществуване на истина.
[Там, където виждаме смисъл, очакваме истина - може би защото истината е причина за “смислеността”. Или казано с образ (използван някога от Платон) – смислеността е сянка, чието начало е слънцето на истината. Когато казваме, че смисленото е “правдоподобно”, имаме предвид, че то може да е сянка на нещо исторически “случило се”; макар че може и да не е, ако онова, което хвърля сянка, не е онова, което си представяме, гледайки очертанията на сянката. Във всеки случай то е невъзможно без източника на светлината, който “открива” кое какво е, и причинява сянката].
Последно, съвестта е непременно истинна. Тя “съдържа” истина (светлина!), “открива” кое какво е (дали е добро или зло). Тъй като “да се допиташ до съвестта си” значи да пожелаеш истината относно това, дали вършиш добро или зло.
И тъй, нека се съгласим, че човекът е същество, основано на слово, смисъл и съвест.

Николай Гочев

Пълния текст вж. в: НИКОЛАЙ ГОЧЕВ | сайт
Източник на снимката: СЕГА.БГ

КАРЕН СВАСЬЯН:Я охотно и согласился, призвав его тут же проверить свою оценку на таблице умножения, тоталитаризм и нетолерантность которой возмутительны сверх всякой нормы

Когда я преподавал философию в Инсбрукском университете, мне пришлось пережить и выстоять студенческую демократию. Это было на семинаре по теории познания. Я говорил о Платоне и неоплатонизме, как вдруг один студент принялся мне возражать. Я попытался в мягкой форме внести ясность, заметив, что его представления о теме произвольны и что, прежде чем рассуждать о Платоне, неплохо бы почитать Платона. Реакция оказалась острой. Он сказал, что таково его мнение. На что мне пришлось напомнить ему, что мнения свои он волен высказывать где угодно, но только не здесь, в университетской аудитории, в которой (по крайней мере в отведенные мне часы преподавания) мнениям нет места, а есть место знаниям, или если мнениям, то таким, в основе которых лежат знания. Не думает же молодой человек, что на экзамене мне вдруг пришло бы в голову оценивать его мнения! После этого стало вдруг тихо, и он обвинил меня в тоталитаризме. С чем я охотно и согласился, призвав его тут же проверить свою оценку на таблице умножения, тоталитаризм и нетолерантность которой возмутительны сверх всякой нормы. Мне потом сведущие коллеги сказали, что мне повезло, потому что у большинства студентов было, очевидно, хорошее настроение и им, вероятно, пришелся по душе чудак-профессор, осмелившийся им перечить. Это невероятно, но большинство профессоров боятся студентов и заигрывают с ними.

Карен Свасьян

Източник на текста: ЕКСПЕРТ.РУ

Интервюто с Карен Свасян засяга множество теми: от основните източници на неговите собствени философски възгледи през темата за философията и нейното място в съвременното общество до смисъла на познанието и науката днес. При това отговорите на Карен Свасян звучат необичайно и като че парадоксално за всеки, който е склонен да надценява достиженията на XX и XXI век. „Надо вспомнить – споделя Карен Свасян, – что наука начиналась как знание через познание, под таким знаком боролась она с религией и вытесняла ее. Но уже в девятнадцатом веке этот пафос стал выветриваться. Место познания занял агностицизм: постулат принципиальной непознаваемости мира. Дюбуа-Реймон, основатель электрофизиологии и молекулярной теории биопотенциалов, авторитетнейший естествоиспытатель второй половины девятнадцатого века, выразил это в известной формуле «Ignoramus et ignorabimus» («Не знаем и не будем знать»). Интересно в этой формуле даже не столько то, что именно она провозглашает, сколько то, как она это делает. Если такое говорит верующий, это не только понятно, но и нормально. Если говорящий — ученый, то, наверное, впору было бы воспринять услышанное в ключе сожаления или извинения. Пафос науки — пафос знания, незнание может быть здесь оправдано только как промежуточное вынужденное состояние либо — в крайнем случае — как банкротство. Но считать названную формулу нормой и оглашать ее с торжественностью какой-то папской энциклики — это уже извращение“.

Каре́н Ара́евич Свасья́н (арм. Կարեն Սվասյան, 2 января 1948, Тбилиси, Грузинская ССР, СССР) — философ (специалист по истории философии, культурологии и теории познания), историк культуры, литературовед, переводчик и антропософ.
В 1954—1965 учился в средней школе в г. Ереване. С 1965 по 1970 изучал философию, а также английскую и французскую филологию на филологическом факультете Ереванского государственного университета. С 1971 по 1993 являлся младшим, а затем старшим и ведущим научным сотрудником Института философии и права АН Армянской ССР. В 1978 становится кандидатом философских наук («Эстетическая сущность интуитивной философии А. Бергсона»), в 1981 — доктором философских наук («Проблема символа в современной философии»). В 1985 становится профессором Ереванского университета. В 1993/94 лауреат премии имени А. ф. Гумбольдта (Бонн). В 1997 году приглашённый профессор Инсбрукского Университета (летний семестр) на факультетах философии и славистики (курсы по теории познания, теории символа и литературного перевода). С 1993 по настоящее время живет в Базеле, Швейцария, в качестве свободного писателя и доцента. Выступает с лекциями в Швейцарии, Германии, Австрии, Франции и России. Пишет в основном на русском и немецком языках.
Впервые получил широкую известность в качестве составителя, редактора и одного из переводчиков двухтомного собр. соч. Ф. Ницше, вышедшего в России впервые после революции в серии «Литературные памятники» (М., 1990), и автора примечаний и комментариев к этому изданию. Автор книги «Становление европейской науки» (Ереван, 1990). Переводчик и автор комментариев книги О. Шпенглера «Закат Европы. Очерки морфологии мировой истории» (т. 1. М.,1993, т. 2. М., 1998). Переводчик «Сонетов к Орфею» Р. М. Рильке.

Източник на текста: УИКИПЕДИЯ

...И РАЗПРАВЯМ НА МОИТЕ БИВОЛИ | С КОЛКО НЕЖНА ЛЮБОВ ГИ ОБИЧАМ...

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята,
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.

Никола Фурнаджиев

Източник на текста: ЛИТКЛУБ.КОМ

ОТВЪД ПОТОКА НА ВСЕКИДНЕВНИТЕ ИСТИНИ

В миговете на съзерцание Атанас Далчев вижда ясно отвъд текущия поток на всекидневните истини дълбоката същина и умозрителната телесност на идеите на вещите. Такъв подход към света можем да наречем ейдетически. Далчев вижда с вътрешното си зрение не вещите, а техните същини, техните ейдоси. В бялата стая на болницата пред нас израства самата смърт, мъчителното очакване на неизвестното, примирението със съдбата. Времето е оставило навсякъде отпечатъка си: “петна от мухи” и “бразди от прахът и дъждът” по прозорците, а затаеното му във вещите присъствие само усилва усещането за наближаващата вечност на отвъдното (“Болница”).
В стихотворението “Хижи” читателят е изправен пред убийствената монотонност на вечния бедняшки делник, в който “радостта е непозната”.
Образът на вятъра (“Вятър”) е онази сурова виталност, която с първичната си сила се противопоставя на културния космос на подредения от нас свят и ни го представя като произволен.
Всъщност Далчевият лирически герой е изцяло потопен във всекидневието, чиято недействителна видимост постоянно разбулва чрез откриването на присъствието на трансценденталните видимости в тук и сега съществуващото. Този подход на разбулване, разголване или феноменологическа редукция на сетивното до чистата му същност, не може да не промени и самия субект (лирическия герой), чиято позиция във всекидневния свят се оказва зависима от гледната точка към предмета. Така не само лирическият герой съзерцава предметите и се оглежда в тях, но и те като че го гледат, явявайки се проекция на своята същност в душата на субекта. Подобен подход към света е много близък до философската позиция на Мерло-Понти:

“Аз мога да видя един предмет само доколкото предметите формират система или свят и доколкото всеки от тях приема другите около него за наблюдатели на своите скрити страни и като гаранти за постоянстването на тези страни”.

Позицията на Мерло-Понти К. Коев характеризира по следния начин:

“Аз”-в-света на Мерло-Понти е възможно не като “център” на предметите, а като отдаденост на тях до степен те да придобият едва ли не собствена “субективност”.

Най-ясно този подход към света е очертан в стихотворението “Повест”.
Старите моми от едноименното стихотворение са символ на безплодното и безсмислено присъствие в живота, който минава покрай нас безучастно. Навсякъде тук има не символизъм, алегоричност, метафоричност или каквато и да е друга форма на иносказателност, а ейдетизъм - явяване на същината чрез образа, чрез предмета, чрез отделното. Далчев е истинският край на символизма, защото отхвърля отвъдността на отвъдното и я утвърждава като присъствие, като откритост, като енергийно излъчване. Далчевата поезия казва в стихове онова, което Хайдегеровата философия прави чрез философския коментар.

Стефан Пеев

ВАКХИЧЕСКИЯТ ТАНЦ НА МИСЪЛТА

Парадигмата правило–изключение поражда след себе си и друга последица на формалнологическото мислене: парадигмата причина–следствие, влияние–резултат. Дефинирайки правилото, започваме да осветляваме късчето действителност, към което то се отнася през неговата призма, и да вярваме, да вярваме неотклонно, че правилото обуславя наличието на изключения.
Това е поредното удобство, в което потапяме мисълта, за да си служим с нея като с инструмент, но не и да ѝ служим (защото мисълта не само ни принадлежи, но и ние ѝ принадлежим; мисълта не е наша собственост, с която сме подвластни да се разпореждаме еднолично и според волята ни, а е нашата причастност-към-света, нашето да-бъда-себе-си-като-биващо-в-мисленето-екзистиране-на-същото-и-другото-на-другото). Казано по-просто: в изречената мисъл присъства битието на другите в същата степен, в която присъства и битието на мислещия/говорещия. Така че моята оптика е огледално отражение на света на мисловността, към който принадлежа. Това поставя под съмнение правото ми на авторство и на изпитание – моралното ми отношение към скромността и към собственото ми его.
Обичам вакхическия танц на мисълта. Който добре познава природата на мисленето, разбира, че този танц е неизбежна негова страна – и не се бои да му се отдаде. Защото във вакханалното и неподредено прескачане на мисълта самата мисъл живее битието си на екстазност/ирационалност.

Стефан Пеев

На снимката: Детайл от уникална за България мозайка, разкрита наскоро от старозагорски археолози. Мозайката датира около 3 век, изображението е на Селен, който води две вакханки – и тримата са от свитата на Бог Дионис.
Източник: ГРАДЪТ.БГ