петък, 13 ноември 2015 г.

ЖИВОТ НАПОЛОВИНА

Кой не скача е червен

След повече от 25 години преход към ДЕМОКРАЦИЯ се чувствам уморен и омерзен. Никога не съм бил сред хората, които подскачаха по паважите и крещяха „Кой не скача е червен!“, не защото съм ретроградно мислещ комуняга, а защото винаги съм гледал на подобни събития като на постановка.
След толкова избори и изборни перипетии в България според най-консервативно мислещите хора в България излиза, че у нас би следвало да има не по-малко от 16 милиона комунисти, за да живеем днес в този свят, в който живеем. Иначе казано, на всеки инакомислещ човек би трябвало да се падат по 2–3 прикрити сътрудници на ДС, за да се явяваме след 25–26 години на свободни избори и отново и отново да се питаме – какъв всъщност е нашият вот. Кой го определи или кой го купи?... А отговорът на този въпрос е много прост: купи го ДЕМОКРАЦИЯТА...
Простата ми тъжна житейска констатация е, че в половината от живота ми някой се постара да моделира моето „светло бъдеще“ в своя изгода, а в другата половина на живота ми някой друг яхна същата идея.
Но резултатът е един и същ – двете половини от живота ми не правят цял живот, а само живот наполовина...

Стефан Пеев
Начало


РЕЧНИК | ДЕМОКРАЦИЯ И АНТИДЕМОКРАЦИЯ

Жабешко блато

ДЕМОКРАЦИЯ – общество, в което хората осъзнават, че ничий авторитет не е толкова голям, че редом с него да не можеш да поставиш поне още един (на мислещия различно човек).
АНТИДЕМОКРАЦИЯ – общество, което претендира, че всяко мнение е авторитет, и прилича повече на жабешко блато, в което всяка загубила опашката си попова лъжичка пее на свой глас (от което, разбира се, не се поражда Моцартовата „Малка нощна музика“).

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

УРОКЪТ НА ОМИР

Омир

Високомерието унижи Агамемнон...
Високомерието на Ахил погуби Патрокъл...
Ахил погуби Хектор. И отмъсти за Патрокъл, но не го върна... Ахил върна на Приам тялото на Хектор – достолепния старец (цар на Троя), който коленичи пред нозете на убиеца на сина си и целуна нозете му, в усилията си да спре гаврата с тялото на чедото си, за да го погребе достойно. Защото Хектор загина достойно. Единственият мъж в Троянската война, който умира в името на смислена кауза (спомнете си раздялата на Хектор с Андромаха!).
Питам се: как след толкова години продължаваме да не разбираме посланията на Омир. Цялата световна история може да се разгледа като проекция на Омировата „Илиада“. И не е нужно да се тровим с житейските главоблъсканици на бигбрадъровци, за да разберем какво е човекът.
Защото човекът е Приам – коленичил, за да целуне нозете на убиеца на сина си.
Защото човекът е Ахил – убиец и високомерен (нагъл дори) нахалко, който се трогва пред молбата на стареца...
Защото човекът е този, който някога някъде (във времето назад или днес) е научил някакъв урок от Омир...

Стефан Пеев
Начало

ГОЛЯМОТО (НЕСЪЩЕСТВУВАЩО) СЕМЕЙСТВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Братчетата на Гаврош

Припомних си стихотворението на Смирненски „Братчетата на Гаврош“, когато прочетох в „24 часа“ за предупреждението на Доналд Туск, че шенгенското пространство е на ръба да се разпадне.

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Като всяка значима творба и стихотворението на Смирненски надхвърля повода за написването и времето си и носи послания, които са вечни. Туск не познава Смирненски. Юнкер също. Вината не е в тях. Вината е до голяма степен в нас – в неумението ни като българи да утвърждаваме литературата си като световно достижение и в неумението ни като граждани (на България и ЕС) да мислим критично и... граждански.
Нима не беше ясно и от преди кризата в Америка, че не можеш да създаваш един свят, който е витрина на благоденствие, и друг свят, който е израз на нищета и изостаналост, и да не очакваш тези два свята да изпаднат в конфликт, а да вярваш, че можеш да им изнасяш неолиберални уроци по демокрация и да ги подпомагаш финансово (и военно) в правенето на „нежни“ революции. Пълен абсурд! На който ще продължаваме да бъдем жертва със или без бежански поток у нас.
Не съм между привържениците за разпадане на ЕС, но съм категоричен, че моделът му е дълбоко сгрешен...
Ако погледнете модела на едно обикновено семейство, в което все още са запазени нормалните човешки отношения, ще видите, че все някой поема основната грижа за всички – дали това ще е бащата, майката, най-големият син или малкият брат (като в приказките), но някой поставя собствения си просперитет в услуга на другите. Тъкмо това ЕС не е. Не е и няма да бъде семейство – поне докато не смени модела си...

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 9 ноември 2015 г.

ЧУДОТО НА ЦИГАНСКАТА БАНИЦА

Брускети

Не е нужно да си икономически гений или да си завършил Харвард, за да схванеш няколко простички икономически закономерности като например: няма как да очакваш скоро да ти се вдигне заплатата и да догони тази в ЕС, ако страната ти изнася пшеница за Италия, а внася... брускети, ако изнася розово масло, а внася маркови парфюми, ако произвежда и изнася части за автомобили, а внася и нови, и употребявани коли, ако изнася квалифицирана работна ръка, а внася (за кратко) пиянстващи по курортите ни келемета.
И колкото и медиите да ни убеждават в тенденциите на нарастващия износ от България, истината е, че структурата на нашата експортност говори за бедност.
Заговори ли се за бедност обаче, първото, което идва наум на хората, е, че липсват пари. А пари има... 41 млрд. лв. лежат затворени в депозити и чакат. Чакат някой предприемчив и печеливш българин да открие, че циганската баница, която ни беше любимата закуска на детството, е не по-малко вкусна, привлекателна и оригинална от италианските брускети и че гарнирана с подходящи подправки, облечена в лъскава опаковка, поднесена под привлекателно име, рекламирана със стройни крака и зашеметяващи женски гърди или с оригинален европейски хумор, може да напълни не само ботуша на италианците, но и тиролските одежди на австрийците и немците и да накара даже швейцарските крави (от удоволствие) да си върнат естествения цвят на кожата.
Всеки има право да вярва в чудеса. А аз вярвам в чудото на циганската баница...

Стефан Пеев
Начало

P.S. За тези, които не пропускат БИГ БРАДЪР и вярват, че истините се изричат в неговите изповедални, ще добавя, че тази бележка е метафора. А какво е метафора ли?... Е, това вече е друга тема...

събота, 7 ноември 2015 г.

НА ДЪНОТО НА ПРЕСЪХВАЩИЯ КЛАДЕНЕЦ НА ЧОВЕШКОТО

ТИНЯ

Толкова много енергия се изразходва днес (чрез официалните медии и неофициалните социални канали за комуникация) за унищожаването на мислите на другия чрез СИЛАТА НА ПРАВОТАТА на собственото ни уж неидеологическо мислене, че сме на самия праг на изчерпване на енергията на човешкото изобщо. Какво ни очаква на дъното ли? Същото, което намираме във всеки пресъхващ кладенец – тиня, в която могат да виреят само най-първични и долнопробни форми на живот...

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 29 октомври 2015 г.

С ПОВЕЛИТЕ НА... МАРКЕТИНГА

SEX SHOP и КНИЖАРНИЦА

В Пловдив само на ул. „Авксентий Велешки“ има повече SEX SHOP-а, отколкото са изобщо книжарниците в града. Така се изпълнява повелята на съвременния МАРКЕТИНГ – най-пълно задоволяване на потребителя.

Стефан Пеев
Начало

вторник, 20 октомври 2015 г.

АКО БЯХ (КАНДИДАТ)КМЕТ... (Предизборна платформа за бъдещи кандидат-кметове. Разпространява се безплатно при условията на свободен лиценз)

Кмет

Ако бях кмет, бих сторил всичко, за да реализирам следната платформа.
1. Бих избрал за приоритет на приоритетите ОБРАЗОВАНИЕТО. Защото: а) В съвременния свят може и да успяват глупаците, но никога бъдещето не принадлежи на глупаци; б) Образованието е изворът на по-добър живот – невъзможно е да имаш качествено здравеопазване с некачествено образовани лекари, няма как да правиш стратегии за бъдещето, ако хората около теб ги интересува единствено настоящето; никога няма да се задържиш на първо място в която и да е надпревара, ако науката и образоваността не стоят здраво зад теб.
2. Бих си избрал за основен партньор БИЗНЕСА. Защото: а) Бизнес е мястото, където се създават благата и където се изгражда обществото; б) Бизнесът има нужда от обществената власт, за да се развива, но и обществената власт има нуждата от него, за да се развива; в) Осъзнаването на паритета на целите поражда осъзнаване на паритета на отговорностите.
3. Бих седнал на масата на преговорите с БИЗНЕСА.
4. Бих поставил категоричното изискване: а) Осъществяването на която и да е бизнес цел да е „осветлена“ (сиреч да няма двойно счетоводство); б) Да намерим пресечната точка чрез диалог, в който БИЗНЕСЪТ да се развива не чрез увеличаване или намаляване на данъците, а чрез формулиране, утвърждаване и следване на социалноотговорни политики, които повишават производителността на труда (бизнес, който се развива без оглед на развитие на производителността, е или експлоататорски, или обречен, което в перспективата на времето е едно и също).
5. Бих поискал действията на кметстката администрация да се оценяват през нейната социална отговорност. И ако оценката е отрицателна, бих седнал с ОБРАЗОВАНИЕТО и БИЗНЕСА на една маса (публично); за да разберем защо ОБРАЗОВАНИЕ, БИЗНЕС и АДМИНИСТРАЦИЯ правят хората неудовлетворени.

Ако бях...

Стефан Пеев
Начало

ВАРИАЦИИ ВЪРХУ ТЕМИ ОТ БОРХЕС

Хорхе Луис Борхес

Борхес има свой език: особен и неповторим. Език на виденията и мълчанието, на шепота и мълвенето. Борхесовите думи притежават особена сетивна сила: те имат цвят, аромат и мирис. Бихме могли да ги пипнем дори, ако сетивата ни не бяха така ограничени.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.

Стефан Пеев
Начало

КОЛОЕЗДАЧНИТЕ БЕЗУМИЯ НА ВРЕМЕТО

Велоалеи

До тази сутрин си мислех, че безумието „велоалеи“ е локално (отчасти софийско и повече пловдивско). Репортажът на Румен Бахов по НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ за велоалеите в Плевен ми даде да разбера, че безумието е национално.
В духа на ранния соцентусиазъм сме се втурнали да припяваме с поета Пеньо Пенев: „Човекът е човек тогава, когато е на път!“, и режим магистралните лентички на магистралното ни мислене, убедени, че всеки новооткрит пътен обект подобрява качеството ни на живота.
Прехласването ни по велоалеите е толкова грандиозно, че в Пловдив за 49 млн. лв. дори обединихме в едно затворено пространство всички алеи вкупом. Нарекохме го „Колодрума“.
Но по неговата супермодерна писта не се движат велосипедисти (тъй като таксата на час не е по джоба на всекиго).
И за да не стои съоръжението празно, поканихме Крис Норман да го освети със спомените от миналото ни – хитовете "If You Think You Know How to Love Me", "Don't Play Your Rock 'N Roll to Me", "Oh Carol", "Living Next Door to Alice".
Крис не беше дошъл в Пловдив, за да връща над четиридесетгодишната си публика в годините на нейната младост, беше тук, за да промотира новия си албум.
Така изведнъж се изниза една дълга верига от деликатни разминавания: велоалеите в Плевен се натъкват на автобусни препятствия (виж репортажа на Румен Бахов), преодоляват ги като ни прехвърлят в затвореното пространство на „Колодрума“ в Пловдив (виж репортажа на БНТ за откриването), което трудно можем да използваме за велосипеден спорт, тъй като е прекалено скъпо (уверете се сами), затова каним в него Крис Норман да ни утеши със спомените от младостта ни, а пък той се опитва да ни продаде новия си албум, докато позастаряващата му вече публика без очила отчаяно се старае да различи кой е онзи, дето пее на сцената отвъд колодрумната писта, която безумно отделя хората от Крис и спомените за първите целувки и страсти на фона на хитовете като "If You Think You Know How to Love Me").

Стефан Пеев
Начало


петък, 16 октомври 2015 г.

ЧОВЕШКА ТОПЛОТА И ИНТЕЛЕКТУАЛНА ПРЕЦИЗНОСТ

Умберто Еко

Когато чета размислите на Умберто Еко, признавам, че си мисля за Д. С. Лихачов. Сравнявам ги неволно и усещам, че ми е по-близка човешката топлота на Лихачов, отколкото интелектуалната прецизност на Еко.
Има една невидима граница в отношението към човека, която винаги е разделяла Западния от Източния (православния) свят.
Ние, българите, стоим точно върху тази граница. И имаме уникалния шанс да бъдем медиатор между световете. Но уви! не ни достига нито топлота, нито интелектуална прецизност.
И за жалост се разминаваме с ключовата роля, която някога историята ни определи: да бъдем виждащите-света-от-границата хора.

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 5 октомври 2015 г.

К'ВО ПРА'ИМ СЕГА...

К'ВО ПРА'ИМ СЕГА...

Замислих се...
Има хора, които не са ни симпатични, но са прави.
Прави си, както и да го увъртаме.
И... к'во пра'им сега...

Стефан Пеев
Начало

ДАНО СРЕЩАТА С ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЕ ОТЛОЖИ

Извънземни

НАСА откри вода на Марс. И намекна, че там може да има живот. А уфолозите си спретнаха надпревара в прогнозите за среща с извънземните.
Но дано срещата с извънземните се отложи във времето... Достатъчно дълго. Инак горките пришълци ще се шашнат от нашата планета. Американското правителство ще побърза да провери дали се спазват човешките права в тяхната цивилизация и имат ли те демокрация по американски. Русия ще поиска да си намери своята малка сфера на влияние. Кокаиновите крале от Афганистан до Латинска Америка ще се втурнат да им продават дрога, защото това е нов и огромен пазар. Ислямските джихадисти ще ги изпитат върху Корана – и не дай си Боже да се окаже, че не са правоверни – ще рукнат потоци глави. Гейактивистите ще се погрижат за гейпарад на космическите им кораби, защото правата на гейовете са от първостепенно значение. Християнските църкви ще искат да видят на кой Христос се кланят. А хакерите набързо ще им бъгнат програмите и ще краднат къде каквото може от техния софтуер.
Та май е по-добре за извънземните да се крият и да гледат. Поне докато намерим отговор на въпроса: „Що е то човешката цивилизация?“

Стефан Пеев
Начало

петък, 2 октомври 2015 г.

БОЖИДАР ДАНЕВ: Живеем в тоталитарна демокрация

Божидар Данев

ТРУД: Какво ви дава основание да смятате, че в България властва „тоталитарна демокрация“?
Б.Д.: Базово условие за една демокрация, освен свободата на личността, е финансовата свобода. Неслучайно фискалната автономия е един от основните критерии при изчисляване индекса на демокрация. Когато човек не е обезпечен, той трудно може да изповядва демократични принципи. Световните промени в областта на новите технологии, гъвкавите услуги, глобализацията, комуникациите дават все по-голяма свобода. Но когато свободите не са подкрепени от финансови средства, изведнъж светлите намерения и планове рухват. По този начин страната ни е възпрепятствана да изгради система на справедливост, която е част от демократичното развитие. Нека огледаме българския бюджет, който вече 25 години се прилага след политическите промени от 1989 г. Той е кавър версия на бюджета на Тодор Живков. Изявленията на политиците, в т.ч. на членове на законодателната и изпълнителната власт за децентрализация, потъват в морето на интереса. Всички говорят за децентрализация и свобода на местните власти, а резултатът е почти нулев. Не се дава никаква финансова свобода на местните органи, отнема им се възможността те сами да вземат решения и да управляват демократично своята регионална общност. Вместо да се мисли в тази посока, отиваме към някаква иновативна шизофрения, като искаме общините да определят самостоятелно данък до 2% върху доходите. Тоест те са лошите, които искат да вдигат данъците, а тези, които управляват бюджета, са добрите.
ТРУД: Как всичко това рефлектира върху обществените нагласи и поведение?
Б.Д.: Цялото ни общество е деформирано и е вперило поглед към тези, които разпределят средствата. Независимо дали става въпрос за спешната медицинска помощ, за заплащането на учителите, или за хората, които искат да покрият щети от природни бедствия - всички се обръщат към тоталитарната в дълбоката си същност власт, която разпределя парите. Ако анализираме внимателно развитието на градовете, ще видим накъде се ориентират бюджетните пари. Дали потоците не са ориентирани по партийни предпочитания? Какъв е механизмът за разпределянето им и най-важното - за отпускането на допълнителни средства? Прилагането на подобна практика възпитава у обществото нов тип конформистка култура. Тя се просмуква в цялото общество и спомага за укрепването на тоталитарната демокрация. Конформизмът придобива нови цветове и политическа окраска не само у избираните, но и у самите избиратели. Избирателите правят деформиран избор - предпочитат да ги управлява не човекът с умения и компетентности, а онзи, който е близко до хората, които разпределят финансовите средства. Това е доста интересен парадокс на безсилието на хората, които трябва да избират кой да ги управлява.
ТРУД: Кои са причините за формирането на подобни обществени нагласи?
Б.Д.: Трите кита, върху които почива демократичният избор, са информацията, образованието и културата. Да погледнем как у нас стоят нещата с информацията. За голямо съжаление нашите медии са контролирани и направлявани в желаната посока от тези, които управляват тоталитарния бюджет. Неслучайно в класацията по свобода на словото България се срина от 32-ро място, което заемаше през 2002 г., до №100 през 2014 г. Картината се допълва от идейната неграмотност, която запълва политическото и общественото пространство. За това спомага и непрекъснато спадащото ниво на образованост на населението, което е в основата на политическата дезориентираност. Стигаме и до културата, която с нарастване ролята на финансите се комерсиализира, отдалечава се от интересите на личността и отблъсква хората. Драматичното е, че никой не поставя по същество въпроса каква е визията ни за развитието на обществото. Никой не представя задълбочени идеи и намерения в това отношение.
ТРУД: Как изглеждат тези обществени деформации през призмата на предстоящите местни избори?
Б.Д.: Изборът в България се е деформирал не в избор на умения и компетентности, а в избор на възможността да стоиш близко до този, който разпределя средствата. Имаме тотална деформация на свободата да избираш. Индикатор за разочарованието от този деформиран избор е и рязкото увеличение на броя на невалидните гласове - от 90 хиляди на парламентарните избори през 2013 г. на 218 хиляди през 2014 г. Голям процент от този вот е резултат от желанието на хората да изразят протеста си, че нямат възможност за реален избор. В същото време тези, които разпределят ресурсите, трудно се справят с изискванията за добро управление. Най-често липсата на умения и компетентности, а оттам - неумението за справяне с управлението, се компенсира с въвеждане на регулаторни механизми. Те са огледалото на безсилието на управляващите. Всяко безсилие ражда регулации. Безсилието да събираме осигурителните вноски ражда минималните осигурителни доходи. Безсилието на учителите да се справят с дисциплината на децата ражда законодателна промяна, която им забранява да държат телефоните си в класната стая. Безсилието на здравната каса да контролира разходването на средствата създава лимити.

[откъс от интервю във в. ТРУД]

Източник: ТРУД

Стефан Пеев
Начало

неделя, 27 септември 2015 г.

ПОТОП

Потоп

Един от най-страшните потопи, на които сме изложени, е потопът на говоренето. Когато изговореното многократно превъзхожда осмисленото, думите губят синтактичната си зависимост и се превръщат в сив и кален поток на безвремие...

Стефан Пеев
Начало

вторник, 15 септември 2015 г.

ЛИПСВАЩОТО ЗВЕНО В БРЪНКАТА

Човек

Маймуната се е превърнала в човек в мига, в който е чула осмислено обертоновете на собственото си „изкрещяване“ към другите.
Със сигурност това не е първата маймуна, защитила дисертация на тема „Повелително наклонение“, а онази, която е усетила повелителността като повеля, изразяваща собственото аз. Оттук нататък започват модулациите на повелителното наклонение и неговите трансформации в повелителна условност (или условна повелителност). Но доловената собствена повелителност е липсващата брънка във веригата на човешкото.

Стефан Пеев

P.S. И днес родителят е същински родител, когато чува обратно повелителността на собствените си нареждания към децата.
Начало

СЕМАНТИЧНИ И ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ АСПЕКТИ НА ЩАСТИЕТО

Щастие

Ако щастието е в чувството за удоволствие, въпросът е „Какво разбираме под удоволствие?“
Всъщност семантиката и етимологията на думата „щастие“ ни отвеждат към нещо непонятно и неразбираемо за съвременния човек.
М. Фасмер в знаменитата си книга „Этимологическый словарь русского языка“ извежда етимологията на думата „щастие“ от староиндийския в значението „добрата част“, „добрата съдба“, т.е. онова, което е добре за теб като част (причастност) от общата участ на всички. Иначе казано – „щастието“ е участ, но не лична, а само като съставка от общностната съдба.
На фона на вълната емигранти, които заливат Европа, разбирането на древните хора за щастието звучи абсурдно.
Като европейци май е време да си признаем, че неволно сме постулирали разбиране за човека, което изключва, а не включва другия (различния) от нас и нашата съдба. И колкото и хиляди гейпаради да направим в София и всички български и европейски градове – ще препотвърждаваме не обединяването в различието, а уеднаквяването на чувството за удоволствие. Правото на някого да изпитва удоволствие по различен начин.
Но удоволствието не е щастие. В това е уловката. Щастието е нещо повече от удоволствието. Когато изпиташ всички възможни страдания в името на постигането на „причастност към общото“, сътворявайки онова, което е по-голямо от теб и по-голямо от общността ти, защото ще остане във времето и в годините, отвъд прага на историческия ти хоризонт, то ти си достигнал до щастието.
Останалото е удоволствие.
Та, какво разбираме под удоволствие?

Стефан Пеев
Начало

понеделник, 7 септември 2015 г.

ЗА „ГОТИНИТЕ КОПЕЛЕТА“ И „НАФТАЛИНЕНИТЕ МАЙНИ“: ДВЕ ПОЗИЦИИ – ЕДИН ГРАД

Пловдив 1907 г.Пловдив – 1907 г.

Асен АСЕНОВ:

ПЛОВДИВ - МЕЖДУ НАФТАЛИНА И ВДЪХНОВЕНИЕТО ОТ ПРОМЯНАТА
(Напрежението под тепетата показва, че статуквото се страхува от идващите местни избори)


Пловдив има историческия шанс широко да отвори врати и да стане първият български град, който прави сериозна заявка да бъде престижна за европейските стандарти културна и туристическа дестинация в България.
След две десетилетия сън градът се събуди и започна да осъзнава както собственото си изоставане и недостатъци, така и предимствата, които има като най-стария и най-красивия български град. Първата стъпка е факт - Пловдив не само анализира недостатъците си, а започна да прави видими усилия, за да реши натрупаните проблеми. Резултатите са измерими - според "Индъстри уоч" за последните четири години Пловдив стана индустриален лидер и изпревари София, второто тримесечие на 2015 г. безработицата в града е под 6%, а само в една от индустриалните зони на Пловдив - Радиново, в момента се строят заводи за над 100 милиона лева. IT и аутсорсинг индустрията буквално се удвои и Пловдив зае втора позиция след София. Въпреки националния спад в туризма Пловдив привлича все повече туристи от страната и Европа - между 5% и 8% през всяка от последните три години. Факт са и подобренията в градската инфраструктура - градът е чист и става все по-приятен за живеене. Но голямата победа за Пловдив, която ще определи развитието на града в следващите 10 години, си остава Европейска столица на културата 2019. Пловдив победи другите градове кандидати и оценката за усилията му беше дадена от престижно международно жури.
Само допреди няколко години опърпаните фасади в централната част на града, запълненият от паркирани автомобили и напълно изоставен квартал "Капана", западналата градска градина и неработещият от десетилетия фонтан определяха тъжния провинциален облик на този град. В Старият град на Пловдив нямаше даже улично осветление...
Едно от малкото забележими в национален контекст събития в този период беше Нощта на музеите и галериите, а неговият двигател Веселина Сариева вместо подкрепа за усилията си беше атакувана от пазителите на статуквото.
Почти две десетилетия след промените Пловдив устойчиво пропадаше и систематично беше напускан от жителите си в опит да намерят по-добри места за живеене. Бях сред тях - тръгнах през 1990.
Това изпразване, изглежда, позволи на малки групи хора без блестящи умения да се окопаят в различни роли и да заживеят в илюзията, че те са запазени за тях за целия им жизнен цикъл. Вследствие на тези процеси една немалка част от хората, намерили успешна професионална реализация в Пловдив, останаха емигранти в собствения си град. Работа, вкъщи, пак работа и петък вечер заминаване далеч от града.
В тези години Пловдив беше буквално разграбен - града подари на "бизнесмена" и лидер на БСП - Пловдив, Георги Гергов голяма част от къщите си в Стария град, а Панаирът беше придобит без нито лев за държавата и разсипан през "иновативните" схеми на прехода.
И всичко това се случи с мълчаливото съгласие на "будната пловдивска общественост", част от която се самонарича нескромно "пловдивски интелектуалци" и отчаяно иска да си върне "уютната" провинциална самодостатъчност, в която конкуренция няма, а представата за света е заключена между единия и другия край на "главната".
Само че днес Пловдив е пълен с енергия и тук остават да живеят много хора с потенциал, немалко пловдивчани се връщат както от София, така и от различни места по света, защото са разбрали, че се случва нещо и искат да участват в промяната. Други помагат отвън за местните каузи - хора, чакали да видят малка светлина в тунела, за да намерят повод да се включат във възраждането на Пловдив.
Опитвам се да проявя разбиране към това, че миризмата на нафталин е пристрастяваща за хора, свикнали с липсата на промяна. Техният живот минава в безбрежието на бавното и монотонно ежедневие, в което всяка провокация с нещо ново и непознато е опасна за собствения им статут на самокоронясали се местни "божества".
Днес градът е изправен пред избора между упойващата миризма на нафталин и вдъхновението от промяната. Между това да стане заложник на опитите на един местен олигарх да спре разпадането на пирамидата си от стотици милиони евро кредити, като получи отново достъп до ресурсите на града. В този частен казус помагат хора с различни имена от различни политически партии, кандидатират се за кметове и правят черни кампании, но тяхната обща цел е спасяването на един политико-икономически динозавър. Затова и не е странно, че на задаващите се местни избори всички кандидат-кметове работят в удивителен синхрон срещу Иван Тотев. Пловдив едва ли ги вълнува особено, затова и всички са обединени в битката си срещу промяната, независимо от политическите си различия и с "медийното" партньорство на Делян Пеевски и неговите машини за публично дискредитиране, чрез които се води битката.
Проблемът на тази група е, че тя подценява нещо много важно - вдъхновението от промяната е заразяващо. И хората ще искат да я вкусят отново и отново.

P.S. Иван Тотев не е моят идеал за кмет, но той е най-добрия кмет в новата история на града. Повечето пловдивчани знаят и виждат това, защото промяната е очевидна. За да няма спекулации, съм длъжен да кажа, че културните проекти, които управлявам в Пловдив, тази година спечелиха финансиране от културния календар на града в размер на около 20% от бюджета си, но за разлика от много други културни събития в страната нашата организация може да се справи и без тази подкрепа.


Източник: вестник „Капитал“ – бр. 35/2015 г.

Радомир ЧОЛАКОВ:

МОТОТО НА "ПЛОВДИВ 2019": НЕ БЕШЕ ЛИ "ЗАЕДНО", А НЕ "АЗ"

Авторската статия на Асен Асенов в последния брой на „Капитал” много ме раздразни! Знам, че не бива да се прави реклама на друг вестник, но я прочетете. Прочетете я, за да се ядосате. Сигурен съм, че мнозина в Пловдив вече са ядосани. Особено пловдивските интелектуалци, които според автора вкупом не са достойни за това име. Не съм допускал, че може да се изрекат толкова обиди към пловдивските творци и дейците на културата. Понеже повечето от тях действително са скромни хора и поради това може и да не му отговoрят, нека кажа аз какво мисля. Още повече че с Асен се знаем от има-няма 20 години и той няма да ми се сърди.
Обидно е да внушаваш, че едва ли не развитието на Пловдив се дължи на теб и на твоя приятелски кръг. Че eдва ли не столицата на културата се е случила само заради теб! Да наричаш хора, които са те приемали в къщите си и на чиято маса си ял, „провинциалисти”, „нафталини”, „заспали” и пр., да създаваш умишлено разделителни линии. Да правиш несръчни четки на властта, за да можеш после да се наредиш на първа линия. Толкова е обидно, че дъхът ти спира. Но пък напред излиза гневът.  
С Асен, освен че познаваме възможностите на медиите, ни свързва още нещо. Той е напуснал Пловдив и е тръгнал да превзема София през 1990-а. Аз през 1985-а. Напълно ми е ясна двойнствеността, която хора като нас развиват. В София непрекъснато подчертаваме, че сме от Пловдив. Защото да си от Пловдив е бранд. Идвайки си в Пловдив обаче, се правим на софиянци. На „голяма работа”. Щото, там, в София, ние, видиш ли, се мешаме с големи хора и участваме в правенето на големите работи, а тук, видиш ли, всичко е някак мъничко, битово-уютно, абе въобще - провинциално. Ние там... пък вие тук... 
Точно тази типична черта на „софиянците от Пловдив” избива неудържимо в статията на Асен и това не ми харесва, защото създава интрига и разделя. Нито приятелите ни, които останаха в Пловдив, заслужават такова презрително отношение, нито ние, псевдософиянците,  сме станали чак толкова голяма работа. Това, че някой е прочел статия в чуждо списание или е видял шикарно заведение в Милано, или хепънинг в Амстердам и ги е прекопирал, не го прави  културтрегер. То си е обикновено плагиатство. Говоря по принцип. Точно поради това София е една европейска провинция, напълнена с евтини плагиати. Всеки чужденец ще ви го каже.
През 2019-а София ще е културна провинция и спрямо Пловдив. Нека отсега да е ясно. Това ще стане обаче само при едно условие: Пловдив да се опази от нашествието на претенциозни торбаланковци от Княжеството, които ще нахлуят като скакалци, ще овършеят столицата на културата и ще оставят след себе си парчета папиемаше и арматурни железа от артинсталации, които биват забравени на следващия ден. Ще остане едно голямо няма нищо. Каквото остава от „проектите” им  в София.
Като четеш статията на Асен, оставаш с впечатление, че откакто „готините” го напуснахме, Пловдив  е станал едно голямо блато. „Нафталин”, „уютна провинциална самодостатъчност”, „заспало състояние”. И, внезапно, ти да видиш - Европейска столица на културата!
Изведнъж, казва Асен, градът се събуди! Е, как така се събуди? Нали е бил заспал дълбок, непробуден ориенталски сън? Ние, софиянците, ли го събудихме? Ами нали ни беше гнус от блатото? Нали нас ни нямаше? Или така, като идвахме веднъж в месеца, и го събудихме? Хайде, моля ви се!
Страшно се възмущавам, когато видя да бъде обсебван чужд труд, да бъдат присвоявани чужди заслуги. Когато видя как хора, вложили години от живота си в дадено начинание или кауза, биват изместени от други, които идват наготово и яхват вълната на принципа „Стани да седна!”. Случвало ми се е няколко пъти някой да си присвои мой труд и не искам да се случва никому. Много боли!
Всички в града знаят имената на хората, които започнаха инициативата за издигане на кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата. Аз и Асен не бяхме сред тях, ние идвахме, казвахме по някоя насърчителна дума и си заминавахме за София. Тези пловдивски интелектуалци, да не ги изреждам, тихо, кротко, бавно, методично и последователно обединяваха онези енергии, за които Асен говори, сякаш той ги е събудил, за да се случи кандидатурата и после - за да се случи победата.
Пловдив - европейска столица на културата, е дело на пловдивчани. На „нафталинените интелектуалци”. Софиянци нямат нищо общо. Мнозина в София пречеха, знаем и техните имена. Което няма да им попречи и те сега да дойдат и да се опитат да яхнат вълната.
Някой си бил имал идея „Капана” да се оживи и превърне в място на творческите индустрии! Колко гениално! Как пък на никого не му е хрумнало? Чакам сега някой да си присвои и идеята, че тютюневите складове трябва да се оживят. Също и тепетата. Сякаш на всички не ни е било винаги ясно, че и „Капана”, и тютюневите складове, и тепетата един ден ще придобият точно облика, който им предстои да придобият. Беше въпрос на време и времето дойде сега. Никакви гениални идеи не стоят зад това, просто е резултат на устойчиво развитие.
Ако има нещо, което в Пловдив го има, а в София го няма, то е устойчивото развитие. Това не е клише от формулярите за грантове.  Това е метод за правене на нещата. Той задължително е по-бавен. Затова е устойчив. А резултатите се виждат и след векове. Това, което харесваме в Пловдив, са резултатите именно от устойчивото развитие. Плодовете от труда на стотици хиляди хора, които бавно, постъпателно и ЗАЕДНО са създавали векове наред уникалната градска среда. Онзи дух, заради който международното жури нямаше как да не избере Пловдив. Духа на Пловдив го запазиха тези, които останаха, а не тези, които си заминахме. Така е, Асене.
Пловдивчаните, които подготвиха кандидатурата, показаха себе си. Бяха честни и затова техният Пловдив абсолютно нямаше алтернатива в конкурса.  Не знам дали са били „нафталинени”, но със сигурност не бяха фалшиви. Не се преструваха на нещо, което не са. И спечелиха!
Най-важното занапред, струва ми се, е програмата на столицата на културата да заложи на устойчивост. Да предвиди проекти, които ще носят развитието на града десетилетия напред.
Дано не се остави програмата да я диктуват пишман софиянци като нас, защото ще я наблъскаме с хепънинги, видеоинсталации и комплекси. Едни пари ще се профукат нахалост, този оригинален град ще се напълни с плагиати и ще ни се смеят.
И накрая, освен че обижда хиляди хора, не разбрах Асен на кого помага. На Весето Сариева? Едва ли. По-скоро тя може да помогне на Асен Асенов в Пловдив, отколкото той на нея. На Иван Тотев? На него, вместо да му изпише вежди, направо му вади очите. Той няма никаква полза от това хората да бъдат делени на „готини копелета” и „нафталинени майни”, а самият той да бъде силово пришиван към първите и вкарван в конфликт с вторите. Иван Тотев ще го избират пловдивчани, а не софийската артсцена. Той ще бъде избран за втори мандат, ако пловдивчани оценят това, което направи за града. Освен ако не се потвърди правилото, че у нас обикновено някой, като свърши работата, го изритват, за да обере друг парсата.  Надявам се да не се случват такива неща, защото в тоя живот трябва да има и справедливост. Справедливост означава да се въздава на хората според делата им, а не според това кой колко приказва и какво обещава. Особено пък ако това, което обещава, е артбалон с въздух, на който е изписано едно голямо „Аз”.

Източник: вестник „Марица“ – 07.09.2015 г.

Пловдив днесПловдив днес


Подбор на статиите: Стефан Пеев

сряда, 2 септември 2015 г.

МАГИЯТА НА НЕИЗРЕЧЕНОТО

Мълчание

Мълчанието е вълшебно. Никога изговорените пред другия/другите думи не могат да достигнат дълбочината на неказаното. А там, в магията на неизреченото, е истинската същност на нашето аз.
Склонни сме да мислим елементарно за себе си и за света – вярваме, че с времето и с изговореното нараства дълбочината и на неизреченото в нас. Уви, това не е вярно! Както реките през лятото стават плитки от жегата, тъй и неизреченото се колебае в годините. И ако няма своя животворен първоизвор, магията на неизреченото изчезва напълно в реалността на изговореното.

Стефан Пеев
Начало

четвъртък, 13 август 2015 г.

ПЛАЖНИЯТ ДЕБАТ, ИЛИ КЪДЕ Е ТАЛВЕГЪТ В МИСЛЕНЕТО ЗА РЕКА МАРИЦА
(реквием)

Река Марица

Две знакови фигури (Асен Асенов - директор на фондация „Едно“, и Йохан Девлетян - дългогодишен шеф на дирекция „Култура“ на общината Пловдив) в ДЕБАТ по БНР за плажа на река Марица, приобщаването на реката към града и за миналото и развитието на културата в Пловдив.
Зловещото в дебата е не това, че събеседниците се прекъсват нетърпеливо от време на време, а липсата на талвег в разговора. Талвегът като средоточие на силите на движение от единия и другия бряг (разбирани като сила на мисленето или като физическо движение на водата, ако щете) практически отсъства. Реката лениво влачи в мътните си води пясъчните наноси на безводие и безвремие, а споменът за нейната пълноводност е разкъсан между миналото ѝ величие и прагматичното желание за превръщането ѝ в своеобразен речен МОЛ.
Безнадеждно е...
Да се хвърляш в исторически романтизъм за река Марица, е все едно да вярваш, че чрез нея някой ден ще се готвиш за маратонско преплуване на Атлантическия океан. А да се опитваш да я приобщиш, като дотътриш до водите ѝ изкуствен басейн за къпане, плажно кафене и някакви си други атракциони е все едно да създаваш поредния МОЛ, но на открито.
Различието в мисленето за плажа на Марица се оказа различие в мисленото за културата на Пловдив – като минало, като настояще, като бъдеще и като същност.
Асен Асенов се стреми убедително да защити позицията са за нуждата от приобщаване на реката към града, но съзнателно или поради младостта си и липсата на спомени пропуска да обясни, че всъщност е сложил на тезгяха една добре претоплена стара манджа. И пловдивчани някак пропуснаха да му го подскажат. Дали защото в летните дни предпочитат да са далече от града, или защото животът им предлага по-сериозни изпитания от въпроса да има или да няма плаж на Марица – не можем да знаем, поне докато някой направи не журналистическо, а социологическо проучване.
Но аз си спомням как преди около 30 години с нетърпение очаквахме спускането на строящия се в края на града бараж на Марица. Спомням си въпросите, които си задавахме тогава – колко пълноводна ще бъде реката, ще можем ли да наемаме лодки и да плаваме с тях нагоре и надолу по течението. Спомням си сала ресторант край Панаирния мост и една фантастична Нептунова вечер по Марица – най-фантастичната, която съм преживял с тази река. Удивителен спомен, невероятно скъп и също толкова разочароващ! Защото надеждата за речни круизи по Марица бе потопена много скоро от подпочвените води на недоволството на хората, води, които изпълниха не само бреговете на реката, но и мазетата на крайбрежните сгради.
Така край острова на Марица в един вече напълно ненужен бараж и в едно останало в миналото недалновидно управление бяха погребани парите и очакванията на пловдивчани.
Тридесет години по-късно един човек със своята фондация „Едно“ предлага на пловдивчани да им върне чувството за приобщеност към реката. И говори пред микрофоните на радиото сякаш светът започва от „Едно“. Говори основно за бъдещето и почти дума не отваря за миналото. Вероятно защото Пловдив в неговите очи е отваряне-към-света, но не и свят на култура, със свой уникален път, с грешките си, но и със спомените си. Всъщност течението откъм Асеневия бряг напълно размива както идеята за приобщаване на реката към хората, така и идеята за културата на този град. Зад думите на едноизмерния човек имплицитно се долавя внушението, че в този град трябва да бъде довлечено всичко онова, което бихме срещнали във всеки средноголям европейски град. Да бъде довлечено с цената на много пари – по вода или по суша. И колкото повече пари вложим в това довлачване, толкова повече европейци ще доведем тук. А колкото повече европейци довлечем тук, толкова по-европейски ще се чувстваме.
Пловдив се модернизира. Но в модернизирането му в духа на „Едно“-то се превръща в град за European Citizens, не и в град на своите граждани – една своеобразна гигантска инсталация, в която хората се движат и вършат разни неща, за да показват на други хора как живеят.

* * *

Когато преди дни погледнах във водите на реконструираните Пеещи фонтани в Пловдив, не видях нито един свой спомен – видях подобие на градска къпалня с водоскоци, малко светлини и музика. И тази картина не ме впечатли, защото в друго пространство (на друга държава) вече бях виждал това. Почувствах се като на голямо летище или в МОЛ – където и да си, едни и същи марки (бляскави и крещящи в своята пазарна самоувереност) те обграждат и потапят в някакво удивително усещане за безнадеждност да се докоснеш до нещото, което се нарича неповторимост.
А културата и културната история като цяло (отвъд прага на мрежовата потребителност) е вече не приобщаване-към, а разобщаване-с-и-чрез-неповторимостта в името на онова, което се нарича индивидуалност.

Стефан Пеев
Начало