…
Ако изкуството учи на нещо (и на първо място художника), то е – на частността на човешкото съществуване. Като най-древна – и най-буквална – форма на частно предприемачество, то волно или неволно поощрява у човека точно усещането за индивидуалност, уникалност, отделеност, и го превръща от обществено животно в личност. Много неща могат да се споделят: хлябът, ложето, убежището, възлюбената – но не и стихотворение на Райнер Мария Рилке например. Произведението на изкуството – особено литературното, и в частност стихотворението, се обръща към човека тет-а-тет и встъпва с него в преки – без посредници – отношения. Точно затова и недолюбват изкуството изобщо, литературата и поeзията в частност агитаторите за всеобщо благо, повелителите на масите, глашатаите на историческата необходимост. Понеже там, където е минало изкуството, където е прочетено стихотворение, те откриват на място на очакваните съгласие и единодушие равнодушие и разногласие, на мястото на решимостта за действие – невнимание и гнусливост. С други думи, в нуличките, с които агитаторите за всеобщо благо и повелителите на масите искат да действат, изкуството вписва “точка-точка-запетая с минус”, и превръща всяка нуличка в може би не винаги привлекателна, но човешка физономийка.
…
Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги “вчера”; езикът, литературата – винаги “днес”; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори “утре”. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, както на предшествениците, така и на себеподобните си, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име “Жертва на историята”. Изкуството изобщо – и литературата в частност – с това са и забележителни, с това се различават от живота, че винаги бягат от повторенията. В посведневния живот вие можете да разкажете за трети път един и същи виц, и за трети път да предизвикате смях, да се окажете душата на компанията. В изкуството подобна поведенческа форма се нарича “клише”. (…) Притежаващо собствена генеалогия, динамика, логика и бъдеще, изкуството не е синонимично, а – в най-добрия случай – паралелно на историята и начинът му на съществуване е създаваната всеки път нова естетическа реалност. Ето защо то често се оказва “пред прогреса”, пред историята, основен елемент, на която се явява – а дали на доуточним Маркс? – точно клишето.
В днешно време е много разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езикът на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя, това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че “сапиенсът” трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата. Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека неговата етическа реалност. Защото естетиката е майка на етиката (…)
Естетическият избор винаги е индивидуален и естетическото преживяване винаги е частно преживяване. Всяка нова естетическа реалност прави човека, който я преживява, още по-частно лице и тази частност, добиваща понякога форма на литературен (или друг някакъв) вкус, вече сама по себе си може да се окаже ако не гаранция, то форма на защита от поробване. Защото човекът с вкус, в частност – с литературен вкус, е по-малко възприемчив към повторенията и ритмическите заклинания, присъщи на всяка политическа демагогия. Работата не е толкова в това, че добродетелта не гарантира създаването на шедьовър, колкото в това, че злото, особено политическото, е винаги лош стилист. Колкото е по-богат естетическият опит на индивида, колкото по-твърд е неговият вкус, толкова по-точен е нравствения му избор, толкова той е по-свободен, макар че едва ли е по-щастлив. (…)
Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни причини … Той прибягва до тази форма – стихотворението – по-скоро от безсъзнателно-миметически съображения: черният вертикален съсирек от думи сред белия лист хартия по всяка вероятност напомня на човека за собственото му положение в света, за пропорциите на пространството спрямо тялото му. Ала независимо от съображенията, вследствие на които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, създаван от това, което излиза под перото му, върху аудиторията, колкото и да е голяма или малка тя – мигновеното последствие от този акт е усещането за влизане в зависимост от същия, от всичко, което е вече казано на него, написано и осъществено.
Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но тя и разкрепостява. Тъй като, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава колосална центробежна енергия, дарявана му от неговия времеви потенциал – тоест от цялото бъдеще време. (…) Поетът ,повтарям, е средство за съществуване на езика.
Пишещият стихотворение все пак го пише не защото разчита на посмъртна слава, макар той често да се надява, че стихотворението ще го надживее поне за известно време. Пишещият стихотворение го пиша защото езикът му подсказва или просто му диктува следващия стих. Започвайки стихотворението поетът по правило не знае как ще го завърши и често се оказва много удивен от това, което се е получило, защото често се получава по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-далече, отколкото той е очаквал. Точно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще. Както знаем, съществуват три метода на познание: аналитичен, интуитивен и този, от който са се ползвали библейските пророци – откровението. Различието на поезията от трите метода е в това, че тя ги използва и трите едновременно (наблягайки на втория и третия), тъй като и трите са ни дадени в езика; и понякога с помощта на една дума, на една рима пишещият стихотворение успява да се озове там, където преди него никой не е бил – и по-далеч, може би, отколкото той сам е искал. Пишещият стихотворение го пише преди всичко, защото поезията е колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането. Когато веднъж е изпитал това ускорение, човек вече не е в състояние да се откаже от повторение на опита, той изпада в зависимост от този процес, както се изпада в зависимост от наркотиците и алкохола. Човека, намиращ се в подобна зависимост от езика, трябва, предполагам, и да наричаме поет.
Йосиф Бродски
Из “Нобелова лекция”
Превод от руски: Бойко Ламбовски
Източник: plamenova.wordpress.com
