ЧОВЕКЪТ НА ПРАГА НА СВОЯ ПРЕХОД

Колкото повече се приближавам към пенсионната възраст, толкова по бъзмълвен възнамерявам да ставам. Защото в тази държава най-обичаната категория са пенсионерите. Те трудно свързват двата края, но мълчат. И стон не издават, сякаш са проекция на онзи: „Не човек, а желязо!...“ Гледат си сериалите, гледат си внуците... и мълчат...
Мълчат не защото няма какво да кажат (та има ли човек с повече от 30 години професионален опит, който да няма поне една смислена идея в своя професионален път!).
Мълчат, защото се чувстват обичани в мълчанието си... Обществото ни някак си иска те да не говорят.
Едно, защото обществото ни си е избрало нови говорители, които веят байрака на съвременните утопии и под път и над път ти обясняват какъв е той този, съвременният свят, който ти, пенсионерино!, безславно напускаш.
И друго, защото съвременният говорещ човек в повечето случаи е слуховоувреден. Според световната статистика доказано слуховоувредени са около 14% от хората, но практически, при шумотевицата и крещяшата децибелност на съвременните медии слуховоувредените със сигурност са много повече.
Защото слуховоувреден е всеки човек, който чува само собствената си позиция.
Пенсионерите поначало са слуховоувредени. Те говорят онова, което си знаят. И трудно чуват различното мнение, трудно достигат до него. Но да не доразбираш позицията на другия, не означава, че собствената ти позиция е лишена от смисъл.
Говоренето, за щастие, по нищо не напомня пасовете на играчите на „Барселона“. В говоренето, понякога има нещо, което се нарича „изговаряне“. Изговарянето е онова, отиване отвъд, в което заговореният неочаквано открива, че е изненадан и че случващото се пред него в говоренето е събитийно (защото го провокира да мисли собствената си позиция в обществения дискурс като проблематична).
И ако днес трябва да се прави някакъв вид експропрация, то тя трябва да бъде насочена към онези, чието говоренe заглушава позицията на другите.
Така че просто поседнете на пейката в градината с някой пенсионер и... слушайте. Със сигурност наред с мърморенето за болежките и за възрастта, ще чуете нещо, което изговаря извънвремевото – защото винаги и навсякъде единственият медиатор между времевите пластове е бил и ще бъде човекът на прага на своя преход...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОД НЕОЧАКВАН ЪГЪЛ...

Сред толкова много гледни точки в социалните медии, официалните медии, блогосферата, претендиращи да изразяват истината, човек неизбежно губи усещането си за ИСТИННОСТ и вместо да я търси в съдържанието и смисъла на изказаното, започва да я намира в симпатичността на говоренето. И така, погледната под неочакван ъгъл, царевицата се оказва банан...

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛКОТО И ДА Е НЕЗАКОННО, ВСЕ ПАК Е ЧОВЕШКО...

Трафикът с хора в крайна сметка ще се окаже една от големите еманации на съвременния пазарен свят – пласираш стока, която лесно се продава, в нея е вложена висока норма на печалба, дори и да се развали по пътя, нищо не губиш, и в крайна сметка не е наркотик – колкото и да е незаконно, все пак е човешко...

Стефан Пеев

↑ Начало

ДА ИЗРАСТВАШ, БЕЗ ДА ВИЖДАШ ХОРИЗОНТА

Колкото повече се издигаш в посоката на собственото си израстване, толкова повече се приближаваш към безумното желание „да се гръмнеш“, защото издигането във височина е равносилно на разширяване на хоризонта в ширина, а разширяването на периметъра на собственото ти полезрение води до нарастването на обема на безсмислието, от което уж! се оттласкваш.
Разбира се, възможните решения са много. „Гръмването“ е най-безнадеждното и най-безсмисленото от всички. Като цяло то е признание за изчерпване на собствения ти ресурс. Далеч по-елегантно, но значително по-опасно в личностен план е решението за субстантивация – подмяната на собствения ти произход с някаква достигната или имагинерна степен на израстване. Това е своеобразна форма на консервация в егото, което ти се явява толкова самодостатъчно, че започваш да губиш очертанията на хоризонта, който се е разраснал пред теб в движението ти нагоре.
Разбира се, остава и едно трето решение – виждайки събитията от хоризонта на израстването, да се върнеш по спиралата на движението назад към първоизточника и да започнеш отначало – но променяйки онова, което не би могло да се промени без промяна на хоризонта на израстването.
Това решение е единствено реалистичното (ако искаш да промениш картината на хоризонта) и най-утопичното (ако се вгледаш в личностната природа на „аз“-а).
Така че най-доброто си остава...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПИЯНАТА ИСТИНА

Съвременната българска журналистика откри нов световен феномен на публичността – ПИЯНАТА ИСТИНА...
В името на медийната правда и публичната достоверност български журналист си позволи да интервюира и представи публично позицията на пиян човек, като убеждаваше медийната аудитория, че интервюираният е адекватен на ситуацията.
Признавам си, че ако бях директор на медията, която излъчи това интервю, незабавно бих уволнил всички, отговорни за матераила – включително СЕМ.
След това бих се явил във всички публични институции, на които да обясня, че ако по българските медии си позволяваме да показваме публично не просто хора, които са пияни, а които демонстративно и провокативно надигат бутилката пред камерата, редно е да спрем кадъра и кротко да попитаме кога интервюираният ще е трезвен, за да поговорим с него... Защото никой не ни гарантира, че в трезво състояние ще имаме същия човек пред себе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ДА СМЕ ВЕРНИ НА СЕБЕ СИ

За да сме верни на себе си като европейци, не бива да позволяваме конфронтациите в съвремението да вземат връх над чувството ни за историята на човешката култура. Тази снимка, която е само малък образец на мюсюлманското изкуство на книгата от времето на Средновековието, подсказва защо...
Истината за човека е скрита в достиженията на културната му история – не в икономическия, военния, политическия възход на един или друг народ. А още по малко – в неговите падения, в омразата и конфронтациите.
Защото истински е само човекът, който побеждава самия себе си в името на търсенето, откриването и споделянето на изконно човешкото...

Стефан Пеев

↑ Начало

КАЗАНО БЕЗ ЛИЦЕМЕРИЕ...

В съвременния Западен свят (към който може би принадлежим) да имаш пет деца от шест различни жени (едната като сурогатна майка например) или пък да имаш деца без майка (защото си живееш в щастливо хомосексуално съжителство със своя партньор) е много по-естествено и разбираемо, отколкото да имаш шест деца от една и съща жена (за последното или спадаш към графата на хората от социалните низини, или към тези с мюсюлмански произход; изключенията са статистически пренебрежима величина).

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛКО ГЛЕДНИ ТОЧКИ СА НУЖНИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА ЕДНА ИСТИНА...

Колко гледни точки са нужни за постигане на една истина?
Ако попитате медиите, ще чуете отговора – ВСИЧКИ!
Абсурдът на този подход стана очевиден чрез опита на Нова ТВ да види истината за един човек, интервюирайки го в нетрезво състояние. Нещо повече – човекът дори демонстративно надигаше битулката пред камерите на телевизията, сякаш да ни увери, че не му пука, че е пиян, не му пука, че го гледат хора от всякаква възраст, с всякакви възгледи и нагласи. Сигурен съм, че онези, които обичат да си попийват, стискайки по-здраво чашата, са възкликнали: „Ха така, мой човек! Точно така! Наздраве!“; младежите, които туко-що са се скарали с родителите си на тема спазване на морални принципи, са намерили безспорен аргумент за отстояване на своята независимост и своята гледна точка; родителите им са изпаднали в потрес и са изпитали чувството на безсилие, а хората с консервативни морални ценности са се кръстели и молели Богу това да не беше се случвало.
Но то се случи!
Случи се благодарение на убеждението, че всички гледни точки са пътят към истината.
Само че истината е идеална величина, а не някаква форма на фактологична достоверност (Това разбира ли го някой! Питам хората, които претендират, че имат дипломи и са интелигентни! Дори истината в съдебната зала е някаква форма на идеализирана интерпретация на престъпното деяние на базата на фактологическия материал, а не веществените доказателства сами по себе си!).
Ето защо да интервюираш човек в нетрезво състояние, за да разкриеш истината за неговата човешка същност и битие, е повече от нелепо.
Случвало ли Ви се е да сте нетрезви? И на следващия ден да Ви разказват за онова, което се е случило с Вас, за казаното от Вас, за поведението Ви? А Вие да цъкате с език и да мърморите било със смях, било със срам: „Ама вярно ли? Така ли казах? Ама аз ли го направих?“ И в колко от тези случаи сте заявили, че изреченото е истината и само истината. Че така мислите, че така ги разбирате нещата, че това сте Вие... По-скоро е обратното, нали? Виждайки се чрез разказа на своите приятели, осъзнавате, че сте преминали отвъд границата не на публично приличното, а отвъд границата на собственото си АЗ, че в разказаното не можете и не искате да припознаете себе си – и не защото сте жертва на общественото благоприличие, а защото имате съвест и тази съвест Ви дава правото да оценявате собствените си постъпки като достойни или недостойни.
Та и за съвестта иде реч в случая. Не само за алкохолното опиянение.
Да интервюираш пиян човек с мисълта, че ще достигнеш до всички гледни точки, е всъщност липса на съвест. Защото опиянението може да бъде не само алкохолно. Може да бъде и наркотично, и неолиберално, но и медийно... И независимо от своята природа, когато сме обзети от него, ние сме се отдалечили от себе си, от истината и от собствената си съвест.
А за постигането на истината е нужна само една гледна точка – и тя е съвестта! Стига да я имаме, стига да разбираме какво е тя, и стига да не се отказваме от нея – каквото и тя да ни нашепва.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗНАНИЕ И НЕЗНАНИЕ

Грешката на отношението ни към съвременното знание (съответно учене и учебен процес) е, че фиксацията е върху опознатото и неговото научаване (усвояване, възпроизвеждане и прилагане). А истината е, че знанието трябва да е фиксирано върху незнанието. Опознатото трябва да разкрива себе си, чрез онова, което не знаем, а бихме искали, бихме могли да знаем и към което следва да се стремим.
Знаещият човек знае границите на своето знание и долавя пространствата на незнанието си.
Незнаещият човек знае само своето знание и живее затворен в неговите пространства.

Стефан Пеев

↑ Начало

КРИТЕРИИ ЗА ДЕМОКРАТИЗЪМ

Всъщност критерият за демократизъм не е отношението ни към собствената ни политическа система, в която сме впримчени, а към политическите системи в света изобщо. И ако сме гневни противници на ставащото около нас, но с мълчание подминаваме другото – онова, което е в света, едва ли сме пример за демократизъм.
В тази връзка ми е любопитно с какво точно политическата система в Сингапур е по-приемлива от политическата система в Китай? За сведение на непосветените „от обявяването на независимост през 1965 г. политиката на Сингапур е доминирана от партията ПАП — една от причините, поради които Сингапур е определян като еднопартийна държава, а ПАП е обвинявана в неправомерни действия срещу опозицията“. Но капиталистически Сингапур – символ на просперитет и икономическо възмогване, никога не е бил обект на сериозна политическа критика и на обвинения в неспазване на човешките права. Защо? Защото властта е избрана в условията на многопартийност (макар и условна)?... Или по други съображения...
Не съм срещнал сериозен демократ, който би дръзнал да се противопостави на:

• Бруней

• Катар

• Оман

• Саудитска Арабия

• Свазиленд

• Ватикана

Първите пет от изброените държави са абсолютни монархии (повече от анахронични като политическа система в наше време), а последната (папската) е определяна като теокрация. И на фона на всичко това се чудим защо ДАЕШ претендира да си създаде държава.
Представяте ли си абсолютен монарх, който приема с благопожелателна усмивка релативността на съвременния свят. Дори когато мълчи и дипломатично стиска зъби, абсолютният монарх сънува върху чаршафите на своето благоденствие световното господство (нима папата желае само регионално влияние върху католическия свят?).
Но на мнозина демократи сдържаното мечтание на абсолютизма не им пречи и го подминават с мълчание, за да хвърлят цялата енергия на демократичния си гняв върху някакъв си полковник Муамар Кадафи, наричан от американския президент Роналд Рейгън „бясното куче на Близкия изток“. И по този начин един безспорно ексцентричен, но не и световнозначим политик се превръща в изкупителна жертва на осъвременяването на света. А дали това осъвременяване не следва да започне с отношението ни към абсолютизма – независимо къде се проявява той: в Бруней, Ватикана, Саудитска Арабия или... някъде другаде по света...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ВРЕДНИТЕ НЕЩА И ЗА ПОЛЗАТА ОТ ТЯХ

Проблемът на съвременния свят е, че опрости до безобразие мисленето. В името на криворазбраната демократичност и криворазбраната свобода на личността релативизирахме всичко. Вече не истината стои над личността, а личността застана над истината. Всеки говори за „моята истина“, „моето мнение“, „моето право“ – сякаш истината е нещо, което целокупно можем да поберем в себе си, подобно на гигантска флашка, съдържаща всички томове на ЕНЦИКЛОПЕДИЯ БРИТАНИКА. Резултатът от това е, че за истината все по-малко започваме да мислим като за процес, който не свършва нито със средното, нито с висшето, нито с професионалното ни образование и израстване. И не ни идва наум, че всъщност се превръщаме в миниатюрни Христосовци, възклицаващи гръмогласно: „Аз съм истината и животът...“.
Разбирана по този начин, свободата е вредна. В нея релативизмът взема надмощие. А силата на релативизма е в усредняването на стойностите. Защото релативизмът не признава върхове и авторитети. За него животът е триизмерна поляна, в която на воля се разхождат подобие до подобие. И единственото, което внася някаква цветност в картината, е екстравагантността – измисленият стремеж да не приличаш на другите, като ги шокиращ с неочакваното.
Такъв е един от принципите, върху които израства съвременният свят. И единственият начин да си върнеш свободата в нейното действително отношение към истината, е да не следваш предписанията му, а да се отдадеш на съмнението и да се бориш с етикетността на съвременното говорене.
Днес думата „цензура“ се е превърнала в повече от вредно понятие. Почти всеки е готов да я заклейми и да извади хиляди аргументи за нейната пагубност. А цензурата е най-естественият процес на приобщаването ни към човешкото. Защото историята не познава култура без цензура, както не познава и култура без табута.
Отсъствието на цензура изля на пазара на общественото ни стопанство не производители на жълти павета (като тези в София), а десетки предприятия за жълти мисли, жълти думи и жълти действия. И резултатът не закъсня – успехът на подобни бизнес начинания е налице, но и пагубното им въздействие – също. Защото в хоризонта на свободното от цензура жълто пространство се налага да се бориш не за истината, а просто за това да не бъдеш окепазен. Една гигантска машина за пари се върти главоломно, внушавайки на хората, че папарашкото е най-близо до „голата истина“ (изсмуквайки същевременно емоционалната и... финансова енергия на всеки, който вярва в „голата истина“ на жълтите думи).
Тъжно е, че съвременният свят има много повече свобода, отколкото може да понесе. А когато погълнеш много повече от онова, което можеш да носиш и от което имаш нужда, неизбежно го връщаш обратно в света – недоизползвано и неизконсумирано, но достатъчно окепазано, за да събудиш у другите отвращение.
Та... изводът е, че консумацията на свободата е вредна за нашето здраве.
И може би е време да сменим надписа над Парламента. Не в съединението е истината днес. Истината е, че „Свободата не бива да бъде консумирана“ и че автоцензурата е единственият път към ликвидирането на подобието на подобието и откриването на пътя към истината, защото „Не над написаното от мен, а върху ЛОГОСА се съсредоточи, мъдро приемайки, че всичко е едно“ (свободен превод на сентенцията на Хераклит).

Стефан Пеев

↑ Начало

P.S. Да ме прощават ревностните и знаещи православието християни, за които унищожаването на „подобието на подобието“ е всъщност най-голямото светотатство. Но... все пак съм съвременен човек. И привърженик на...

ЗАД СЛЕДВАЩИЯ ЗАВОЙ...

Приличам на старица, която едва потропвайки с бастуна си по земята, безпомощно се опитва да пресече пешеходната пътека в най-натоварения часови трафик. Разбира се, че някой ще спре и ще направи път на старицата. Но това едва ли я удовлетворява. Когато с толкова малки стъпки се движиш в своя път напред, е сигурно, че виждаш много надалеч. Виждаш не благодарение на своя очен лекар, който е позакрепил с лещите на очилата ти фокуса ти до близките и недалечни разстояния, а виждаш благодарение на стъпките в живота си (от първото потропване в кошарката през смешното пълзене по пода и напереното пробягване на всякакви къси дистанция в пубертета до умереното и зряло прехождане на зрелостта). Виждаш света в многоизмерността на една абсолютна невъзможна технология – едновременно съчетание на фактологическа неизбежност, историческа закономерност и... неунищожимо лично мечтание. На този фон, всичко, което се изпречва на пътя ти – независимо от своята скорост или пазарна стойност, е нищожно... (защото само след няколко завоя – измервани в едно или няколко десетилетия, същото това могъщо препятствие ще бъде безмилостно отиваща си във времето епизодична картина)... Безсилието, с което възрастният човек стъпва на пешеходната пътека, е всъщност измамно. Защото силата не е на страната на ръмжащите конски сили в лъскавия и скъп автомобил, силата е на страната на този, който вижда истински бъдещето. На този, който знае какво има зад следващия завой...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА РОБСТВОТО И СВОБОДАТА

Че известно време съжителствахме в състояние на конфронтационна тревога, в това няма никаква съмнение, както не може да има съмнение и че преди подписването на Сан Стефанския договор между Русия и Турция сме били под робство (като се замисли човек, що ли Русия да праща войска и да воюва, а и нашите родни опълченци героично да гинат на Шипка, ако целта е не освобождение, а прекъсване на съжителство).
Но от конфронтационната ни тревога ползата е никаква. Изобщо не съм сигурен, че водихме смислен спор и че бяхме наясно какво точно, защо и как искаме да променим. А това ме навежда на тъжната мисъл, че в конфронтационното съжителство на гледни точки днес сме си останали все същите роби на собственото си мнение. И че в съвременния свят все по-трудно ще решаваме въпроси, които изискват свобода на мисълта, щом сме под игото на невслушването в думите на другия. Та за тези, които са убедени, че са постигнали свободата по някакъв начин (било в далечното минало, било в недавнашното настояще, било с оръжие в ръка, било с патетични речи от трибуната, било с подскачане на един крак), искам само да напомня, че свободата не е състояние – тя е процес. Който не свършва с Конституция, закони, парламентарно многообразие, съдебни реформи, пазарно стопанство, демокрация и влизане в Европейския съюз. Човек винаги може да се окаже в робство. А най-тъжното робство е да робуваш на собственото си его.

Стефан Пеев

↑ Начало

ИЛЮЗИЯТА ЗА ПОДОБНОСТ

Работата ми е интересна. Наистина интересна... Всеки ден се срещам с много хора – с някои индивидуално и насаме, с други – неизбежно в компания. И... за жалост... всички се нуждаят от поправяне.
Повечето страдат от прекомерно зачервяване. Но ако за пластичния хирург вече не е кой знае какво да избере подходящия имплант и да го подпъхне на желаното от пациента място, за графичния дизайнер да оформи естествения тен на кожата на човека, е въпрос на изпитание. Защо ли? Защото... първият и най-тревожен въпрос е... какво е естествен тен. Когато хората пристигат при теб като снимки, въпросът за тяхната естественост е... сложноват. Въоръжени със „страхотната“ техника на „страхотното“ ни съвремие вярваме, че всеки уловен кадър е автентичен. Вярваме и се наслаждаваме на технологичното си превъзходство над всичко, което ни предхожда. Защото живеем с илюзията за подобност. Тази илюзия е всичко друго, но не и религиозно оцветена. Дори и да сте вярващ и да ходите редовно на църква, идеята да се видите днес в медиите като образ и подобие Божие, със сигурност би Ви възмутила. Затова нашите съвременни идоли (и на първо място фолкдивите) си избират неортадоксални фотографи. Така нещата добиват своята „естествена“ форма. Тенът на звездата е внимателно премислен на фона на изкуственото осветление, а всички други подробности (свързани с намека за божествения произход на човека) остават в сянката на прожекторите.
И така... когато се явим в медийната си изява, като въплъщение на същността си, всъщност сме плод на една дузина хора. И нашата автентичност е... силно подвъпросна. Чия рожба сме ние? На хората, които в самозабравата на любовта са ни създали, или на онези, които отместват плъзгачите на апаратурата пред себе си в търсене на „автентичния“ образ!
Нямам отговор на този въпрос. Въпреки че се случва понякога да срещна „своите“ образи на живо и дори да похапна бонбон с тях...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЕЗБОЖНОСТ

Дори и Исус Христос да реши да слезе днес на Земята – то със сигурност ще бъде унищожен, едно, защото посещението му не би било по протокол, и, второ, защото не се вписва в никоя съществуваща доктрина. Единствено жълтите медии биха го разпънали на кръст, докато чудото не се лиши от своята сензационност... Така че по-лицемерно набожен свят никога досега не е съществувал...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОХОТТА – МЕЖДУ ЛИЧНИЯ ИЗБОР И ДОКТРИНАТА

Ще кажа нещо, което няма да се хареса на много хора – похотта си е похот (независимо от това дали е доктринална, или въпрос на личен избор). Говоря за случилото се в Кьолн. Бежански или туристически, ако ти някак си допускаш неравновесие в локалната популация, то това е проблем. И да се надяваш, че ще постигнеш равновесие в границите на неписаните човешки норми е абсурд. Разбира се, днес вниманието ни е насочено към Кьолн, защото там неравновесието е съпътствано с насилието. А насилието ни възмущава... (когато е видимо)! Но фактът, че многобройно по-голямо количество германки (от Кьолн или други места) пристигат на нашето Черноморие, за да упражнят доброволно същата похот, не ни възмущава. Защо! Защото е доброволна или защото германките си плащат за своята похотливост?! Фактът е, че само в Слънчев бряг много повече германки извършват много повече сексуални пакости, отколкото са обявените в Кьолн. Но... тези, които са в Слънчев бряг, не се броят (било заради тяхната доброволност, било защото някой си плаща за услугата). Броят се само онези, които са сторени в Германия. Защо? Защото германките не могат да си позволят да се държат в Германия негермански (извън Германия може, разбира се)... И защото Германия по свое собствено (разбирай на Ангела Меркел) усмотрение реши, че може да си позволи нарушаване на равновесието на популацията (да приемаш евтина работна ръка е едно, но съвсем друго е да вкарваш всякакви емигранти, без да те е грижа за народонаселението).
И сега, за да стане ясен абсурдът – представете си същото количество германки, избрали да празнуват новогодишната нощ в някоя арабска държава. Мислите ли, че те биха били тихи и кротки бюргерки... Ако някой се колебае в отговора си, може да отскочи през лятото до Слънчев бряг...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЪЛГАРИ И АМЕРИКАНЦИ СА ПОЛУЧИЛИ СВОБОДАТА СИ ПОЧТИ ПО ЕДНО И СЪЩО ВРЕМЕ

Днес рядко някой се интересува от историческата логика. Общуването е накъсано от милиардите мнения, които по принцип изключват логиката. Така се ражда съвременният свят и неговата патова ситуация – в която изричаш истината, но от нея не произлиза нищо, защото паралелно с нея живеят милиарди мнения. Ако днес би се родил Исус Христос не само бихме го разпънали на кръст, но бихме сторили всичко възможно и да не възкръсне – дали с помощта на жълтата преса, или с помощта на съвременните научни доктрини – без значение... Важното е, че всяка претенция за истина отвъд мненията на едноличните субекти трябва да бъде унищожена.
А историческата логика и историческата истина ни подсказват, че България достига свобода за своите граждани около десетилетие след САЩ!... Звучи парадоксално, нали?! Но е факт! Робството в Америка е отменено едва с приемането на 13-ия допълнителен член в Конституцията, който влиза в сила през декември 1865 година. Дотогава САЩ е държава на робството. И България също... Или по-точно отсъстващата по това време България. И само малко повече от 100 години по-късно САЩ се опитва да учи на история не само България...
Удивителна скорост на опознаване на човешката история...

Стефан Пеев

↑ Начало

ОТ ЧИСТО ЛЮБОПИТСТВО

От чисто любопитство се питам през кой точно период от своята история Европа е безгрешна и праведна – образец на обществена система, човешки отношения и на общество (съзнателно не казвам „гражданско“). През Средните векове? По времето на Ренесанса и Борджиите? В епохата на Просвещението? Във времето след Просвещението или в постмодерното общество на XX век? И на какво точно се основава нейната праведност и безгрешност? На ценностна доктрина или на половинчати принципи като „свобода на словото“ без изискване за „отговорност на словото“ (а свободата без изискване за отговорност е просто празен звук), на плурализъм на мненията (всеки що-годе изучавал антична философия ще ви каже, че мнение, което не се подчинява на търсенето на истината, е безсмислено бърборене – Сократ го доказа, приемайки присъдата си от демократичното атинско общество) или може би на някакъв друг принцип. Защо изведнъж решихме, че чиновниците в представителството на ЕК в Брюксел са безгрешни и че всичко, което те сътворяват е в името на доброто на всеки европеец...
Въпросите ми не са евроскептични, защото съм категоричен поддръжник на идеята за обединението на Европа. Въпросите ми са човешки... Те са опит за събуждане... Лесно е да развяваш знамето на антикомунизма, когато имаш срещу себе си една противоестествена доктрина. Но за да развяваш знамето на човешкото и човещината се иска много повече от това да си антикомунист и еврочиновник.

Стефан Пеев

↑ Начало

Христина Вучева | НЕ МОЖЕ САМО МАГИСТРАЛИ, ТРЯБВА И ОБРАЗОВАНИЕ

Проф. Христина Вучева е дългогодишен преподавател по финанси в УНСС. Тя е вицепремиер и министър на финансите в служебния кабинет на Ренета Инджова през 1994–1995 г. В началото на прехода е съветник в Министерския съвет.

Как трябва да се промени социалната политика?
Проблемът не е в социалната политика, защото под това понятие много хора у нас разбират още по-голямо раздаване на помощи на хората с ниски доходи. В близките години ние няма как да имаме особено подобрение по показателите за бедността. Но ако някой направи програма, не само концепция, могат да се очакват резултати след 8–10 години. За 1–2 години нищо не може да се подобри, защото ние имаме влошена демографска структура, постоянно влошаващо се състояние на образованието – все повече необразовани хора, което автоматично води до бедност. Най-страшното е, че в близка перспектива няма никакви проекти, които да гарантират значително нарастване на дела на хората, които работят в сфери с висока добавена стойност. Още по-неприятното е, че дори и да се появят подобни проекти, няма достатъчно хора с подходяща квалификация за тях. Следователно не можем да очакваме рязко подобряване на качеството на живота и на доходите в близките 2–3 години, но ако искаме да имаме някаква цел поне за след 10 години, някой трябва да се заеме най-напред с въпросите на демографската структура и с проблемите на образованието. Но тук не става дума за спорове от рода на това по какви учебници да се учи в първи и втори клас и дали още в първи клас да се преподава предприемачество. По-важно е да се направи така, че всички деца – от села, паланки, гета и крайни квартали, да ходят на училище, а големите ученици по възможност да се разхождат с книга в ръка, а не с бутилка бира.

Може ли изобщо да очакваме държавата да бъде двигател на тези проекти, които биха създали заетост? Не трябва ли инвестициите да дойдат сами, ако у нас са налице съответните благоприятни условия?
Разбира се, предполага се, че бизнесът ще направи сам всичко това, ръководейки се от собствения си интерес, че предприемаческите усилия ще доведат до това. Това е догмата, в която вярваме вече 25 години. Но аз имам предвид това, че всички тези процеси няма как да се случат без образовани хора в работоспособна възраст. А кой прави образованието в едно общество? Колкото и да се приказва за пълна либерализация, няма държава, която да е превърнала образованието изцяло в частен бизнес. Защото е доказано, че в образованието и в здравеопазването пазарните принципи не работят.

Да ви разбирам ли, че вие виждате образованието като основен изход от бедността – индивидуален и колективен?
Да, това е така не само по моя оценка. Не е необходимо човек да има специални познания, за да се досети, че за да има заетост в съвременния свят, трябва да има високо образование. А ние в момента имаме огромно количество от хора, които нямат никакво образование и нямат перспектива да имат. Това са както някои малцинствени групи, така и други социални групи, при които бедността ги лишава от достъп до образование.

Какво точно трябва да включват тези средносрочни планове и концепции, за които говорите?
Не бих могла сама да определя. Само колектив от специалисти може да набележи необходимите действия, които трябва да предприемат няколко правителства напред като национална цел, и да бъдат ясно разчертани срокове и действия как ще се подобри демографската структура и образованието. Трябва да се стремим всички деца да бъдат образовани. У нас всички се занимават с макрорамката на бюджета, с инфраструктурните проекти и най-вече с това как ще похарчим парите от ЕС. Ние не се занимаваме с истинските проблеми и при това положение не ни очаква светло бъдеще въпреки обнадеждаващите проценти на икономическия растеж.

Тоест дебатите около бюджета според вас са безполезни?
Те, разбира се, са важни, но не са достатъчни в нашия случай. Аз със сигурност не съм единственият човек, който алармира, че броят на необразованите се увеличава, но да сте чули някой да казва как ще се намали този брой?

Твърди се, че това е една от основните цели на оперативната програма за наука и образование, която се създаде?
Тази програма няма да реши проблема. В момента една голяма част от населението е де факто неграмотно и продължава да очаква от държавата да го храни.

В крайна сметка се оказва, че у нас няма достатъчно висококвалифицирана работна ръка. Така ли е?
Разбира се, че няма. Обратните твърдения са само приказки. По статистически данни населението на България е 7,2 милиона души. Работещи са малко над 2 милиона души. От тях само 10–20% са заети в по-съвременни дейности като ИТ и далекосъобщения. Всички останали работят в строителството, в селското стопанство, търговията, хотелиерството и т.н. Къде е тази квалифицирана работна сила в структурата на населението, която да дръпне напред доходите и качеството на живота?

Трябва ли според вас да има пренасочване на националните приоритети от инфраструктура към образование?
Да. Аз мисля, че това трябваше да стане отдавна. Няма да си решим проблемите само с инфраструктурни проекти. Някакви организации в момента вземат куп пари и ние се хвалим, че имаме много магистрали. Но това няма да реши проблема на българския народ. Той трябва да се подготви да бъде на нивото на съвременните културни общества, а за това му трябват образованост, достъпност до съвременните технологични постижения и до знание, което гарантира брутна добавена стойност.

Дали хората разбират, че образованието е техният изход от бедността?
За съжаление няма как да го разберат. Нашата публична сфера е затрупана със зрелища и евтини забавления. Особено хората с ниски доходи, които са повече от 1 милион души, рядко търсят по-задълбочена информация. Мислите ли, че до тях може да достигне това, което сега си говорим с вас? Не.

Ами може би трябва да извикаме „стига вече магистрали, искаме образование“?
Не, това би било еднострачиво и неправилно разбиране. Моето послание не е точно „стига магистрали“. На мен ми се иска да направим магистралите оживени, т.е. да ги направим полезни. Не може да разчитаме само на магистрали, когато имаме население, което изостава драматично от световното развитие, защото тъне в бедност. Просто трябва да има баланс.

Извадка от интервю в ТРУД.БГ
Източник на снимката: ТРУД.БГ

↑ Начало

ИРОНИЯ НА СЪДБАТА | Заложници на собствения фанатизъм

По ирония на съдбата, защитавайки свободата на личността, на демократичните и пазарните ценности, френското издание ШАРЛИ ЕБДО се подигра със свободата на словото, с жертвите на атентата в Париж и с европейския потребител. Оцелелите шарлиебдовисти използваха смъртта на колегите си, за да превърнат състоянието на фалит на изданието си (което месеци преди атентата е малотиражка с едва 30 000 бр. седмични продажби) в доходоносно бизнес начинание с над 7,5 млн. продажби и над 200 000 абонати. Кому е нужен крещящият и сеещ подигравателност атеизъм? Кои общочовешки ценности отстоява? Правото на безнаказаност зад маската на „изкуството“ на сатирата и „в името на свободата на словото“? Истината е, че фанатизирано „влюбените“ в свободата хора са също толкова отвратителни и опасни, колкото и фанатизирано религиозният човек. В крайна сметка Европа се явява заложник на собствения си фанатизъм.

Стефан Пеев

↑ Начало