СЛОВО ЗА БЕЛИЯ ЛИСТ

За нея, като за героя от известния телевизионен сериал („Всички обичат Реймън“), на шега може да се каже – всички познават Боряна. Ами да, почти няма човек, който да не си спомни, че на импровизираната трибуна пред храм-паметника „Александър Невски“ една девойка се изправи, за да приветства Бил Клинтън. Но не прегръдката с американския президент е това, с което човек следва да запомни Боряна. Може би ученическато ѝ съчинение, писано някъде в девети клас преди много-много години, подсказва за другото, по-важното, което Боряна носи у себе си (Стефан Пеев).

СЛОВО ЗА БЕЛИЯ ЛИСТ

Гледа ме надменно от ъгъла на стаята. Мисля си – какво ли се надува, най-обикновен лист. Като паяк пробягва раздразнението ми по бялата му физиономия. Плаши ме чистотата му. А той дреме мързеливо върху бюрото ми и нехае. Само когато в стаята ми се втурне любопитен вятърът, листът разкършва стави за миг и после пак замира в своя хартиен унес.
Страхувам се да не нараня белотата му с някоя недомислена мисъл. Сграбчила съм химикала и като хищник дебна – дано се стрелне някое мъдро хрумване из онемялото ми съзнание, за да го сграбча и вградя в тази проклета белота, дето цял ден чака да я оцветя със смисъл. В мислите си пиша, а не смея да стъпя с неизчистена идея на този малък, бял пристан. Знам, че времето не ще излиже следата ми. От някакво случайно отворено чекмедже в мен се взират няколко листа, изписани от край до край със спокойния почерк на приятел. Прекрасно писмо, което диша, говори и боли години след авторката си. Обеднях с един приятел. Но листът пази движението на ръката й, редило буквите, момента, в който тя, пишейки, е досегнала прашинка вечност. Затова ли се страхувам? Каква ще е следата ми, след като прецапам палитрата на дните си...
Листът шавва. Наглася се удобно. Пак ще бъде мой слушател. И съдник. И учител. Какво ли не умее да бъде! И скромно говори. Мълчейки. Не очаква дори най-пестелива похвала. Кой се сеща за него? Кой благодари? Дожалява ми, а ме плаши, така чист и чакащ... Когато съм щастлива, той възторжено слуша как шушне химикалът ми по гладкия му гръб. Когато плача, избърсва сълзите ми в коприната на добротата си. Безсилна ли съм, ми подарява мощта на хартиения си глас. Смигва ми, когато съм отчаяна, и ръката ми започва да рисува светли тонове. Вълшебен е белият лист.
Може би шансът ми, или кръстът ми... Грехът или... прошката?
Той е и бележката, която понякога забравям да оставя на мама, преди да хукна по непознати пътища, и писмото, което търпеливо ме чака в кутията да се върна от някъде... част от книгите ми, глас от нотите ми, плът от скиците ми и от мен самата.

Боряна Савова