Бай Ганьо се сдоби с музей във Виена

Не допускате, че е възможно. Тогава да не забравяме, че Санчо Пансо е поне толкова известен, колкото господарят си Дон Кихот, и със сигурност е по-известен от автора си Сервантес (особено след като е главно действащо лице в реклама за салами).

Източник: КНИГИТЕ.НЕТ

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Идеята на музея е не да бъде апология на Бай Ганьо, а да срещне другостта, различието, да ги покаже, за да ни помогне да ги преодолеем. Няма как да не съгласим с главния инициатор на идеята г-жа Сашка Журкова „В края на краищата всеки е чужденец… някъде“. За музея е предвидена сграда в центъра на Виена, недалеч от мястото, където нашият Бай Ганьо и българските студенти през 1895, по описанието на Алеко, са отсядали – хотел “Лондон”.

Гласувайте ЗА или ПРОТИВ идеята за музей на Бай Ганьо.

 RSS

Четенето е безкрайно по-забавно от ученето

Четенето е безкрайно по-забавно от ученето, убеден е Станьо Желев, ученик от осми клас в Американския колеж в столицата. Симпатичният младеж направи непринуденото си признание в ефира на БТВ, коментирайки връчената му читателска награда.

Източник: КНИГИТЕ.НЕТ

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

На пръв поглед безобидна и откровена позиция на млад човек? А на втори? На втори поглед безобидността постепенно се превръща в отдавна позната оценка, че образованието ни не успява да достигне до света на младите хора и се разминава съществено с личностното им развитие. Младият човек свиква да гледа на училището като на необходимо зло, без което не може, но което пък лесно може да загърби, като открие „истинското“ си аз извън образованието. И понеже живеем в свят на плурализъм, трудно можем да се надяваме извънучебният избор на повечето ученици да е подобен на този на Станьо Желев.

Споделете и своя коментар за състоянието на образованието у нас, своите виждания за пътищата и пътеките на промяната, за книгите, които служат на образованието, и за тези, които му пречат.

 RSS

Спокойно: пълният член остава (... засега)

Добра или лоша, новината е, че езиковедите не се готвят скоро да осъществят радикални реформи в книжовната норма. Поне не без широка дискусия. И със сигурност не до края на тази година. Всичко това стана ясно от инициираната на 4 декември от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ среща на езиковеди от различни научни институции в страната.

Източник: БНТ

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Проблемите на кодификацията на съвременния български книжовен език обсъждаха на 4 декември езиковеди от различни институции у нас. Домакин и инициатор на срещата бе Пловдивският университет „Паисий Хилендарски“. В срещата участваха директорът на Института за българския език проф. Васил Райнов, ректорът на Пловдивския университет проф. дфн Иван Куцаров, доц. Савелина Банова от Департамента по езиково обучение към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалисти от Катедрата по български език към ПУ „Паисий Хилендарски“. В своето експозе ректорът на ПУ проф. дфн Иван Куцаров подчерта опита, който университетът е натрупал по проблемите на езиковата култура и езиковата практика. Тезата на проф. Куцаров, че е назрял моментът за сериозна, задълбочена и продължителна дискусия по проблемите на книжовния език и неговите норми, беше подкрепена и от проф. Васил Райнов. Проф. Райнов допълни, че като единствен международнопризнат кодифициращ орган за българския книжовен език Институтът за български език към БАН е готов на сътрудничество с всички висши учебни заведения и с всички научни специалисти за намиране на верните решения по проблемите на кодификацията на книжовната норма. Свои научни съобщения и изказвания направиха ст.н.с. II степен д-р Петя Костадинова и доц. д-р Светла Коева от Института за български език към БАН, проф. дфн Диана Иванова, доц. д-р Петя Бъркалова, гл. ас. д-р Теофана Гайдарова от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Общото становище на езиковедите е, че е необходимо да се мисли за промени, но тези промени следва да бъдат резултат на задълбочена и продължителна научна дискусия по всички аспекти на книжовната норма и нейното функциониране в обществото.

 RSS

ЕРОТИКА НА ПУБЛИЧНОСТТА

Съвременният човек е по особен начин самотен.
Той никога не може да остане сам: светът плътно го обгражда, притиска го отвред и не престава с шумоленето, мърморенето, ораторстването и глаголстването си. Това е самотата на този, който чува, но който не е в състояние да отвърне. Не на глухия, а на принудително онемелия.
Съвременният човек общува много повече и много по-дълго с електронните средства за масово осведомяване, с печатните издания и с компютърните системи, отколкото с хората.
Съвременното общуване е опосредствано общуване (Маклуън).
Това е общуване чрез, а не общуване със. Ето защо немотата е толкова по-голяма, колкото повече се разраства институционализирането на словото. В перспектива се очертава опасността „свободният“ дискурс да задуши свободата на мисълта, а оттам и свободатата на волята.
Словото е не само информационен инструмент, но и манипулативен орган (Р. Барт, М. Фуко и другите).
Тези две функции не се изключват, а взаимно се допълват. Дори свободното слово манипулира, пораждайки усещането за свобода. Свободатата не се постига с никакъв инструментариум, защото е свързана с избор и с приемане на избор. Всъщност тя не е във възможността да избираш, а в начина, по който го правиш.
Съвременният човек е публичен човек (К. Маркс vs. Аристотел)...
Публичен човек означава еротичен човек (З. Фройд vs. Софокъл).
Еротиката се просмуква във всички клетки на общественото битие днес. Но същината ѝ е не толкова в сексуалността, колкото в принципа на разголването.
Съвременният човек е разголеният и разголващият човек.
Разголването обхваща на първо място освободеното от бремето на дрехите тяло (сп. Maxim vs. Ренесанса).
Но това е най-външният пласт еротика.
Същинската еротика при съвременния човек обхваща разголването на душата.
В публичното си битие съвременният човек е длъжен когато и където бъде поискано от него да извади на показ вътрешния си свят (CNN, Survivor, Цената на истината...) или да се остави да изнасилят (чрез изтънчените методи на свободното слово) най-интимните части на личното му „аз“, за да бъде изложена похитената му душа в музея на съвременното обществено слово: за задоволяване на чуждите еротични (словоблудски) нагони.
Затова: Съвременният човек е борещ се човек.
Неговата борба е борба за хуманизъм.
Хуманността не е свързана с притежаването или владеенето (Ерих Фром), а с осмислянето и съпреживяването.
Защото мисълта е лична, но не е собственост (Закон за авторското право и сродните му права); защото е реална само когато принадлежи едновременно и на изричащия, и на чуващия я (Волошинов–Бахтин, Бубер); и защото е любов и загриженост. Нашата любов и нашата загриженост за другия.
Пред съвременния човек има само един път за движение напред (И това прочие не е просто пътят на пазарната икономика и парламентарния политически живот.).
Пътят за развитие на съвременния човек е пътят на хуманизма („...има ли той почва у нас?“).
В Германия пазарната икономика съществува отдавна. Имат Маркс, „Даймлер-Бенц“, имат и Хайдегер, но нямат хуманизъм (последното прочетено у Хайдегер).
Какво ни остава? Нищо друго освен да четем „нациста“ Хайдегер, „комуниста“ Маркс, „либералиста“ Попър. И да чакаме Европа в ксенофобските си настроения да открие и този принцип.
А дотогава...

Стефан Пеев

Ахил и апостол Павел

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Тези два образа са в съзнанието и занимават мисълта ми от известно време. Опитът да разгадаем проекцията им един в друг и в перспективата на съвременната култура би имало огромно значение за саморефлексията на съвременното его.
[ Гняв и смирение. Задгробният свят според античната и според християнската митология | Тук и отвъд. Животът като борба и борбата като живот. ]

 RSS

ЩУРЧЕ

текст Петър А н а с т а с о в
аранжимент Иван Б о ш е в
музика Велислава Б а к ъ р д ж и е в а
изпълнител Велислава Б а к ъ р д ж и е в а

Щурче, щурче, обречено да пее пак и пак,
бездомно и облечено с парцалчета от мрак,
безжалостно измествано от толкова места,
избрало си естествено полето на честта.

Не му е нужно жителство, известност и разкош,
под мое покровителство ще пее всяка нощ,
щурче, щурче, спечелено с борба и честен труд,
завинаги заселено в лиричния уют.

Гордее се с акордите, родени с кръв и пот,
и тръгва срещу ордите на мравешкия род
и ето го – потресено, душата в пантеон,
а тялото – обесено на някой звезден клон.


Повече за авторката на музиката и за диска ѝ „Изпята поезия“ – на КНИГИТЕ.НЕТ.

На учителя по литература – с любов!

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Ако всеки разкаже поне по един мил и въздействащ спомен за свой учител по литература, дали няма да променим българското образование?

Може да звучи наивно, но съм убеден, че припомняйки си онова, което ни прави по-добри, всъщност укрепваме емоционално, ставаме по-уверени в себе си и в способността си да не се поддаваме на слабостите.
Във Facebook създадох групата „На учителя по литература – с любов!“ за тези, които има какво да разкажат за своя учител или учителка по литература.
Нека това място опазим само за добрите спомени.

 RSS

Излезе от печат книгата „Тестове по литература за 7. клас“

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Сборникът с тематични тестове по литература е предназначен за седмокласници, които се подготвят за външно оценяване, кандидатстване в профилирани паралелки, състезания и текущи изпитвания. Включени са общо 11 теста. Всеки тест е разработен въз основа на конкретно литературно произведение от новата учебна програма за 7. клас – в раздела ѝ за задължителна подготовка – и съдържа 25 въпроса от затворен или отворен тип.

Откъс от книгата: РАЗЛИСТИ И ПРЕГЛЕДАЙ

 

 RSS

ФЕНОМЕНЪТ НА ОГЛЕДАЛОТО

Дъщеря ми е във възрастта на пубертета. Опитвам се да не я гледам, докато стои с часове наред пред огледалото, за да оправи прическата си, да избере тоалета си, да си сложи грим. Знам: моят поглед ще я притесни. Естествена суетност, би казал всеки. Хм, мисля, че не е точно това.
Опитвам се да си я представя: застанала пред огледалото тя вижда себе си в него, но и себе си чрез него. Между погледа, отправен към огледалото, и погледа, който се връща от огледалото, има огромна разлика. Първият е отправен с надежда и очакване. Вторият е критичен, оценяващ и коригиращ. Виждащият поглед е всъщност вторият, връщащият се към нас през пространството.
Думите също са вид оптика – начин на виждане. Те имат значение за нас не когато ги изпращаме към събеседника, а когато се връщат към нас през пространството преизпълнени с обертоновете на вслушването. Всеки диалог е преди всичко разговор със себе си. Чрез диалога ставаме други на себе си, виждаме се в светлината на другия и намираме очертанията на себе си.
Думите моделират тялото ни, оформят емоциите ни, изразяват интелектуалната ни същност. Не мога да се отърся от мисълта, че истинският текст е едновременно и музикално произведение, и скулптурна фигура, и изображение, и математическо построение. В словесния текст се събират всички нишки на битието – топос, хронос, логос, ейдос, число.

Стефан Пеев

↑ Начало

Усещане за човека

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Всяка раздяла с интимно близък човек оставя у нас усещане за празни и незапълнени пространства, за изчезващо и непонятно накъде течащо време. Усещането е дълбоко субективно, то е драматично изживяване, страдание и горест, болка и мъка, затова рядко ни идва наум да се запитаме за онтологическия статус на тези изживяния, да ги погледнем извън проекцията на психологическата травма, която раздялата носи в себе си.
Едва при раздялата имаме шанса да усетим присъствието на другия човек в себе си. Да го усетим тотално, да видим себе си в него и него в себе си.
Там, където раздялата е едно обикновено “Сбогом!”, не е имало никаква пресечна точка между нас и другия, ние сме живеели заедно в пространството и времето, но не сме съществували заедно, съвместността на битието ни не е докоснала съ-битийността ни. След подобно отекващо “Сбогом!” собственото ни време продължава да тече по начина, по който се е движело и преди, тук няма и не може да има усещане за празни пространства. Ако съществува болка, тя е породено по-скоро от наранена гордост и честолюбие, но не и от обич и взаимност.
Когато се разделяме с другия, ние се разделяме с нещо в нас самите. Нещо, което усещаме, че никога няма да се върне, нещо, което е моделирало собственото ни битие в света. Затова подобна раздяла е раздяла и с нас самите, със собственото ни битие. Какво огромно усилие е нужно да се изправим над зейналата пропаст в битието ни и да надзърнем отвъд нея, да намерим сили да съберем отново собствения си свят, от парченцата разкъсано битие у нас.

 RSS

Нека да помислим заедно за Вазов и класиката

Във FACEBOOK има една прелюбопитна група: „Да защитим Иван Вазов от съвременните Киряк Стефчовци“. Поводът за възникването ѝ са следните думи на интернет потребител:

„Днес в сутрешното предаване на Нова телевизия бях свидетел на дискусия, която не ми дава покой „Трябва ли да се изучава Иван Вазов в училище“! Слушах мнението на един университетски преподавател и на един богопомазан млад поет и не вярвах на ушите си! Къде са се родили тези съвременни литературни корифеи? Ако изобщо могат да се нарекат български след такива скудоумни тиради по отношение на Вазов и съвремието ни!?“

И понеже, както се казва в народните приказки, и аз бях там [в групата „Да защитим Иван Вазов от съвременните Киряк Стефчовци“], ще се опитам мъничко да поразсъждавам по темата.

Източник: FACEBOOK

Мисля, че годината е 1976-та. Математическата гимназия в Пловдив. Час по литература. Увлечен до безумие от англоезични автори като Фокнър, Хемингуей, Селинджър, си позволих да изрека гласно неудоволствието и неодобрение си от българската литературна класика. Основният потърпевш беше Вазов. Упреците бяха сурови, дори жестоки (с характерната за младия човек хаплива и язвителна жестокост). Заслужаваха да бъдат сурово и справедливо наказани, тъй като просто не бяха основателни. Но за мое щастие в тъмните години на социализма имах прекрасни преподаватели, които ме научиха на толерантност. Учителката ми не избухна в гневно възмущение. Гледаше ме открито и разбиращо. Тогава не можех да схвана смисъла на погледа ѝ, с годините обаче осъзнах, че зад търпеливостта ѝ стои не примирението или бездушието, а съзнанието, че към класиката винаги всички грешим и че класиката затова е класика, защото не се опитва да ни вкара в пътя посредством гневни и патетични тиради, а кротко ни изчаква да надживеем заблужденията си. Разказвам всичко това, защото съм убеден, че Вазов няма да бъде запазен за времето с крясъци или лозунги. Няма да бъде спасен и чрез топ класации, в които някак си излиза победител. Няма да го спасят и телевизионните призиви (чувствате ли абсурда – призивът да бъдем читатели идва от телевизията!) да четем повече. Защо ли? Ами защото четенето е само началото. Има пет категории, които определят отношението ни към познанието:
1. Да четеш.
2. Да знаеш.
3. Да разбираш правилно.
4. Да приемаш разбраното.
5. Да си в състояние да превръщаш приетото в практически действия.
Наистина първо е нужно да четеш. Но дори и да четеш, това не означава, че знаеш. Дори и да знаеш, това не означава, че разбираш. Дори и да разбираш, това не означава, че приемаш. Дори и да приемаш, това не означава, че можеш да превръщаш приетото в нов житейски опит.
Нека оставим за момент настрани абстрактните разсъждения колко значим е Вазов за българската култура и да си представим, че той е извънземен писател (чужд, далечен, непознат). Задачата на учителя в училище е да направи това необикновено същество познато, близко, разбираемо, приемано от младия човек. Това може да стане само по един-единствен начин – не като му сложим етикета „гражданин на велика цивилизация“, а като покажем на младия човек, че между странната физиономия на извънземния с неговите странни мисли и мислите и света на младия човек има много общи идеи и ценности. Когато свалим етикетите от Вазов, ще го направим четен, познаван, разбиран правилно, приеман и въздействащ върху нашия светоглед и културна идентификация.
И още нещо: крайно време е да видим и Вазов, и другите български автори на фона на европейската литературна история. Когато с времето любовта ми към американските автори се трансформира в любов към руската класика, а любовта към руската класика ме отведе обратно към българската литература, осъзнах не просто, че в 1976-та година съм бил смешно, ентусиазирано хлапе, а че българската литература заема достойно място в историята на световната литература. Тогава наведох глава, поисках прошка от Вазов и благодарих на учителката си по литература.

Стефан Пеев

Бучка наслада

Различни проучвания сочат, че учениците имат беден речник, а държавните зрелостни изпити показаха, че децата не могат да се изразяват в писмена форма. Родители и учители пък са единодушни, че учебниците са написани скучно, а някои от произведенията по литература не говорят на езика на днешните млади хора и са абсолютно неразбираеми за тях.

Източник: БНТ

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Децата имали беден речник. Това бил проблемът. Каква заблуда! Проблемът не е в речника на децата, а в разбирането за мястото и ролята на личността в обществото. Ако искаш да израстваш, ако искаш да се развиваш, ако не ти достига онова, което получаваш като представа за света, ще променяш и себе си, и речника си. Живееш ли в доволство, защо ти е да променяш себе си. Нашите деца са преситени от живота още преди да са го изживели или пък консумативно очакват животът да мине през джобовете им. Ако такова е разбирането им за живота, за какво им е речник!
Категорията, която характеризира съвременното общество, е „наслада“. Каквото и да вършим, подобно на животните на манежа очакваме в края на нашите действия да вземем своята бучка наслада. Дали ще я получим вечер пред телевизора, или със сутрешните телевизионни блокове, дали ще я потърсим в интернет, или ще отпътуваме за нея в Египет – резултатът е един и същ: вземаме своята порция доволство. Защото неизвестно как, но някой някъде ни убеди, че идеалите са мъртви, че животът свършва с нашия личен край и че смисълът му е в доволството.

 RSS

ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ

Когато започнах тази бележка, бях под впечатлението на току-що гледан филм. Естествено американски и, разбира се, по ефирна телевизия. Не успях да хвана началото му и не разбрах заглавието, дори не се опитах да запомня имената на героите. Следях сюжетиката вяло и без особен интерес, воден от чувството за консумиране на нещо познато.
Не помня в кой момент обаче филмът ме озадачи. Спечели ме героинята – с типичната гражданска отговорност на американеца, с чувството, че никоя институция не е по-голяма от човека, с вярата, че силата е на страната на личността, която се ръководи от справедлива кауза, и че няма обществена власт, която да спре отделния индивид в стремежа му да намери справедливост. Да, знам. Можем да разсъждаваме заедно за холивудските клишета и за каноните на жанра, но онова, което истински ме разтърси беше финалът – кратките бележки, че филмът е създаден по действителен случай. Изведнъж осъзнах, че каквито и художествени упреци да отправим към тази филмова продукция, няма нито един аргумент, който да принизи факта, че подобна история по подобен начин и с подобен резултат се е разиграла някъде в Америка и че режисьорът, сценаристът и актьорите се стремят художествено да пресъздадат случилото се някога някъде. И тогава по независещи от мен причини пред погледа ми се изправи екранният образ на Николай Бареков със смешните му сутрешни опити „да произведе новина“. Нелепо! Най-значимото геройство на публицистичния коментатор у нас е напънат да се произведе новина в студиото чрез режисираното нагнетяване на гледни точки. Сякаш цялата ни идея за гражданско общество се е концентрирала в говоренето, в усилието на думи да очерним едни и оправдаем други. Търсенето на справедливостта е второстепенен, страничен ефект на усилията ни. Енергията на обществото изтича в словесния сблъсък, в риторичното противостоене. И неочаквано се запитах „А в състояние ли сме да произведем действителен случай?“

Стефан Пеев

P.S.
Тази бележка възникна още във времето, когато Николай Бареков присъстваше в сутрешния блок на телевизията. Не смятам обаче, че с изчезването на водещия от екрана е изчезнала и барековщината и че проблемите на съвременната българска публицистика се изчерпват с образа на едно лице.

Животът винаги се гледа през очила

Обожавам наивната непосредственост на хората, които вярват в спонтанността на своите оценки и в свободата на собствените си мнения. На тях никога не им хрумва мисълта, че единствената възможност да гледаш живата е да го гледаш през очила.

Стефан Пеев
KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Трудно ще ми е в този късен час да завърша мисълта си. Само ще я отбележа и ще се опитам да се върна към нея отново – изпълнен с повече вътрешно озарение. Всъщност that's it! както се казва на английски – това е сърцевината на идеята ми: нашият поглед върху света е винаги опосредстван от битуването ни в света. Можем да се стремим да разширяваме диапазона на спектралния анализ на нашия поглед. Но първо, това разширение винаги означава преосмисляне на връзката минало–настояще и преоценка на битуването ни в пресечната точка на времевите потоци. И второ, разширението никога не е адекватно на бъдещето, освен като намек, очакване или догадка. Обречени сме да гледаме на света през призмата на собственото си знам и мога. Виждането ни достига до там, докъдето достига знам | мога същността ни. Най-потърпевше от този факт е изкуството. Безсмислено е да се стремиш да оцениш произведение на класическото изкуство, ако нямаш достатъчно познание по история и теория на изкуството. Да не забравя да спомена, че знам | мога същността ни е всъщност средоточие на нашата пайдея. Хрумва ми, че етичните нагласи определят познавателните ни резултати. Етичността не е някаква външна добавка към личностното ни аз. Етичността пронизва всяко наше действие и всяка наша мисъл и не е само отражение, а е активен двигател на отношението ни към света. Етичността ни съвсем не се отнася само до другите хора, а да битуването ни в света като цяло. Ако всичко това се премисли внимателно и се очисти шлаката от изказаното дотук, се прокрадва съвсем не лоша идея.

 RSS

Цената на заблудата е по-висока от цената на истината

Вече дори и децата, които не ходят на училище, но гледат подходящата телевизия, знаят каква е цената на истината – 100 000 лева (преди облагане с данъците). Просто е. Приготвяш парите и винаги имаш на разположение истината. Нещо повече. Желаещите да я изрекат са в пъти повече от тези, на които можеш да позволиш да говорят. Търсенето е по-високо от предлагането и пазарната цена скоро може да се промени.

Стефан Пеев
KNIGITE.NET • Интернет книжарница

21.10.2009
Собствена информация

Изненадва ме крайната изостаналост на съдебната ни система (и на финансовия министър в случая). Имат на разположение работещ инструмент за извличане на самопризнания и могат да получат от обвиняемия каквото поискат – блудство, изневеря, убийство, наркомания и т.н. Достатъчно е да приготвят подходящата сума, да включат прожектора и да застанат зад камерата. Липсата на медийна практика им пречи обаче да осъзнаят „Цената на истината“.
Едва ли само прокурорите и магистратите са виновни за състоянието на истината. Със сигурност и законотворците са пропуснали да добавят подходящия член:

Чл. €. При липса на достатъчно други средства за изтръгване на самопризнания, обвиняемият може да бъде склонен да каже истината чрез заплащане.

Текстът за законопроекта почти се получи. Нужна е съвсем малка езикова редакция.
Ако сте близки с Бойко Борисов, може да му предложите да използва Чл. €. в новия закон за отвличанията. Надали ще се намери заподозрян, който да откаже самопризнания по Чл. €., защото, както четвъртата власт ни учи, истината е пазарно ориентирана.
Жалкото е само, че цената на заблудата е в пъти по-висока от цената на истината.

 RSS

Вече забравихме ли го?...

Нарекохме го „приятел на България“, а официалната власт побърза да го награди неколкократно с най-високите държавни отличия, за да легитимира всеобщото усещане за дружелюбност, което обгръщаше неговата личност. Студентите филолози на 70-те и 80-те години трескаво се движеха в идейното пространство на лихачовските си или бахтианските си търсения и изрядко си задаваха проблемния въпрос, а как точно в условията на комунизъм се стига да подобни научни прозрения. На български език се появи забележителна с блясъка на простотата и мъдростта си книжка: „Писма за доброто и прекрасното“. (Но дали защото тиражът беше голям, или идейният кръгозор на българина беше все още тесен, но изданието смущаващо дълго можеше да се намери във всяка книжарница и с времето белите му корици започнаха да събират праха на всекидневието ни). Ако обаче попитате днес някой редови студент филолог кой е Дмитрий Лихачов, много е възможно да получите само недоумяващо повдигане на рамене. Какво жестока ирония. Загубихме от поглед точно човека, който олицетворяваше идеята за културната памет на човечеството като основа на човешкото развитие. Сигурен съм, че тези, които помнят Дмитрий Лихачов, ще се радват на мига на срещата с неговото слово (и при това да го четат в оригинал). А за другите? Много се надявам този миг да е началото на неподозирано откровение.

Стефан Пеев

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Източник: ПРАВОСЛАВИЕ И МИР

Книга – самый великий хранитель и двигатель человеческой культуры. Книгу ничем заменить нельзя. Книге можно помочь, облегчить пользование ею, улучшить её оформление, но отменить книгу никак нельзя.
В самом деле, книга была и остаётся самым удобным и надежным источником знания, умственного возбудителя. Книгу можно взять с собой, положить в карман, читать в любом месте – сидя, лёжа, гуляя. Её можно полистать, чтобы легко найти в ней нужное место Её просто бывает приятно подержать в руках, посмотреть иллюстрации, полюбоваться игрой различных шрифтов, огорчиться, если оформление книги плохое, безвкусное, или если она истрёпана. Одним словом: книга живая, имеющая жизнь.
Люблю книгу - не только как источник информации, но и как таковую. Люблю книжный беспорядок у себя на столе и порядок в научной библиотеке, люблю книжный магазин и даже тонкий запах типографской краски свежеотпечатанной книги.

Започва XV национален поетичен конкурс "Иван Николов"

Ще бъдат номинирани 6 участници, измежду които ще бъде избран новият носител на Националната награда "Иван Николов" за 2009 г.
Краен срок за заявки: 20 ноември 2009 г.
Жури: Силвия Чолева, Митко Новков, Виктор Самуилов и Георги Господинов
Награда: плакет от художника Христо Гочев, придружен от парична премия в размер на 10 000 (десет хиляди) лв.

KNIGITE.NET • Интернет книжарница

14.10.2009
Източник: КАФЕНЕ.БГ

За 15-ти път Издателска къща "Жанет 45" – Пловдив ще връчи годишната Национална награда за поезия "Иван Николов". Пръв носител на наградата е поетът Христо Фотев.
В конкурса участват книги с поезия (първо издание, не антологични), издадени в периода октомври 2008 – октомври 2009 г.

Личността сега „не е на мода“

Признавам, че не познавах Кина Къдрева досега. Почти ми стана обидно – и за мен самия, и за нея. Колко безсмислено телевизионно и интернет време е минало пред погледа ми, а нейните мъдри, премерени, ритмизирани слова все са ми убягвали.
Сигурно е, че съм късоглед. Дори на близо не виждам вече добре. И това не ми пречеше до момента, в който осъзнах, че късогледство замъглява мисълта и чувството.
Ето сега тук, за малко, ще се срещнем с Кина Къдрева. Ще видим само частица от нейната личност, но достатъчна според мен, за да помогне на всеки да реши дали желае да поеме понататък по пътя на диалога с авторката, или срещата ще остане само случаен досег в необятното поле на блоговостта.

Стефан Пеев
KNIGITE.NET • Интернет книжарница

03.10.2009
Източник: СЛОВО.БГ

Ние сме талантлив народ. Много са талантливите актьори, художници, писатели и пищещи. Но малко са личностите в съвременността. В съвременния ни театър и в киното ни виждам добри актьори, но не виждам личности. Така е и в другите сфери на изкуствата, а и въобще и в живота.
Ние не възпитаваме личности. Не търсим личността. Не личността днес осенява и осветява със стойностите и мащаба на съизмерението си в живота, а лицето, играещо някаква роля. Това води до безличие и издребняване. До подражателство и сивота, посипана с лъскав, но евтин брокат.
И не че в България няма личности. Просто личността сега "не е на мода". И сами не си даваме сметка колко фатално е това. Смятам, че нашата роля на деятели в сферата на културата, е да създаваме личности и да подпомагаме общественото оползотворяване на личността.


Кина Къдрева – носител на Андерсенов диплом за детска книга към ЮНЕСКО

През 1994 г. Кина Къдрева е удостоена с престижния Андерсенов диплом, присъден от Международния съвет за детска книга към ЮНЕСКО и името ѝ е вписано в Почетния списък с най-добрите автори за деца и млади хора на планетата
[ Официален сайт на Кина Къдрева: ВИЖ ]


Отзиви за книгата на Кина Къдрева
„Децата и ние, или изкуството да си родител“

Изключително обществено важна е книгата ѝ ДЕЦАТА И НИЕ ИЛИ ИЗКУСТВОТО ДА СИ РОДИТЕЛ, издание на академично издателство „Марин Дринов” 2006 г. Една книга колкото теоретична, толкова и прагматична и четивна, в която Кина Къдрева многостранно разглежда въпросите за изграждането на личността на детето, на отношенията родител-дете, училище-дете, общество-дете и как да бъдат избегнати проблемите в пубертета и да се постигне позитивно развитие на поколението. Книгата се определя от специалистите в областта на педагогиката и детската психология като СЕМЕЙНА БИБЛИЯ и като НЕОБХОДИМ НАРЪЧНИК за родители и учители, каквато няма аналог нито в българската, нито в чуждестранната педагогическа литература. Тя се препоръчва както на родителите, така и на учителите за работата им с децата и с техните родители.

Книгата можете да закупите от КНИГИТЕ.НЕТ

Мечо Пух се завърна

Мечо Пух се завърна. Продължението на познатата история е вече факт.
Източник: КНИГИТЕ.НЕТ

03.10.2009
KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Преди 80 години историята завършва с това, че Кристофър Робин тръгва на училище, оставяйки Пух, Прасчо, Ийори и другите си приятели в Голямата гора. Днес разказът започва оттам, откъдето е спрял, и носи посланието на оригинала на Алън А. Милн. Книгата излезе на българския пазар в деня на своята световна премиера – 5 октомври 2009 г.

Игра на роли

„Години наред напатили родители се оплакват от образователната и възпитателна система, наречена средно училище. Защо ли? Когато човек сам попадне в досег със системата, лека-полека научава отговора.“ – Александра Гюзелева
Източник: НОВИНАР.НЕТ

03.10.2009
KNIGITE.NET • Интернет книжарница

Поредното възмущение на поредния журналист, който почти искрено негодува от слабостите на българското образование. Започвам да се дразня от тази безобразна игра на роли. След като е убеден, че българското образование изостава, защо не предприеме сериозно журналистическо (а и родителско) разследване по темата. Защо не се опита да намери ключовите проблеми, които тормозят системата на образованието, защо не посочи кои са виновни за бавните темпове, с които се променя тази система у нас. Защо? Защо? Защо? Колко удобно е да се оплакваш от слабостите на другите, а да ти липсва смелостта да заемеш наистина активна професионална и гражданска позиция. Слабата и безлична журналистика е всъщност симптом на безизразното и неангажираното ни съществуване днес.