ПАИСИЙ И АКСИОМАТИКАТА НА КУЛТУРНОИСТОРИЧЕСКОТО

Ако историята на българските истории (начената с Паисий) се беше родила днес, то отдавна вече Паисий щеше да има своята опозиция. Но не в лицето на привържениците на гръцкия език и гръцката образованост, а в лицето на западноевропейската култура.
Патосът на Паисиевата творба не е в историческата достоверност на повествованието, а в стремежа да се поставят жалоните на българската културноисторическа идентичност. Стремежът му е да се докосне до аксиоматиката на българското – онези точки в историческото битие на българския народ (и съответно на всеки българин), които му придават неговата същностност. Отвъд тази същностна определеност хората губят своя лик – превръщат се в аморфна човешка общност, която гравитационните сили на привличане в една или друга културноисторическа посока непрекъснато размиват.
Паисий интуитивно е доловил, че ходът на човешкото развитие е немислим отвъд аксиоматиката на културноисторическото, разбирано като някакъв тип физиогномика и гравитираща към общ център идентичност.
За пример да вземем един американец (от САЩ) и един европеец. Американецът може да има невероятно смесено потекло (прародители англичани, французи, ирландци, шотландци, италианци, славяни), но при цялата разнородност на корените си той си остава американец. Този, когото наричаме европеец, е всъщност имагинерна величина – потеклото му може да е пределно ясно и еднозначно (прародители само германци или само французи, или...), но в същината му липсва аксиоматиката на европейското – нея просто я няма като културна идентичност и даденост.
И ако днес Паисий беше жив, би си задал въпроса „Що е то европеец?“. И отново би възкликнал към българите: „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...“. Но този път упрекът би бил друг – невъзможно е да се опитваш да се идентифицираш с нещо, което в самото себе си няма същина, с нещо аморфно, неясно, без категорично културноисторическо битие и лишено от безспорна аксиоматика.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ИМПЕРСКОТО МИСЛЕНЕ И ЗАЩО ТО ТРЯБВА ДА ИМА ПОЧВА У НАС

Имперското мислене е проблем за българина.
На първо място – познавателен.
Американофилите виждат имперското мислене в Русия и в руската политика (днес и някога), но не го откриват в САЩ и в американската политика (някога и сега). Така че степента на достоверност на техните твърдения е 50%.
Русофилите виждат имперското мислене в САЩ и в американската политика (днес и някога), но не го откриват в Русия и в руската политика (някога и сега), което отново води до 50% достоверност.
Умерено (либерално) мислещите хора са убедени, че имперско мислене има и при едните, и при другите, но къде точно и как точно се проявява, те най-често не съумяват да преценят. Така че степента на достоверност при тях практически клони към 0.
Критично мислещите хора се стремят да изградят адекватна картина на политиките на САЩ и Русия и да оценяват двете държави обективно. Но степента на чуваемост от обществото на техните позиции граничи с 0.
Така че неистината за имперското мислене в пространството на общественото мнение в повечето случаи надхвърля многократно статистическата грешка.
Но това не ни пречи да продължаваме да разсъждаваме (при това неимперски) за имперското мислене.
Тъжната истина е, че този път не води наникъде, а опитите на някои да отъждествяват имперското (по български) с България на три морета са смешен и нелеп анахронизъм.
Защото същинската цел следва да бъде не България да излезе териториално на три морета, а да навлезе дълбоко и в пустините на Африка, и в прериите на САЩ, и в руската тайга, и сред горите на Латинска Америка, и в хилядолетните империи на Далечния Изток, и във всеки малък, среден и голям световен град. Да навлезе категорично, с ясното съзнание, че това са само малка част от обществените пространства, в които присъствието на българина следва да е видимо и разпознаваемо. Разбира се, нямаме достатъчно демографски потенциал да постигнем тази висока цел – дори да стимулираме допълнително раждаемостта сред циганите и да приемем закон за тяхното разселване по всички точки на света (всъщност те и без закон ще се разселят, ако продължават да се множат с тази скорост).
Следователно да присъстваш във всички световни пространства, без да изпращаш човешка сила, изглежда малко непостижимо за българина.
Непостижимо, защото не умеем да се учим от големите. Умеем да им се възхищаваме, умеем да се приспособяваме в техните общества, но не умеем да се възползваме от опита им. Един бегъл поглед върху летището на Доха например дава отговор на въпроса „Как?“. Как да си империя, без да плащаш за издръжката на войска в чужда страна и без да носиш негативните последици от военната инвазия в чужбина? Доха дава отговора – производство, организирано около науката, иновациите и съвременните технологии, съчетано с маркетингов (и по-общо пазарен) иновативизъм, плюс упорството да бъдеш на върха. И резултатът е видим – 90% от стоките на летището в Доха са не„дохански“, а евроамерикански като марки (а като производство – бог знае какви).
Та вместо да подсмърчаме защо този или онзи притежава имперско мислене и амбиции, просто трябва да вземем имперското на въоръжение и да го приложим в действие.
Това означава, че не развлекателната индустрия (където вече безспорно ставаме „като две капки вода“ със световните формати), а образованието, технологиите, пазарната конкуренция трябва да са единственият мощен двигател на общественото ни мислене. Крайно време е да осъзнаем, че само шест години, след като нещо си научил – то вече е остаряло. Погледнете детето – до шестата си година то се учи да говори, да ходи, да се социализира в семейна и частично несемейна среда, но всичките му познания са смехотворни на фона на онова, което го очаква в училище. Погледнете седмокласника (който с мъка избутва днес задължителния изпит) – познанията му многократно надхвърлят опита му от първи клас и са незначителни в сравнение с очакващото го при матурата в 12. клас. А сега погледнете един завършил студент седем години след неговото дипломиране. Какво виждате? А четиринадесет години след завършването му? Колкото и да се вглеждаме в постстудентските си времена – няма да видим човека на кон, който ни продава една-единствена марка (и то успешно). Ще видим закърняваща образованост, която тъпче на едно място и лесно се омагьосва от световните реклами, защото е изпълнена с убеденост, че имперското принадлежи на другите.
Не! Имперското принадлежи на този, който го поиска. И е добро или лошо в зависимост от това за какво го използваш.
А историческият опит ще ни покаже, че ключът за осъществяването на имперското е в образоваността и в културата. Нито едно завоевание не е просъществувало във времето, ако не е подчинено на стремежа за обновяване на опита, мисленето, познанието, сръчността и технологиите. Затова ни е нужно имперско мислене – защото неговата същност е стратегическа, а резултатите му – безспорно са основата на прогреса на цялото общество.

Стефан Пеев

↑ Начало

ДИНАМИКАТА НА ВРЕМЕТО ПОВЕЛЯВА

Може и да съм капризен, но никога досега не съм намерил шивач, който да ми ушие дреха по мярка. И понеже шиенето на дрехи днес вече е скъпо удоволствие, човек (няма как) минава на конфекция. А там нещата са още по-зле. Разбира се, във всеки уважаващ себе си магазин на производител ще Ви предложат да Ви скъсят ръкавите на сакото, да подгънат панталона според височината Ви и т.н. В крайна сметка купуваш, вземаш и носиш – въпреки усещането, че нещо не е съвсем наред.
Разказвам това, защото търся аналогията. А тя е очевидна – в сферата на мобилните комуникации ти се предлагат безброй възможности: екстри, екстри, екстри, които никога няма да ползваш, но които са зашеметяващо привлекателни. Същото е и в областта на софтуера – понечиш да си купиш Office пакета на Windows и изведнъж установяваш, че няма как да ползваш почти 90% от възможностите му (но трябва да ги платиш, все пак е конфекция). Купуваш и плащаш. После не ползваш. Не ползваш, но въпреки това ти предлагат нови версии с нови опции. И ти някак си се чувстваш задължен да продължиш напред – да се обновяваш и обновяваш. Просто защото в един момент изпадаш от динамиката на времето. А динамиката на времето май все по-малко има за цел да удовлетворява потребителя и все повече негласно се насочва към неговото моделиране. Все по-привлекателен става зашеметеният потребител, който губи баланса между това, което заплаща, и онова, което получава. И който е уверен, че за парите си получава много повече от очакванията си. Може и да е така, но в 90% от случаите онова „в повече“ не ни е нужно, защото не умеем да го потребява или не ни е по мярка, или просто не ни върши работа. Но продължаваме напред, защото динамиката на времето повелява...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА КАЗАРМАТА И ЗА ПОДОБИЕТО НА НАШЕТО МИНАЛО

Понеже на мнозина патриотично настроени хора у нас им се привижда мисловно как връщането на казармата ще превърне разглезените мамини синчета в ревностни защитници на отечеството, ми хрумна да напомня, че повечето млади хора у нас са избили и продължават да избиват още и още врагове – толкова, колкото ние, казармените момчета от едно време, не сме и сънували, че можем да погубим. Вярно, младите хора избиват враговете на компютърни игри. Но пък и съвременната война май, май не ще да е конвенциална, а хибридна – война в интернет, война с дронове, война с умни и недотам умни бомби.
Едва ли ще направим младия човек по-добър, ако се опитваме да го учим да воюва. По-скоро трябва да го учим как да спасява човечеството – и не само от военните конфликти, но и от кошмарите на потребителското консуматорство, което бавно и неумолимо подяжда природата. Да учим младия човек да бъде по-добър от нас, а да не се опитваме да го вкараме в подобието на нашето минало – това е единственото смислено решение по темата „казарма“.

Стефан Пеев

↑ Начало

С МИТА ЗА ЕВРОПА

Мисловният хоризонт ЕВРОПА не съществува.
Не съществуват и широко пропагандираните общи европейски ценности.
Всичко, което се поднася под мотото „Единна Европа“, са политически и PR конструкции на икономически интереси.
Европа е лицемерна в същността си. Но тя не разбира своето лицемерие, затова го заменя с евфемизма „толерантност“. Ти си например вярващ католик, но в ревностната си вяра някак си трябва да побереш гейпарадите, еднополовите бракове, съжителството без брак и ред други различия – абсолютно несъвместими с ревностната ти вяра. Налага се да ги приемеш, защото Европа държи да мисли себе си като изтъкана от свободата на различията.
Колкото и обаче да се опитваме да мислим европейски свободата, няма как да я измислим, защото свободата в ЕС е изтъкана от регулации (които практически снемат нейната същност). Прословутата директива 1677/88 за правите краставици, наистина беше отменена през 2009 година като безсмислена. Но отмяната не я обезсмисли, защото директивата продължава да се прилага. Прилага се с аргумента, че е удобна за търговците и че потребителите вече са свикнали с нея. Обърнете внимание, никой не коментира вкусовите качества на краставиците, коментира се единствено тяхната форма.
Това е все едно да признаеш, че Стивън Хокинг не е екстра качество човек – защото заради заболяването му неговата човешка форма (телесност) е изкривена до неузнаваемост и той вече не е човек (или ако напомня за човек, то мястото му е в салатите „Снежанка“, като при кривите краставици).
Примерите за лицемерие и... глупост са безкрайно много. Въпросът е за дързостта да ги видиш, за усилието да ги осмислиш и за волята да ги отхвърлиш.
Европеецът няма нито дързост, нито е склонен на прекомерни усилия, нито е на път да прояви волята да мисли действително европейски.
Затова ни остава да живеем с мита за Европа – мита за божественото похищение и сътворяване на нов свят, полубожествен, получовешки.

Стефан Пеев

↑ Начало

ГРУБО ПРЕДИЗВИКАТЕЛНО ЗА... ЕСТЕТИКАТА

Склонен съм да си мисля, че значителна част от съвременните художници не са в състояние да уловят човешкото (не говоря за тема, а за интенция, за осмисляне на света чрез естетиката, за улавянето и изразяването на енергиите на човешкото). Идеята, че човекът е толкова многообразен в свободата си, че с всяка „инсталация“ можеш да претендираш за някаква форма на революция, ми се струва ужасяващо ретроградна.
Разбира се, човекът на изкуството няма как да понесе цялата тежест на провала. Тежестта следва да е споделена. Между потребителя и художника. Но, ако според съвременния маркетинг потребителят диктува, то къде остава ролята на художника?...

Стефан Пеев

↑ Начало

РАЗЛИКАТА Е ВЪВ ФОРМАТА

Замислих се за момент, че езиковите екзекуции са не по-малко страшни от джихадистките. Разликата между тях е не в същността, а във формата – едните са дискурсивни, а другите са реални.

Стефан Пеев

↑ Начало

А ДАЛИ ТЯ Е ДЕМОКРАТИЧНА?...

Ако някой започне да Ви убеждава, че съвременният свят по принцип е демократичен и че в него властва свободата на словото, просто го заобиколете като наивник или като отявлен апологет на идеология, която сама себе си не може да дефинира непротиворечиво.
Просто защото същият този човек не осъзнава разликата между две различни права и между две различни свободи – между правото да изговориш, от една страна, и, властта на говоренето, от друга, и между свободата на изговарянето на това, което е, и свободата на изговарянето на онова, което би следвало да е...
Обичайно говорещият оправдава своето право на говорене с аргумента, че това е..., тоест с наличното, с видимостта, със случващото се, с присъстващото тук и сега.
Ако по този начин разсъждаваме за живота, няма защо да водим битка с рака и... изобщо с всичко, което е в ущърб на човека. Защото фактът е, че страдаме от всякакви физически и морални болести, но... нищо от това не ни дава правото да заявим, че сме болезнено безсмислени креатури. Напротив, борим се да докажем, че здравосмислието е същината ни.
Казано по друг начин, истината за човека не е в дадеността, а в тенденцията, във възможността да бъдеш, да ставаш, да променяш себе си в света и света в себе си.
И когато чуете, че някой Ви нашепва, че свободата не е в произволността на говореното, а в търсенето и следването на изконността на човека и човешкото, то със сигурност сте много близо до същината.
А дали тя е демократична? Това вече е съвсем, съвсем друга тема...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ЗНАНИЕТО, ПИТАНЕТО И МОЖЕНЕТО, ИЛИ КРАТКА ФИЛОСОФИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Как ще пътуваш към знанието, е абсолютно без значение. Въпросът е, че без любопитството, знанието е невъзможно или изкривено. Защото същността на знанието е питането, тоест искането да разбереш. Ако питането отсъства, пътят ти към знанието просто трябва да бъде преместен в посоката на моженето. Моженето е уталожено във всекидневието знание, което ти вече си длъжен да придобиеш, ако искаш да съществуваш като индивид. Та когато решим проблема за питането и моженето и тяхното отношение към обучаващия се, ще решим и всички проблеми на образованието. Защото не е страшно, че има хора, които са далеч от питането, страшното е, когато същите тези хора са убедени от нагласите на обществото, че могат да живеят и без моженето.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЧОВЕКЪТ НА ПРАГА НА СВОЯ ПРЕХОД

Колкото повече се приближавам към пенсионната възраст, толкова по бъзмълвен възнамерявам да ставам. Защото в тази държава най-обичаната категория са пенсионерите. Те трудно свързват двата края, но мълчат. И стон не издават, сякаш са проекция на онзи: „Не човек, а желязо!...“ Гледат си сериалите, гледат си внуците... и мълчат...
Мълчат не защото няма какво да кажат (та има ли човек с повече от 30 години професионален опит, който да няма поне една смислена идея в своя професионален път!).
Мълчат, защото се чувстват обичани в мълчанието си... Обществото ни някак си иска те да не говорят.
Едно, защото обществото ни си е избрало нови говорители, които веят байрака на съвременните утопии и под път и над път ти обясняват какъв е той този, съвременният свят, който ти, пенсионерино!, безславно напускаш.
И друго, защото съвременният говорещ човек в повечето случаи е слуховоувреден. Според световната статистика доказано слуховоувредени са около 14% от хората, но практически, при шумотевицата и крещяшата децибелност на съвременните медии слуховоувредените със сигурност са много повече.
Защото слуховоувреден е всеки човек, който чува само собствената си позиция.
Пенсионерите поначало са слуховоувредени. Те говорят онова, което си знаят. И трудно чуват различното мнение, трудно достигат до него. Но да не доразбираш позицията на другия, не означава, че собствената ти позиция е лишена от смисъл.
Говоренето, за щастие, по нищо не напомня пасовете на играчите на „Барселона“. В говоренето, понякога има нещо, което се нарича „изговаряне“. Изговарянето е онова, отиване отвъд, в което заговореният неочаквано открива, че е изненадан и че случващото се пред него в говоренето е събитийно (защото го провокира да мисли собствената си позиция в обществения дискурс като проблематична).
И ако днес трябва да се прави някакъв вид експропрация, то тя трябва да бъде насочена към онези, чието говоренe заглушава позицията на другите.
Така че просто поседнете на пейката в градината с някой пенсионер и... слушайте. Със сигурност наред с мърморенето за болежките и за възрастта, ще чуете нещо, което изговаря извънвремевото – защото винаги и навсякъде единственият медиатор между времевите пластове е бил и ще бъде човекът на прага на своя преход...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОД НЕОЧАКВАН ЪГЪЛ...

Сред толкова много гледни точки в социалните медии, официалните медии, блогосферата, претендиращи да изразяват истината, човек неизбежно губи усещането си за ИСТИННОСТ и вместо да я търси в съдържанието и смисъла на изказаното, започва да я намира в симпатичността на говоренето. И така, погледната под неочакван ъгъл, царевицата се оказва банан...

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛКОТО И ДА Е НЕЗАКОННО, ВСЕ ПАК Е ЧОВЕШКО...

Трафикът с хора в крайна сметка ще се окаже една от големите еманации на съвременния пазарен свят – пласираш стока, която лесно се продава, в нея е вложена висока норма на печалба, дори и да се развали по пътя, нищо не губиш, и в крайна сметка не е наркотик – колкото и да е незаконно, все пак е човешко...

Стефан Пеев

↑ Начало

ДА ИЗРАСТВАШ, БЕЗ ДА ВИЖДАШ ХОРИЗОНТА

Колкото повече се издигаш в посоката на собственото си израстване, толкова повече се приближаваш към безумното желание „да се гръмнеш“, защото издигането във височина е равносилно на разширяване на хоризонта в ширина, а разширяването на периметъра на собственото ти полезрение води до нарастването на обема на безсмислието, от което уж! се оттласкваш.
Разбира се, възможните решения са много. „Гръмването“ е най-безнадеждното и най-безсмисленото от всички. Като цяло то е признание за изчерпване на собствения ти ресурс. Далеч по-елегантно, но значително по-опасно в личностен план е решението за субстантивация – подмяната на собствения ти произход с някаква достигната или имагинерна степен на израстване. Това е своеобразна форма на консервация в егото, което ти се явява толкова самодостатъчно, че започваш да губиш очертанията на хоризонта, който се е разраснал пред теб в движението ти нагоре.
Разбира се, остава и едно трето решение – виждайки събитията от хоризонта на израстването, да се върнеш по спиралата на движението назад към първоизточника и да започнеш отначало – но променяйки онова, което не би могло да се промени без промяна на хоризонта на израстването.
Това решение е единствено реалистичното (ако искаш да промениш картината на хоризонта) и най-утопичното (ако се вгледаш в личностната природа на „аз“-а).
Така че най-доброто си остава...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПИЯНАТА ИСТИНА

Съвременната българска журналистика откри нов световен феномен на публичността – ПИЯНАТА ИСТИНА...
В името на медийната правда и публичната достоверност български журналист си позволи да интервюира и представи публично позицията на пиян човек, като убеждаваше медийната аудитория, че интервюираният е адекватен на ситуацията.
Признавам си, че ако бях директор на медията, която излъчи това интервю, незабавно бих уволнил всички, отговорни за матераила – включително СЕМ.
След това бих се явил във всички публични институции, на които да обясня, че ако по българските медии си позволяваме да показваме публично не просто хора, които са пияни, а които демонстративно и провокативно надигат бутилката пред камерата, редно е да спрем кадъра и кротко да попитаме кога интервюираният ще е трезвен, за да поговорим с него... Защото никой не ни гарантира, че в трезво състояние ще имаме същия човек пред себе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ДА СМЕ ВЕРНИ НА СЕБЕ СИ

За да сме верни на себе си като европейци, не бива да позволяваме конфронтациите в съвремението да вземат връх над чувството ни за историята на човешката култура. Тази снимка, която е само малък образец на мюсюлманското изкуство на книгата от времето на Средновековието, подсказва защо...
Истината за човека е скрита в достиженията на културната му история – не в икономическия, военния, политическия възход на един или друг народ. А още по малко – в неговите падения, в омразата и конфронтациите.
Защото истински е само човекът, който побеждава самия себе си в името на търсенето, откриването и споделянето на изконно човешкото...

Стефан Пеев

↑ Начало

КАЗАНО БЕЗ ЛИЦЕМЕРИЕ...

В съвременния Западен свят (към който може би принадлежим) да имаш пет деца от шест различни жени (едната като сурогатна майка например) или пък да имаш деца без майка (защото си живееш в щастливо хомосексуално съжителство със своя партньор) е много по-естествено и разбираемо, отколкото да имаш шест деца от една и съща жена (за последното или спадаш към графата на хората от социалните низини, или към тези с мюсюлмански произход; изключенията са статистически пренебрежима величина).

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛКО ГЛЕДНИ ТОЧКИ СА НУЖНИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА ЕДНА ИСТИНА...

Колко гледни точки са нужни за постигане на една истина?
Ако попитате медиите, ще чуете отговора – ВСИЧКИ!
Абсурдът на този подход стана очевиден чрез опита на Нова ТВ да види истината за един човек, интервюирайки го в нетрезво състояние. Нещо повече – човекът дори демонстративно надигаше битулката пред камерите на телевизията, сякаш да ни увери, че не му пука, че е пиян, не му пука, че го гледат хора от всякаква възраст, с всякакви възгледи и нагласи. Сигурен съм, че онези, които обичат да си попийват, стискайки по-здраво чашата, са възкликнали: „Ха така, мой човек! Точно така! Наздраве!“; младежите, които туко-що са се скарали с родителите си на тема спазване на морални принципи, са намерили безспорен аргумент за отстояване на своята независимост и своята гледна точка; родителите им са изпаднали в потрес и са изпитали чувството на безсилие, а хората с консервативни морални ценности са се кръстели и молели Богу това да не беше се случвало.
Но то се случи!
Случи се благодарение на убеждението, че всички гледни точки са пътят към истината.
Само че истината е идеална величина, а не някаква форма на фактологична достоверност (Това разбира ли го някой! Питам хората, които претендират, че имат дипломи и са интелигентни! Дори истината в съдебната зала е някаква форма на идеализирана интерпретация на престъпното деяние на базата на фактологическия материал, а не веществените доказателства сами по себе си!).
Ето защо да интервюираш човек в нетрезво състояние, за да разкриеш истината за неговата човешка същност и битие, е повече от нелепо.
Случвало ли Ви се е да сте нетрезви? И на следващия ден да Ви разказват за онова, което се е случило с Вас, за казаното от Вас, за поведението Ви? А Вие да цъкате с език и да мърморите било със смях, било със срам: „Ама вярно ли? Така ли казах? Ама аз ли го направих?“ И в колко от тези случаи сте заявили, че изреченото е истината и само истината. Че така мислите, че така ги разбирате нещата, че това сте Вие... По-скоро е обратното, нали? Виждайки се чрез разказа на своите приятели, осъзнавате, че сте преминали отвъд границата не на публично приличното, а отвъд границата на собственото си АЗ, че в разказаното не можете и не искате да припознаете себе си – и не защото сте жертва на общественото благоприличие, а защото имате съвест и тази съвест Ви дава правото да оценявате собствените си постъпки като достойни или недостойни.
Та и за съвестта иде реч в случая. Не само за алкохолното опиянение.
Да интервюираш пиян човек с мисълта, че ще достигнеш до всички гледни точки, е всъщност липса на съвест. Защото опиянението може да бъде не само алкохолно. Може да бъде и наркотично, и неолиберално, но и медийно... И независимо от своята природа, когато сме обзети от него, ние сме се отдалечили от себе си, от истината и от собствената си съвест.
А за постигането на истината е нужна само една гледна точка – и тя е съвестта! Стига да я имаме, стига да разбираме какво е тя, и стига да не се отказваме от нея – каквото и тя да ни нашепва.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗНАНИЕ И НЕЗНАНИЕ

Грешката на отношението ни към съвременното знание (съответно учене и учебен процес) е, че фиксацията е върху опознатото и неговото научаване (усвояване, възпроизвеждане и прилагане). А истината е, че знанието трябва да е фиксирано върху незнанието. Опознатото трябва да разкрива себе си, чрез онова, което не знаем, а бихме искали, бихме могли да знаем и към което следва да се стремим.
Знаещият човек знае границите на своето знание и долавя пространствата на незнанието си.
Незнаещият човек знае само своето знание и живее затворен в неговите пространства.

Стефан Пеев

↑ Начало

КРИТЕРИИ ЗА ДЕМОКРАТИЗЪМ

Всъщност критерият за демократизъм не е отношението ни към собствената ни политическа система, в която сме впримчени, а към политическите системи в света изобщо. И ако сме гневни противници на ставащото около нас, но с мълчание подминаваме другото – онова, което е в света, едва ли сме пример за демократизъм.
В тази връзка ми е любопитно с какво точно политическата система в Сингапур е по-приемлива от политическата система в Китай? За сведение на непосветените „от обявяването на независимост през 1965 г. политиката на Сингапур е доминирана от партията ПАП — една от причините, поради които Сингапур е определян като еднопартийна държава, а ПАП е обвинявана в неправомерни действия срещу опозицията“. Но капиталистически Сингапур – символ на просперитет и икономическо възмогване, никога не е бил обект на сериозна политическа критика и на обвинения в неспазване на човешките права. Защо? Защото властта е избрана в условията на многопартийност (макар и условна)?... Или по други съображения...
Не съм срещнал сериозен демократ, който би дръзнал да се противопостави на:

• Бруней

• Катар

• Оман

• Саудитска Арабия

• Свазиленд

• Ватикана

Първите пет от изброените държави са абсолютни монархии (повече от анахронични като политическа система в наше време), а последната (папската) е определяна като теокрация. И на фона на всичко това се чудим защо ДАЕШ претендира да си създаде държава.
Представяте ли си абсолютен монарх, който приема с благопожелателна усмивка релативността на съвременния свят. Дори когато мълчи и дипломатично стиска зъби, абсолютният монарх сънува върху чаршафите на своето благоденствие световното господство (нима папата желае само регионално влияние върху католическия свят?).
Но на мнозина демократи сдържаното мечтание на абсолютизма не им пречи и го подминават с мълчание, за да хвърлят цялата енергия на демократичния си гняв върху някакъв си полковник Муамар Кадафи, наричан от американския президент Роналд Рейгън „бясното куче на Близкия изток“. И по този начин един безспорно ексцентричен, но не и световнозначим политик се превръща в изкупителна жертва на осъвременяването на света. А дали това осъвременяване не следва да започне с отношението ни към абсолютизма – независимо къде се проявява той: в Бруней, Ватикана, Саудитска Арабия или... някъде другаде по света...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ВРЕДНИТЕ НЕЩА И ЗА ПОЛЗАТА ОТ ТЯХ

Проблемът на съвременния свят е, че опрости до безобразие мисленето. В името на криворазбраната демократичност и криворазбраната свобода на личността релативизирахме всичко. Вече не истината стои над личността, а личността застана над истината. Всеки говори за „моята истина“, „моето мнение“, „моето право“ – сякаш истината е нещо, което целокупно можем да поберем в себе си, подобно на гигантска флашка, съдържаща всички томове на ЕНЦИКЛОПЕДИЯ БРИТАНИКА. Резултатът от това е, че за истината все по-малко започваме да мислим като за процес, който не свършва нито със средното, нито с висшето, нито с професионалното ни образование и израстване. И не ни идва наум, че всъщност се превръщаме в миниатюрни Христосовци, възклицаващи гръмогласно: „Аз съм истината и животът...“.
Разбирана по този начин, свободата е вредна. В нея релативизмът взема надмощие. А силата на релативизма е в усредняването на стойностите. Защото релативизмът не признава върхове и авторитети. За него животът е триизмерна поляна, в която на воля се разхождат подобие до подобие. И единственото, което внася някаква цветност в картината, е екстравагантността – измисленият стремеж да не приличаш на другите, като ги шокиращ с неочакваното.
Такъв е един от принципите, върху които израства съвременният свят. И единственият начин да си върнеш свободата в нейното действително отношение към истината, е да не следваш предписанията му, а да се отдадеш на съмнението и да се бориш с етикетността на съвременното говорене.
Днес думата „цензура“ се е превърнала в повече от вредно понятие. Почти всеки е готов да я заклейми и да извади хиляди аргументи за нейната пагубност. А цензурата е най-естественият процес на приобщаването ни към човешкото. Защото историята не познава култура без цензура, както не познава и култура без табута.
Отсъствието на цензура изля на пазара на общественото ни стопанство не производители на жълти павета (като тези в София), а десетки предприятия за жълти мисли, жълти думи и жълти действия. И резултатът не закъсня – успехът на подобни бизнес начинания е налице, но и пагубното им въздействие – също. Защото в хоризонта на свободното от цензура жълто пространство се налага да се бориш не за истината, а просто за това да не бъдеш окепазен. Една гигантска машина за пари се върти главоломно, внушавайки на хората, че папарашкото е най-близо до „голата истина“ (изсмуквайки същевременно емоционалната и... финансова енергия на всеки, който вярва в „голата истина“ на жълтите думи).
Тъжно е, че съвременният свят има много повече свобода, отколкото може да понесе. А когато погълнеш много повече от онова, което можеш да носиш и от което имаш нужда, неизбежно го връщаш обратно в света – недоизползвано и неизконсумирано, но достатъчно окепазано, за да събудиш у другите отвращение.
Та... изводът е, че консумацията на свободата е вредна за нашето здраве.
И може би е време да сменим надписа над Парламента. Не в съединението е истината днес. Истината е, че „Свободата не бива да бъде консумирана“ и че автоцензурата е единственият път към ликвидирането на подобието на подобието и откриването на пътя към истината, защото „Не над написаното от мен, а върху ЛОГОСА се съсредоточи, мъдро приемайки, че всичко е едно“ (свободен превод на сентенцията на Хераклит).

Стефан Пеев

↑ Начало

P.S. Да ме прощават ревностните и знаещи православието християни, за които унищожаването на „подобието на подобието“ е всъщност най-голямото светотатство. Но... все пак съм съвременен човек. И привърженик на...