Ръдиард Киплинг | АКО

Ако владееш се, когато всички,
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен — не сееш клевети;
или намразен — злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха — зъл предател —
еднакво със Триумфа — стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка — и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв — и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани-
и изхабени — да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!“

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца — своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!

Ръдиард Киплинг

Превод: Стоян Медникаров

ПОНЯКОГА ИНЕРЦИЯТА УБИВА

Чета статията на Иван Кръстев „Постполитическа демокрация“ и по моя си начин неволно трансформирам смислите ѝ в образи. Виждам огромен камион, който се носи по пътя. Шофьорът се е отпуснал зад волана, слуша музика и от време на време хвърля око към снимката на мацката до огледалото за обратно виждане. За този човек пътят, воланът и музиката в кабината са неговият живот. Той има верни реакции и се осланя на инерцията на опита си. Машината гъне снагата си по изпъстрения със завои планински път подобно на змия, която приплъзва опашката си зад камък. Изведнъж на пътя на камиона се изпречва сърна. Реакцията на шофьора е мълниеносна и професионална. Рязко набива спирачки, но 20-тонната машина продължава да сурка тялото си по асфалта, докато накрая утробата ѝ не поглъща нещастното животно. Уви, така е – волята за действие, точността на решенията, премереността на действията не са всичко. Понякога просто инерцията убива.

Стефан Пеев

ТОВА Е ЕКИПЪТ, ГОСПОДА...

Една от най-великите метафори, които някога съм чувал, е заложена в AL PACINO'S INCH BY INCH SPEECH FROM ANY GIVEN SUNDAY. И трябва да си безкрайно тъп или безкрайно егоцентрично устроен, за да не осъзнаваш, че тази метафора се отнася към всички аспекти на съществуването ти – независимо дали става дума за твоя личен, професионален или социален живот...

...either we heal now, as a team,
or we will die as individuals...

Стефан Пеев

AL PACINO'S INCH BY INCH SPEECH FROM ANY GIVEN SUNDAY

I don't know what to say really. Three minutes to the biggest battle of our professional lives all comes down to today. Either we heal as a team or we are going to crumble. Inch by inch play by play till we're finished. We are in hell right now, gentlemen believe me and we can stay here and get the shit kicked out of us or we can fight our way back into the light. We can climb out of hell. One inch, at a time. Now I can't do it for you. I'm too old. I look around and I see these young faces and I think I mean I made every wrong choice a middle age man could make. I uh.... I pissed away all my money believe it or not. I chased off anyone who has ever loved me. And lately, I can't even stand the face I see in the mirror. You know when you get old in life things get taken from you. That's, that's part of life. But, you only learn that when you start losing stuff. You find out that life is just a game of inches. So is football. Because in either game life or football the margin for error is so small. I mean one half step too late or to early you don't quite make it. One half second too slow or too fast and you don't quite catch it. The inches we need are everywhere around us. They are in ever break of the game every minute, every second. On this team, we fight for that inch On this team, we tear ourselves, and everyone around us to pieces for that inch. We CLAW with our finger nails for that inch. Cause we know when we add up all those inches that's going to make the fucking difference between WINNING and LOSING between LIVING and DYING. I'll tell you this in any fight it is the guy who is willing to die who is going to win that inch. And I know if I am going to have any life anymore it is because, I am still willing to fight, and die for that inch because that is what LIVING is. The six inches in front of your face. Now I can't make you do it. You gotta look at the guy next to you. Look into his eyes. Now I think you are going to see a guy who will go that inch with you. You are going to see a guy who will sacrifice himself for this team because he knows when it comes down to it, you are gonna do the same thing for him. That's a team, gentlemen and either we heal now, as a team, or we will die as individuals. That's football guys. That's all it is. Now, whattaya gonna do?	Не знам какво да ви кажа. Остават 3 минути до най-голямата битка в професионалната ни кариера. Днес е решителният ден. Или ще станем отново отбор, или ще ни смачкат. Сантиметър по сантиметър, мач по мач, докато с нас не е свършено. В момента сме в Ада, господа. Повярвайте ми. И можем да си останем там, и да се оставим да ни бият, или можем с бой да си пробием път към слънцето. Можем да се измъкнем от Ада сантиметър по сантиметър. Аз не мога да го свърша вместо вас. Вече съм прекалено стар. Когато се огледам и видя младите ви лица си мисля, че направих всички възможни грешни избори в живота. Аз... Не знам дали ще ми повярвате, но пропилях всичките си пари. Прогоних всички, които някога са ме обичали. А напоследък дори не понасям лицето, което ме гледа от огледалото. Когато човек остарее, той губи някои неща. Това е част от живота. Но ние го разбираме, чак когато започнем да ги губим. Накрая разбираш, че живота е игра на сантиметрите. Също като футбола. Защото и в двете игри - и в живота, и във футбола имаш ужасно малка възможност да грешиш. Една стъпка в грешната посока и всичко отива на вятъра. Една секунда закъснение и изпускаш момента. Сантиметрите, които ни трябват са навсякъде около нас. Те са във всяка малка възможност, във всяка минута и секунда. Целта на нашия отбор е да се бори за сантиметъра. Трябва да разкъсаме себе си и всички около нас, в името на този сантиметър. Ние се борим за него със зъби и нокти, защото знаем, че когато съберем всички спечелени сантиметри, те ще определят шибаната граница между победата и поражението! Между живота и смъртта! Във всяка битка този, който е готов да умре, ще спечели сантиметъра. И ако аз продължавам да живея, това е защото не съм се отказал да се боря до смърт за сантиметъра. Защото това е животът! Сантиметрите, наредени пред теб! Не мога да ви накарам да победите! Погледнете човека до вас! Погледнете го в очите! Ще видите очите на човек, който ще се бори заедно с вас! Ще видите очите на човек, който ще се пожертва за отбора, защото знае, че когато се наложи, ще направите същото и за него! Това означава отбор, господа! Сега от нас зависи дали отново ще станем отбор или всеки от нас ще умре сам. Това е футболът, момчета. Това е всичко. И така, какво ще направите? Започваме, дами и господа.

ANY GIVEN SUNDAY

НАШИЯТ СВЯТ В ПАНТЕОНА НА ЗАБРАВЕНИТЕ

Това се е случило в Калофер.
Кога?
Не знам.
Дали днес още е така – също не знам. Снимката е правена точно преди една година.
Поликлиниката почти в центъра на Калофер. Прозорците са вандалски изпочупени. В пристъп на какво? На гняв или за забавление? И в израз на кое – на безстопанственост, нехайство, гражданска мудност, бюджетна оскъдица.
Не знам.
Въпроси – всякакви.
Но фактът е очевиден – родното място на Христо Ботев е обект на вандалщина. И вместо на 2 юни да замираме в безсмислено почитание към паметта на забравените (както Вазов ги нарече), можем просто да отделим по един SMS за възстановяване на нашата собствена памет. Стига някой да се сети за това. Да увлече хората и да им вдъхне увереност, че тяхното дарителство променя нашия свят.

Стефан Пеев

ТЪЖНАТА ИСТИНА ДА НЕ ЗНАЕШ

Изправен съм пред миниатюрен абсурд – във времето на свобода на словото и на най-масовите информационни технологии, каквито светът познава до днес, аз знам, че нищо не знам (перифразирайки Сократ). Скандалите за нерегламентирани подслушвания и за съзнателно прикривани от публичността разговори на политици стават толкова много, че информацията за мен отдавна се е превърнала във форма на дезинформация.
За разлика от други не смятам, че това е проблем единствено на българското публично пространство. Достатъчно е да обърнем поглед към Италия и да разберем, че един от най-богатите мъже на Европа и един от най-влиятелните политици в Италия от години е ту осъждан, ту невинен. Ту, ту – ту, ту!!!
Накрая загубваш дирята на поредния конфликт и оставаш в сферата на догадките и собствените си предположения.
И отиваш към изборната урна унесен в предубеждания.
За да гласуваш демократично...

Стефан Пеев

ПО ВОЛЯТА НА СИНТАКСИСА

Тези думи са написана набързо. Поводът им е разговор във фейсбук. И промъкналата се в разговора омраза. Фейсбук е прекрасен пример колко неспособни сме да се удържаме в темата на разговора. Да, признавам, диалогът никога не се движи линейно – дори и между интелигентни хора. Движението е на кръгове, по сложна спирала, която ни приближава и отдалечава от вечните теми на човешкото. Но истината е, че когато започнем едно изречение и подреждаме думите по волята на синтаксиса, в края на изречението, с точката, единствено смисленото нещо е да сме положили усещане за доброта. Знам, че това звучи прекалено моралистично и анахронично за днешния ден. И за да бъда искрен, ще кажа, че то не е израз на религиозни ценности, защото не съм религиозен човек. Това не означава, че съм невярващ. Не! Вярвам, вярвам в свободната воля на човека. И не съм фаталист. Далеч съм от мисълта, че животът ни е предначертан и предопределен извън нас самите. Нашето „аз“ е заложено в нас, в нашата пайдея. Спомням си как ме изуми някога питането на Аврелий Августин: Господ присъства ли целият в нас, или присъства само частично. Ако присъства частично, значи той не е навсякъде и не е всемогъщ. А ако присъства целият, как се побира в отделното същество и запазва своята цялост и неделимост. Апорията на Августин е реминисценция на апориите на Зенон. И остава нерешима, ако мислим формалнологически. Абсурдът на формалната логика Зенон доказва чрез примера за бързоногия Ахил и костенурката, която Ахил никога няма да надбяга, ако животът е подвластен на формалната логика. За щастие той не е. За щастие движението е противоречие между прекъснатост и непрекъснатост. Цялата сложност на въпроса за движението, когато го мислим по отношение на човешкия живот, е има ли то заложена в себе си посока. И аз вярвам, че има. Вярвам във волята на синтаксиса, който ни води към точката на заключението. И с нея към опита ни да отхвърлим омразата и да се докоснем до усещането за доброто. Разбира се, животът не е Библия. Всеки текст е несъвършен и незавършен. Всеки текст се оглежда в морето от реплики – тук, или в живия разговор, или във виртуалното пространство. Но изговарянето губи смисъла си, ако в края на изречението не стои представата ни за човека като единственото същество, способно да твори своя живот не просто по волята на аза, а чрез търсенето на онова, което превръща благото в живот.

Стефан Пеев

Бил Гейтс: Капитализмът е коравосърдечен

Милиардерът Бил Гейтс разкритикува остро капитализма като система и заяви, че той е причината пари да се влагат в тривиални проблеми, които притесняват богаташите, вместо в усилията за борба със световните епидемии и бедността.
Основателят на „Майкрософт” изнесе лекция на конференция, посветена на опитите му да изличи маларията от лицето на земята. Гейтс разкри, че инвеститорите подминават тежката болест като възможност за финансиране и се насочват вместо това към въпроси като оплешивяването.
„Ваксината за малария е най-голямата нужда в хуманитарно отношение. Тя обаче реално не получава финансиране. Ако обаче работите върху лек срещу мъжкото оплешивяване, ще получите несравнимо повече пари за изследванията си, защото на пазара има по-гласовити и богати клиенти на лека срещу плешивост, отколкото на лека срещу малария”, възмути се филантропът.
„Приоритетите ни се насочват от императивите на пазара”, посочи още той. По думите му единственият начин да се поправи тази несправедливост е „да се заемем с това несъвършенство в чисто капиталистическия подход към нещата”.
Критиците на Гейтс посочиха, че изказването му е донякъде лицемерно, тъй като милиардерът, който дълго време бе най-богатият човек в света, спечели парите си именно благодарение на системата, която сега порицава.
Към момента Гейтс има 67 млрд. долара. Откакто се отказа от прякото ръководене на делата на „Майкрософт” през 2008 г., той отдаде по-голямата част от времето си на филантропската фондация, която управлява рамо до рамо със съпругата си Мелинда.
„Хъфингтън поуст” подчертава, че Гейтс не е първият мултимилиардер, който критикува капиталистическата система за това, че задълбочава неравенството и несправедливостите по света. Подобни изказвания са правени и от инвеститорите Уорън Бъфет и Джордж Сорос, от предприемача Ричард Брансън и от режисьора и продуцент Джордж Лукас.

Източник: МЕНИДЖЪР.БГ

ОБРАТНАТА ПЕРСПЕКТИВА

ФИЛОСОФИ. Картина на Михаил Нестеров. На изображението: Павел Флоренски, Сергей Булгаков

Патосът на новия човек е да се избави от всякаква реалност, така че “искам” е законодателствало при отново строящата се действителност - фантасмагорична, макар и затворена в разграфени клетки. Напротив, патосът на античния човек, както и на човека от Средновековието е в приемането, в благодарното признание и утвърждаване на всякаква реалност като благо, понеже битието е благо, а благото - битие; патосът на средновековния човек е утвърждаване на реалността вътре в себе си и извън себе си и затова - на обективността. На субективизма на новия човек е присъщ илюзионизма; и обратно, нищо не е до такава степен далечно от намеренията и мислите на средновековния човек (а неговите корени са в античността), както създаването на подобия и животът сред подобия.

Това, което при представителите на Марбургската школа се казва откровено, е духът на ренесансовата мисъл и цялата история на просвещението в значителна степен е заета с войната с живота, за да може той изцяло да бъде задушен от системата на схемите. Но достоен за внимание и дълбок вътрешен смях е фактът, че това изопачаване и опорочаване на естествената човешка способност да се мисли и чувства, това превъзпитание в духа на нихилизма, новият човек усилено представя за възвръщане към естествеността, за премахване на нещата, поставени от някого на неговия път; при това стараейки се наистина да бъдат изстъргани от човешката душа знаците на историята, той прокъсва самата душа.
Обратното, древният и средновековният човек преди всичко знае, че за да иска, трябва да бъде, да бъде реалност, и то сред реалности, на които да се опира: той е дълбоко реалистичен и твърдо стои на земята, съвсем не като новия човек, който се съобразява единствено със своите желания и по необходимост с най-близките средства за тяхното осъществяване и удовлетворяване. Оттук става ясно, че предпоставките за реалистичното разбиране на живота са съществували и винаги ще съществуват: съществуват реалности, центрове на битието, някакви концентрати на битието, подчиняващи се на свои закони и затова притежаващи своя форма; по тази причина нищо съществуващо не може да се разглежда като безразличен и пасивен материал за запълване на каквито и да било схеми, а още повече да се съобразява със схемата на евклидо-кантовото пространство; затова формите трябва да бъдат разбирани според собствения им живот, да бъдат изобразявани чрез тях самите според постижението, а не в ракурсите на по-рано разпределена перспектива. И накрая, самото пространство не е просто едно равномерно, безструктурно място, не е само една графа, а представлява своеобразна реалност, организирана изцяло, съвсем не безразлична, имаща вътрешен ред и строеж.

Павел Флоренски

МАРШРУТИЗАЦИЯ НА ЧЕТЕНЕТО

Признавам, че не обичам походите. Маршрутизацията на масовите шествия остана някъде в далечното ми минало, когато беше неизбежна. Може би интелигентският ми индивидуализъм ми е в повече. И някак си все продължавам да мисля, че четенето е интимен акт на споделяне, защото в четенето не само ти пробягваш по страниците на книгата, но и тя прониква в теб, разгръща те. И те преобръща, ако е хубава.
Освен това се питам за похода на кои книги говорим. Думата ПОХОД се обеззвучава в съзнанието ми и краесловното Д прелива в своя двойник – похоТ. Днес книгите са пълни с похоТ. А силните думи на Фокнър в неговата Нобелова реч остават непрочетени:

„...младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.
Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена. Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от жлезите си“.

Стефан Пеев

ЗАДЯВКА КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ВКУС

Чакат ни 500 години турски сериали...

Стефан Пеев

P.S.
Реченото се отнася единствено до темата за изкуството... И за вкуса български.

БЕЗМЕТЕЖНОСТТА НА БИТИЕ, ЛИШЕНО ОТ ДЪЛБОЧИНА

Напоследък чета безразборно. Каквото ми попадне – стихийно намерени текстове, случайни срещи с автори, безнадеждно вакханални истории. Пръстите ми забравиха трепета да стискам молива в ръка, да драскам ситни букви по полетата на книгите, да разговарям с книгата, изговаряйки в мълчанието на четеното чрез криволичещи завъртулки търсения смисъл, да се вглеждам, вслушвам, да негодувам и да се смирявам. Опитвам се да разбера себе си – къде съм, кое в мен е различно. От някогашния жаден за смисъла читател сякаш няма и следа. На негово място се е появил един друг човек. Хилядите гладко написани текстове, претендиращи за литературност, постепенно и неусетно потапят този друг човек в безметежността на битие, лишено от дълбочина.

Стефан Пеев

КЛОУНАДА

Не знам защо, но изведнъж ми хрумна, че в днешния ден всички хора са някак екзистенциално трагични. И онази малка част от нас, която е изпълнена с жизнерадостност, всъщност не усеща, че е част от клоунадата на нашия живот. Пъстра, шумна, въздействаща, но мимолетна и преходна като всяка клоунада.
Стойностите на живота невинаги са израз на собственото ни его. Понякога те са преобръщани и странно претълкувани в контекста на времето.

Стефан Пеев

Георги Господинов | ЧЕТЯЩИЯТ ЧОВЕК

Веднъж се наложи да отговарям на уж елементарния въпрос за какво служи литературата. Конкретно - защо трябва да се чете? Ами то е като да питаш защо трябва да се сънува. Не трябва. Просто сънуваш. Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив.

Всъщност една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях обаче става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза, която не се изчерпва с банкрута на банки. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.

Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.

Известно е, че финансовата криза стартира с т.нар лесни кредити, отпускани бързо и леко, без достатъчно обезпечаване и гаранции. Знаем, че "кредит" идва от латинското credo – "заемам", но и "вярвам, доверявам се". Така етимологията ни подсказва, че преди кредитната криза е кризата в кредото. Днес имаме замразяване на кредитите, преведете си го и като замразяване на доверието, на вярата.

По аналогия с това сме изправени пред една система от бързи, лесни и повърхностни обяснения и ценности. Пазарът и медиите в голяма степен стимулират тези процеси. Пазарът иска да купиш на мига, да не мислиш прекалено дълго. Автентичният човек е потребяващият човек, пазаруващият човек, алчният за света човек. (Greed is good, както гласи известната фраза на Gekko.) Не се колебай, казва пазарът, това е твоята природа. Пожелай, вземи парите и го получи сега. Живей днес. От другата страна стои културата с всичките си колебания. И с абсолютно непазарната идея как ще се живее утре. Два различни свята, напрегнати помежду си. Ясно е на чия страна е надмощието. Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят зад уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.

Към лесните обяснения за света (лесните кредити) ще прибавя и експертното, икономическото обяснение. Тази криза е поражение за самозабравилия се Хомо Икономикус, както писаха някои анализатори. Поражение за идеята, че светът може да бъде обяснен единствено през икономически отношения, парични потоци, пазари, лихви, кредити. Дори икономическите депресии не могат да бъдат обяснени единствено с икономически параметри.

Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.

Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата - не. Как се измерва тъга? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарствата за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната си депресия с финансова инжекция.

О т к ъ с и | източник: ДНЕВНИК.БГ

Георги Господинов

 

Жан-Франсоа Лиотар | МАРИ В ЯПОНИЯ

Жан-Франсоа Лиотар (10 август 1924 – 21 април 1998)

МАРИ В ЯПОНИЯ

Stream of cultural capital¹? Ho това съм аз, си казва Мари, като гледа движението на въртележката в Нарита. Малък поток, но поток. Културен, това е сигурно, те ме купуват като част от културата. Капитал, също така. Аз не съм му собственик, благословен да е, нито го управлявам. Една малка културна работна сила, която те експлоатират. Но както си е редно, според договор, уточнявам, който съм подписала. Това не е велико откритие. Наполовина наемен работник, наполовина занаятчия. Ти сама си го пожела. Кръстосваш Европа, континентите, самолети, факсове, телефони, поща по четирите края на света. Тежко е, тежко е. Приятно е, но е тежко. Беше приятно. Но трябва също и да се работи все пак, и то все повече. Не може да се продава все същата стока. Трябва да се изобретява, чете, измисля. Защото без това те не са доволни, казват, че ги вземаш за глупаци. Или че залязваш. Знаете ли, Мари вече няма какво да каже. В кошчето.
Понеже нещата вървят добре, появява се някаква домакиня (виждам я, идва, сигурна съм) или някакъв помощник, които идват да ви вземат с такси от летището. Имате половин час в хотела, за да се освежите. Понякога това е осемнадесетчасов полет без прекъсване, нали? Коктейл и вечеря, после лекцията и чаша вино. Или пък коктейл, лекцията и после вечеря. Винаги същото във всички точки на света. Понякога се безпокоят, понякога са ентусиазирани или малко лоши. Понякога също са истински приятели. Винаги си усмихната, Мари, дори ако им разказваш внимателно в своята talk² някакви злокобни истории. Мога да продавам тревогата, това е интересно, но трябва да го правя по приятен начин. Утре или вдругиден е заминаването, прегръщаме се, разменили сме си разни неща един с друг, книги, адреси, прегръщаме се отново, довиждане, ще се видим пак, нали? Светът е малък, махване с ръка, кратка меланхолия, куфарите минават през проверката. – Добър ден, вие сте Кеико? Благодаря, че дойдохте да ме посрещнете. Дали и Кеико също е малък поток културен капитал? Очевидно. Шофьорът с бели ръкавици ни гледа в огледалото за обратно виждане, докато бъбри любезно, главите ни са опрени в колосаните дантели на седалките. Таксито си проправя път като ракета по магистралата и по кръстовищата. Поток капитал. Пристигнахме, имам си своя половин час. Стаята е на петдесет и осмия етаж и всичко е наред.
Мари си спомня под душа как техният преподавател им обясняваше, че капиталът не е само time is money³, но и money is time⁴. Добрият поток е онзи, който пристига най-бързо. Отличният поток пристига в момента, в който почти е тръгнал пак. Това наричат реално време или live, по радиото и телевизията. Но най-доброто е да предусещаш идването на потока, неговото „реализиране“, преди да е пристигнал. Това са парите в кредит. Това е складираното време, време за харчене, преди реалното време. Времето се печели, взема се назаем. Трябва да си купиш word processor⁵. Пести невероятно време. – Ами писането? – Пише се по-бързо, а и подредбата на страниците, бележките, корекциите, виждаш, нали? – Бедната Мари, ти няма да забогатееш; обичаш да драскаш по своята хартия – толкова по-зле. Ти си малък бавен поток. Ще бъдеш дублирана от малки бързи потоци. От експедитивна култура. Достатъчно е да умреш навреме, преди да си станала за посмешище. Тя си казва, че мисълта изисква време, няма какво да се направи срещу това. Или по принцип онова, което глупаво наричат сътворяване. То изобщо не прилича на потоци. Това са по-скоро морета. В тях се нагазва. Те не отиват наникъде, не са усмихнати, не са комуникативни. Спомняш ли си как той работи, Дон? О! Не е барикадиран, не е някакъв монах! Но при все това е съвсем другаде. Приятелите го посещават в неговото убежище на село, той ги посреща любезно. Те разказват истории за художници. Никой така и не успява да разбере дали това изобщо стига до него. Той не казва почти нищо за своята работа. И после един ден излагат серия от петнадесет негови картини голям формат в някоя галерия, или петдесет рисунки. Извод: истинските потоци са подземни, те текат бавно под земята, те образуват водни слоеве, извори. Не се знае къде ще избият. И тяхната скорост е неизвестна. Бих искала да съм подземна кухина, пълна с черна, студена и неподвижна вода.
Още десет минути преди Кеико да дойде. Мари се гримира. Що се отнася до печеленето на време, ние жените сме винаги губещи. По главата и тялото ни винаги има нещо за оправяне. Мъжете блясват и със съвсем малко старание. Не точно. Доволна съм от лекцията си. Те няма да разберат нищо от нея. Прекалено е лаконична. И е прекалено написана. Човек би казал – а ла Морис. Прекалено „френска“. Или ирландска. Отива към минимализъм. Те искат добри и ясни потоци. Обяснения това откъде идва, накъде отива. Кратко въведение. Ситуиране на проблема в контекста. Ернст поддържаше това, Дик отхвърли онова, Рут обясни, че проблемът е неправилно поставен: фалократически подход. А Рон – че всички продължават да мислят по западняшки, въпреки че има и други. А, другите! Само това им е на устата. Различие, другост, мултикултурализъм. Това е тяхното „дада“⁶.
Моят преподавател ни припомняше Кант: да мислим сами, да мислим в съгласие със самите себе си. Днес ни казват, че това е логоцентрично, не е politically correct. Потоците трябва да текат в правилната посока. Да се сливат. Защо е цялата тази културна дандания, конференциите, интервютата, семинарите, защо? Само за да се убедим че говорим за едни и същи неща. Ама за какво? За другостта. Единодушие по принципа, че единодушието е подозрително Ако си жена, и си ирландка, и то представителна, и си някакъв преподавател в Бразилия, и си лесбийка, и пишеш неакадемични книги, тогава ти си един наистина добър малък поток. Интересуваш културния капитал. Ти си един малък амбулантен културен търговец. Побързай. Но ако им представиш един къс, донякъде сбит анализ върху sens-able⁷, както казва Рахел, и неговото отношение към смъртта, тогава наистина ти не си такъв. Това е общоизвестно. Как изразява това твоето различие? Къде е отишла твоята другост? Всеки друг, някой почтен ordinarius от Бохум, Германия, би могъл да бъде на твоето място. Това, което културният капитализъм е открил, е пазарът на своеобразията. Всеки изразява своеобразието си. Той говори от своето място в мрежата от пол, етнос, език, възрастова група, социална класа, несъзнавано. Истинската универсалност, за която понастоящем се говори, е своеобразието. Представяш ли си красивата ирландска хомосексуалистка, която преподава френски език в Университета на Сао-Паоло и прави кантианско-витгенщайниански анализи? Е, това е обезнадеждаващо. Това е откровено неинтелигентно, архаично. Що за философия е тая? Това е дори скандално. Добре, да видим дали в Токио и Кайро са такива.

[о т к ъ с]

Жан-Франсоа Лиотар

¹англ. – поток на културния капитал; б. пр. [↑ о б р а т н о]
²англ. - реч; б. пр. [↑ о б р а т н о]
³англ. - времето е пари; б. пр. [↑ о б р а т н о]
⁴англ. - парите са време; б. пр. [↑ о б р а т н о]
⁵англ. - компютър; б. пр. [↑ о б р а т н о]
⁶Освен алюзия за худ. течение, тук се има предвид и едно от значенията на думата: "любима идея"; б. р. [↑ о б р а т н о]
⁷англ. - усетимото, способното да достигне сетивата, както и способното да бъде сетивно достигнато; б. р. [↑ о б р а т н о]

Жан-Франсоа Лиотар. Постмодерни поуки. Серия ЕТОСИ. Издателство КРИТИКА И ХУМАНИЗЪМ, 2002.


Обичам сутрешните срещи на кафе с Лиотар – порции интелектуална енергия, подплатени с ирония, умерен критицизъм, разбиране и проникновеност. Срещи със стар познайник, когото никога няма да видиш, но с когото можеш да водиш най-живия възможен разговор – разговор, изтъкан от вслушване.

Стефан Пеев

РАЗКАЗВАЧ НА ПРИТЧИ

Един млад мъж със завидна творческа биография, който в последните години активно заявява арт присъствие далеч извън ареала на града, в който твори и живее – Видин. Петър Стоянов освен член на СБХ, вече е пълноправно вписан в творческата карта на художническите гилдии в Плевен и Пловдив. Неговият ярък талант е ангажирал и впечатлявал ценителите в 9 самостоятелни изложби до момента. През 2011-та е одобрен сред 10-те творци, участвали в Живописен пленер на историческа тематика, иницииран от кмета на Пловдив. 2012-та Петър Стоянов започва с 10-та си самостоятелна изложба в своя Видин, обобщена в заглавието „ПЪТУВАНЕ“. Зрителите се насладиха на последните му творби, обединени в няколко цикъла и всички носещи духа на майсторската виртуозност и творчески заряд на художника. Надали има ценител, докоснал сетивата си до негово платно, който да не е останал запленен от колорита и уникалните фонови игривости, до яркия разпознаваем стил и дух на творбите му. ПЪТУВАНЕ е експозиция-покана за среща с творческите рожби на Петър Стоянов, родени през последните три години (2010, 2011, 2012 г.).
Маслото е любимото средство, с което Стоянов създава светове, изпълнени с многопластови разкази, в които вплита етномотиви. Те притчово водят зрителя към едно ПЪТУВАНЕ. Пращат го в миналото – малко тъжно, носещо спомени, но и изпълнено със светлите акценти оптимизъм. Неотдавна в интервю големият телевизионер институция Кеворк Кеворкян каза: „Няма къща без покрив, а покривът е миналото…“. А при Петър Стоянов няма артистичен импулс без докосване до миналото. Сякаш за да ни увери, че стъпвайки на традиция, на изконното и на уникалната ни идентичност, не бихме имали бъдеще. Затова той с охота се завръща в платната си към българското село, към къщата-храм, към каруцата – постоянен другар на човека в труд, в делник, в празник. Каруцата като символ на живота, съмишленик на човека в пътя му земен. Ту уморена, ненужна и захвърлена, ту лъскава, шарена и готова да поеме своя път напред. Обича противопоставянията Стоянов, обича да ни хвърля и в тъмните дебри на размислите, и към светлите петна върху платната си, от които струи оптимистична импресия. Прави го искрено, с порива на творец, който не просто рисува, а демонстрира живост и постоянно развитие в този толкова интимен диалог между автор и платно.
ПЪТУВАНЕТО на Петър Стоянов ще ви заведе и сред циклите „Терасата“ и „Прозореца“. Те внасят трептенето на магично-митичния му поглед към онова навън – светлото и отразяващо човешкия порив. Накъде? Ще си отговори зрителя, заставайки срещу платната и оставяйки се с лекота да пътува там, сред маслените светове на видинчанина.
Със сигурност 10-та изложба на живописеца изненада ценителите, разказа много за живота, за таланта му и най-вече за онзи поглед, който ни е нужен – искреният ОТ и ЗА нещата. Онези неща, които често задъхани не осъзнаваме, забравяме да усетим и изразим – добротата и любовта.
Елате сред творбите на Петър Стоянов, изживейте, отдадени на изкуството, това ПЪТУВАНЕ.

Донка Колева
арт мениджър на ДПХ

В ПАМЕТ НА ЛЕДА МИЛЕВА

In Memoriam

Леда Милева (1920–2013)

На 93-годишна възраст тази сутрин почина Леда Милева, писателка, преводачка, автор на стихове и пиеси за деца, съобщиха близки на семейството.
Леда Милева почина на рождения си ден – 5 февруари. Тя е родена в София през 1920 г. Дъщеря е на поета Гео Милев.
Получава средно образование в Американския колеж в София. Завършва Софийския университет. След Втората световна война е ръководител на детско-юношеските предавания в Радио София, главен редактор на списания „Пионерска самодейност“ и „Дружинка“, редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“. От 1966 до 1970 година е генерален директор на Българската национална телевизия.
От 1970 до 1972 г. е заместник-началник на отдел „Печат и културно сътрудничество“ при Министерството на външните работи. До края на 1978 г., е посланик, постоянен представител на България в ЮНЕСКО, Париж. Била е председател на Съюза на преводачите.
Автор e на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски. Tя е автор на една от най-любимите детски песнички - „Зайченцето бяло”.
Написала е книгите "Заю на разходка" (1946), "Няма време" (1949), "Работна Мецана" (1954), "Мустакатият Иванчо" (1957), "Златоперко" (1965), "Влак-юнак" (1967), "Къде е хоботът на слона" (1983) и др.

Източник: ДНЕС.БГ

...а истината е, че „Зайченцето бяло“ днес вече звучи някак тъжно...

ПОПЪТ И АЛИСОН

ПОПЪТ И АЛИСОН

ГИЙОМ ДЬО НОРМАН


Безброй са тези менестрели,
които песни тук са пели.
Но аз все още за беля
не знам към тях ли се числя.
Гийом е първото ми име
и често се опитвам с рими
да кажа разказ в хубав стил.
Та ето тук съм съчинил
едно приятно фаблио
за продавачката Мао
и щерчицата ѝ Мари.
Те вадеха добри пари,
търгуваха със чесън, лук
и шапки плетени, че тук
ги търсят много край реката,
дето живееше жената,
със малката си дъщеричка,
отрасла волно като птичка.
А хубавица бе Мари,
ще кажеш - с потекло дори,
когато гледаш я така
да кърши хубава снага
от слънце и вода обляна,
беряща лапад край фонтана.

(...)
Но няма тук от вас да крия,
че попът с име Александър
и родом някъде от Ардър
богат бе, имаше пари
и се заглеждаше в Мари,
щом видеше я в риза лека,
издуваща се под елека.
Така не мина много време
таз мисъл се превърна в бреме,
в дюкянчето реши да иде
и пак момичето да види.
Уж щял да си купува нещо.
Макар че там надписват нещо,
това не го интересува.
Успее ли, то ще си струва
за туй да не отваря дума.
Да може само ги придума!
От бога се отрича даже,
ако подкрепа му откаже.
За да наложи свойта воля
навлиза в новата си роля.
със шапка сенчица си пази
и през мочурището гази
към къщата на Марион.
Мао посреща го с поклон,
а капеланът поздравява –
плана си вече изпълнява.
- Добре дошъл, при нас седнете
и от обяда похапнете,
защото го приготвих вече,
и патицата се опече –
реди Мао. Не подозира
кого в дома си тя прибира.
А той върти очи под вежди
и към девицата поглежда.
Дори би искал да заложи
и десет ливри, ако може
с момичето на тази дама,
сами да ги оставят двама,
така че тя да изпълнява,
което той ѝ повелява.
Не бе успяла да премине
дори дванадесет години,
а вече беше тъй красива,
възпитана и приветлива,
макар и още малко плаха.
Но ето масата застлаха,
трапеза сложиха голяма,
че в къщата на тази дама
не се поднасяше шаран,
а гъска, пиле и фазан.

Замислен попът си остана
и за минутка не престана
Мари да гледа – с бяла гушка,
с набъбналата като крушка
моминска гръд. Но толкоз свята,
разумна, строга и прикрита
на Александър се видя,
че той изпадна във беда.
Ала в сърцето му жарава
се бе разпалила. Тогаз реши
със Марион да поспорù –
дано да му даде Мари.
- От страшна болка се терзая
но тук пред вас ще си призная,
че Марион със свойта хубост
ме довела чак до лудост,
в гърдите ми като с ръце
тя къса моето сърце.
Та ето, падам ви в нозете,
едничка нощ ми разрешете
със нея да остана само.
Знам, че съкровище голямо
за вас е вашта дъщеря,
затуй не ще се пазаря
и ще ви наградя богато
с препълнена кесия злато.
Мао изглежда възмутена:
- Какво си мислите за мене,
че срещу някаква предплата
мома, по-чиста от сълзата,
ще купите със тез пари!
Петак не струват те дори!
Вървете другаде, човече,
със подкупите си, че вече
дотегнахте ни с тези думи
за дарове и други глуми!
- Госпожо – моли капелана, –
не става дума за подмяна,
Кажете ми и начаса
парите тук ще донеса,
ако ги искате, вземете,
ала сега си помислете.
Размисли дамата Мао,
ще се възползва тя, охо,
от слабостта на този поп.
Ще сложи в щеркиния джоб
кесия, пълна със жълтици.
Какво пък, нейните косици
и хубавото ѝ телó
дори за кралското легло
достойни са, и за отплата
тя би живяла във палата.
Тогаз му даде обещание,
че пламенното му желание
ще се изпълни някой ден.
Той тръгна си обнадежден.
Не зная някой досега
да са измамвали така.
Приготвила гореща баня,
Мао се моли и се кланя
на бога и свети Евстахи
и сипе купища заплахи,
че като риба ще натика
във мрежите си хубостника.
А после вика Алисон,
жена от публичния дом,
с изящно, слабичко телце.
(....)

А виждайки нощта да пада,
очакващ близката наслада
мечтаеше за Марион
и сякаш бе разплоден кон,
представяше си как я яха.
Напред мечтите му летяха
към прелестите на момата,
запалила му тъй главата,
че той й готвеше атака.
Щом падна мрак, той без да чака,
пое по пътя към Мао
със рокля, кожено палто,
с петнайсет ливри чисто злато,
за да ги награди богато.
Пристига вече капелана,
Мао здрависва се засмяна,
като за празник го посреща
със гозба вкусна и гореща –
две пилета и тлъста гъска,
винó искри в бокала пръска,
Сладкиши, орехи и мед
очакват също своя ред.
Тъй всички ядоха и пиха,
а след вечерята решиха
да видят тук какво им носи.
Не чака повече въпроси
а даровете си разтваря,
на майката той заговаря:
- Каквото обещах, ще дам.
Донесох в тоз вързоп голям
едно палто от скъпа кожа
и дрехи като за велможа.
Погледайте го и кажете,
не са ли чудни даровете?
А пък кесията с пари,
която носи за Мари,
изсипва той на чиста маса
и им посочва, че да тях са.
Мао на Ерсело нарежда:
- По-скоро стаята подреждай
и буен огън запали,
дърва, завивки не жали.
Излиза Ерсело тогава,
уж робски й се подчинява,
но не търчи за Марион,
а води скришом Алисон.
В онази стая я отвежда
и почва там да й нарежда:
(...)

Не взел ни светлина, ни свещ,
във стаята – любовник вещ,
той влиза, до леглото стига,
юргана пипнешком повдига,
а после пита малко плах:
- Кажи, Мари, нали без страх
ще бъдеш моя ти сега –
погалва нейната ръка,
но после бърза да се впусне
с прегръдка в ласките изкусни.
Въздиша Алисон, примира,
от занаята си разбира,
уж много страда, се преструва,
но не продумва, а кротува.
А попът спира за почивка
и с нежна, ласкав а усмивка
любимата си тихо пита:
- Мари, нали не си сърдита?
Кажи, що искаш, аз те моля,
и ще изпълня твойта воля.
На тебе всичко бих ти дал –
сърце, богатство, твой съм цял.
А пък родиш ли ми дете,
то знай, в охолство ще расте.
Във мрака Алисон не смее
на глас висок да се разсмее,
защото капеланът смята,
че е прегърнал във кревата
красавицата Марион.
ала това е Алисон,
която тъй добре играе,
че той не може да познае
замяната така умела.
Преди да е пропял петела,
неподозиращ тази смяна,
щастлив със дружката засмяна,
тъй девет пъти я възсяда,
а тя се прави, че припада.
Не ви излъгах нито грам,
разказвам ви, каквото знам.

Но чуйте после що било
извършено от Ерсело.
Тя също спяла в тази соба,
където попската особа
със Алисон се забавлява.
Слугинята набързо стана
и пустата му хитрушана
с опасна дейност се захвана.
Навън светлееше нощта.
Тя огън стъкна във пещта
и щом добре се разгоря,
главня в дюшека им завря.
Той пламна бързо, беше стар,
а Ерсело крещи: „Пожар!”
Отнякъде дойдоха хора,
но щом се струпаха във двора
видяха пламък в одаята,
с юмруци счупиха вратата,
а вътре – светло като ден
и попът – както е роден.
Но ето – пръв от тази свита,
ядосана и страховита,
там влезе градският месар.
Познал веднага попа стар,
в едно кьоше го той натика:
- По-бързо, попе – му извика –
се махай с тази разтурия,
че ей-сега ще те убия!
Видя и попът и разбра
как жертва в подличка игра,
той, мислейки за Марион,
се беше любил с Алисон.
А пък месарят със тояга
на гол гръб взе да го налага.
Мъжете не пестяха сили
и всеки беше се засилил
връз попа удар да стовари,
с ритник, с юмрук, където свари.
Но той откри през тях пролука
и хукна да търчи наслука.
Тъй тичаше в града без дреха –
нали мъжете му я взеха,
а пък тълпата многолика
на всяка крачка го застига
и със тоягите си тежки
гърба му жули, двете плешки.
И скоро гръб и слабини
Покриха се със синини.
Когато вкъщи се намери,
усети – като лист трепери.
На голо яде здрав пердах
и всички взеха го за смях.

Поуката от тази смешка
е да не правим друг път грешка
дома по тъмно да напускаме
и в авантюри да се впускаме.
Към забраненото в живота
да не изпитваме охота.
Ако не бе желал Мари,
не би загубил тез пари,
защото в градския бардак
дори и за един петак
би го приела Алисон.
Но той се влюби в Марион.
Така завършва тоз роман,
разказан ви от Льо Норман,
Гийом е първото ми име,
и с него ще се съгласиме.

Из „Завещанието на магарето”, Пловдив, 1984 г.

Превод от старофренски - Павлина РАЙНОВА

НОВИ ЗАГЛАВИЯ В КНИГИТЕ.НЕТ

Непознатият Никола Гешев
Автор: Андрея Илиев
Издател: Сиела
Издание: първо, 2012
Брой страници: 440
Размери: 17/23 см
Корица: мека
ISBN 978-954-2812-00-5
Цена 20.00 лв.


За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Полета. Т. 1. Полета на духа
Автор: Пиер Бурдийо
Издател: Изток–Запад
Издание: първо, 2012
Брой страници: 588
Размери: 18/25 см
Корица: твърда
ISBN 978-619-1520-98-5
Цена 29.90 лв.


За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Организационно поведение
Автори: Марин Паунов, Мина Паунова, Александър Паунов
Издател: Сиела
Издание: четвърто преработено и допълнено, 2013
Брой страници: 344
Размери: 21/29 см
Корица: твърда
ISBN 978-954-2812-50-0
Цена 20.00 лв.

За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Войник. Или упование за обезсърчените
Автор: Калин Терзийски
Издател: Сиела
Издание: първо, 2012
Брой страници: 268
Размери: 14/21 см
Корица: мека
ISBN 978-954-2812-13-5
Цена 15.00 лв.

За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

ДОБРОМИР ТОНЕВ | ТЕЗА

ТЕЗА

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

Добромир Тонев

Добромир Тонев. Събрано: Стихотворения, фрагменти и шаржове


Всеки голям поет с присъствието си в битието на красотата всъщност ни приканва да говорим не само за него и неговите стихове, но и за поезията изобщо, за мястото ѝ в живота ни, за нашето отношение днес към стиховете. Дали ще имаме смелостта да подемем и този разговор?

Стефан Пеев

ПИЛОБОЛУС

Какво е пилоболус? В учебниците по биология пише, че е „топлолюбива гъба, която живее в кравешки тор". Но „Пилоболус" е и името на една от най-популярните американски трупи за модерен балет.
„Пилоболус" съществува от 1971 г. Членовете ѝ се определят като „танцова трупа за тези, които не обичат да танцуват и за тези, които обичат". Казват, че най-важни са трансформацията и въображението и не се страхуват да нарушават правилата.
Танцьорите сами правят хореографията си. Започват с импровизация и опитване на различни неща. След това постепенно започват да изграждат движенията заедно и накрая се допитват до артистичните директори, които дават завършен вид на представлението. Никога нищо не се мисли предварително -- всичко се получава в движение.

Източник: Е-ВЕСТНИК