Диана Иванова. „Басма и габардин”. ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013
Да се мисли и пише за „Басма и габардин” през ключа на личната емоционална памет е трудно за удържане изкушение. Книгата знае това и нежно докосва разранените сетива на читателя още с корицата си. За човек като мен, фактологически сроден с авторката по силата на принадлежността към едно и също поколение, е леко да се остави да бъде поведен през картата на собственото си минало - през реалии на радостта и сладостта, които утоляват глада за онова изгубено състояние на непосредствена слятост със съществуването, и през топоси под сянката на идеологията. Читателят тръгва и върви във, през и след детството, във, през и след социализма. Докато установи, че е подведен. Защото става дума за книга, която чрез стъпките на съкровеното откъртва пластове памет и гради върху тях знание с надличен, отвъдличен характер, умножавайки неусетно контекстите, в които може да бъде четена. В това според мен е голямото й достойнство.
„Басма и габардин” като „дневник на скръбта”
Не искам да съм текст, упорства гласът на Диана Иванова,
не искам да съм текст и в тази настойчивост препраща към заявеното от Ролан Барт в неговия „Дневник на скръбта”: „Не искам да говоря за това от страх да не съчинявам литература – или без да съм сигурен, че няма да е, - макар всъщност литературата да се заражда в тези истини.”
Загубата на майката е онова Събитие, което и в двете книги генерира писането – писане, знаещо, че всичко преди и след смъртта е език и той е единственият инструмент, чрез който може да бъде „преработено” преживяното, да се потърси онази възможност за символизация, превръщаща мъката в скръб. И двете книги негласно са се договорили да работят за това, което Барт определя като желание „да не проявявам скръбта, но
да наложа публичното право на нежното отношение, което тя включва.” Жанровата природа на „Дневника” обаче предпоставя вглеждане отблизо в скръбта, проследяване на кривата на движенията й и в действителност - едно естетизиране на скърбящия субект, което няма да открием у Диана Иванова. Нейният език е друг.
Поезията в „Басма и габардин” е
тъканна в дълбинния етимологически смисъл на тази дума. Стиховете й помнят връзката между текст и тъкан и така откриват текстурата на душата – сплитането на нейните „вътре” и „вън”, мрак и светлина, трептенето, пораждащо се в мига, в който конвулсията в себе си се опита да зазвучи като глас за другите. Допирът е онзи базисен акт, отключващ рукването на паметта и едновременно с това – нейното преживяване, осмисляне и артикулиране. Тъкмо през пръстите протичат гласовете на тъгата и пак през тях намират думите, които да я кристализират и направят споделима. Думата меко докосва читателя в много от стиховете. Жълтата басма и палтото от габардин, плюшът на столовете, вълненият пуловер и батистата, платовете от раклата – такива са имената на чувствата в тази книга, в която обичта е
мека памучна кърпа напоена с оцет. Майчината ласка и бащината гордост, усилието да отидеш отвъд човешкото и да изпееш бога, грижата за живота и продължаването след смъртта са открили своя език в тъканите на дните и така сякаш са се спасили от изначалната теснота на човешкия глас, която предопределя боязънта му да изкаже.
В този процес на материализиране на езика и ословесяване на материята са интегрирани и оригиналните изображения на Анастасия Тонкова - „инсталации”, визуализиращи споеността между вещите и утаените в тях думи, които работата на паметта вдига от дъното и ражда като поезия.
„Скръб: страховито място, в което аз вече не се страхувам.” (Барт)
„Вече никъде не мога да се скрия в мислите си: нито в Париж, нито при пътуване. Вече нямам убежище”, четем още в „Дневник на скръбта”.
И нищо нищо/ няма да помогне (…) дори решението/ да се махна/ нищо няма да помогне. Невъзможно е да се укриеш от скръбта –
скръбта е/ хитруша, скръбта е, разбира и поезията на Диана Иванова. Осъзнала това, единственият й шанс е да я погледне в очите без страх и да я назове. Да я разпознае като отправна точка и да я превърне в път за изминаване.
Оттук насетне „Басма и габардин” се разгръща като книга на
осмеляването. Читателят се оказва въвлечен в неуморната археология на бездумието и във фината работа по вслушването. Стиховете на Диана Иванова отключват отново
онези стаи, в които никой не говори, обхождат пространствата на немотата и подмолите на мълчанието, защото отдавна са разбрали, че неизговорените думи един ден си отмъщават. Да дочуеш стеснението на баща си и тихия нощен плач на майка си, преглътнатите мечти и опитомяваните желания, протегната към онези
думи във въздуха, които не спират да зреят и очакват да бъдат откъснати – в това усилие, без да разбереш кога, започваш да обръщаш навън опакото на душата, да обелваш един след друг пластове травми, срам, страх.
Една напрегната рефлекия върху споеността между (не)знание и (не)разбиране пронизва част от стиховете в книгата:
и веднага съм искала
всичко да разбера
(...)
и знам
В друго стихотворение:
разбирам че не знам
как да кажа че ме е било срам
от баща ми
Безпощадно е това разбиране на незнанието и спасително - в същото време, защото, заговаряйки миналото, започваш да се вглеждаш с други очи в личната си тъкан. Започваш да разбираш истински родителите си, което се оказва възможно единствено през драматизма на собствената телесност, през перипетиите на дишането:
помня този страх
че няма да мога да дишам
че спирам да дишам
толкова е страшно:
едва тогава те разбрах
мамо
Най-трудно за произнасяне е онова, от което се срамуваш, а най-сигурният начин да разбереш някого е да (пре)живееш неговия страх. Диана Иванова добре знае, че този път не е за всекиго, но е единственият, по който се съзрява.
Стъпила върху него, поезията се превръща в трансмисия между мъртвото и нероденото и смело пресича времена и състояния. Неговоренето е всъщност препълненост с думи, които мълчаливо се съпротивляват на разкъсването и в тази съпротива набират нови сили. Сън и будуване, майка и дъщеря, смърт и раждане се сплитат в нова цялост, която съшива разкъсаните нишки на душата и тялото. Светът „преди” и този „след” се оказват пронизани от повторения.
Козата, мухата, черешите се явяват в едно
трето време не от разрива, а от съзвучието, чрез което осъзнаваш, че миналото не те напуска, защото вече си го присвоил като настояще. Така поривът по цялост осъществява себе си с всяка следваща стъпка. До срещата с другия - онова открито подзвездно място у себе си, където пътуването стихва, местоименията се сливат, а езиците се стапят в гледките, миризмите и звуците на любовта. Където вече не
съм (гледащ), а
ни (гледат), докато се докосваме през думите
със старание и нежност.
Интериоризираната скръб няма никакви признаци. Това е осъществяване на абсолютната интериорност. При все това всички мъдри общества са предписали и регламентирали екстериоризация на скръбта. Слабостта на нашето е в това, че я отрича. (Барт)
„Басма и габардин” е третата поетическа книга на своя автор и излиза от печат десет години след втората. През този период името Диана Иванова се свързва преди всичко с проекти като „Аз живях социализма”, Фестивала на спомените в Горна Бела речка и „Непознатите архиви на Държавна сигурност”, разгръщащи една и съща смислова нишка – целенасоченото усилие да се провокира осъзнат процес на артикулиране на (неосъзнатото) минало, от което по една или друга причина обществото ни се укрива. В кресливото до нечленоразделност време на неслучилия се български преход да се поддържа честен и смислен разговор за онова, което дълбоко ни е белязало и ни е направило такива, каквито сме днес. (Участието в един от тези проекти се оказа особено важно в моя личен път - близо двайсет години след като го бях напуснала, се завърнах в Северозапада, в който съм израснала и който дълго ми носеше главно тъга, по нов начин, едновременно чувствено и рефлективно, будно и празнично.)
Прочетена в контекста на тази публична биография, книгата се оказва силна стъпка в темата за
вслушването и
разговарянето, която бих определила като големия личен проект на Диана Иванова, вгледан в перспективата на очовечаване и омъдряване на българското общество. То не е абстракция, а тъкан, изплетена от мен и теб, от моето и твоето минало, травми и мечтания, то носи моето и твоето име и имената на нашите родители и деца, в него са отпечатъците на моите и твоите пръсти - казва с всичко, което прави публично, Диана Иванова. В този смисъл личната емоционална биография на пътуването през скръбта е онзи важен документ, който чертае траекторията на живеенето ни заедно.
“Работата”, чрез която (казват) се излиза от големите кризи (любов, смърт), не трябва да бъде претупана набързо; за мен тя е свършена единствено във и чрез писането. (Барт)
И чрез говоренето, казват с гласа на съкровеното стиховете на Диана Иванова. Може и трябва да опитваме да говорим за измълчаното и неизговоримото, за срамното и страшното, за копнежното и екстазното. Сладостно-горчив е вкусът на словото, но само него имаме като човеци, само в него е нашият шанс да се сбъднем като деца и възрастни, като жени и мъже, като индивиди и общества.
Благодаря на „Басма и габардин” за това, че е книга, коятo ни прави.
Цветелина Драганова
Барт 2010: Барт, Р. Дневник на скръбта. София: АГАТА-А, 2010
↑ Начало 
