четвъртък, 13 август 2015 г.

ПЛАЖНИЯТ ДЕБАТ, ИЛИ КЪДЕ Е ТАЛВЕГЪТ В МИСЛЕНЕТО ЗА РЕКА МАРИЦА
(реквием)

Река Марица

Две знакови фигури (Асен Асенов - директор на фондация „Едно“, и Йохан Девлетян - дългогодишен шеф на дирекция „Култура“ на общината Пловдив) в ДЕБАТ по БНР за плажа на река Марица, приобщаването на реката към града и за миналото и развитието на културата в Пловдив.
Зловещото в дебата е не това, че събеседниците се прекъсват нетърпеливо от време на време, а липсата на талвег в разговора. Талвегът като средоточие на силите на движение от единия и другия бряг (разбирани като сила на мисленето или като физическо движение на водата, ако щете) практически отсъства. Реката лениво влачи в мътните си води пясъчните наноси на безводие и безвремие, а споменът за нейната пълноводност е разкъсан между миналото ѝ величие и прагматичното желание за превръщането ѝ в своеобразен речен МОЛ.
Безнадеждно е...
Да се хвърляш в исторически романтизъм за река Марица, е все едно да вярваш, че чрез нея някой ден ще се готвиш за маратонско преплуване на Атлантическия океан. А да се опитваш да я приобщиш, като дотътриш до водите ѝ изкуствен басейн за къпане, плажно кафене и някакви си други атракциони е все едно да създаваш поредния МОЛ, но на открито.
Различието в мисленето за плажа на Марица се оказа различие в мисленото за културата на Пловдив – като минало, като настояще, като бъдеще и като същност.
Асен Асенов се стреми убедително да защити позицията са за нуждата от приобщаване на реката към града, но съзнателно или поради младостта си и липсата на спомени пропуска да обясни, че всъщност е сложил на тезгяха една добре претоплена стара манджа. И пловдивчани някак пропуснаха да му го подскажат. Дали защото в летните дни предпочитат да са далече от града, или защото животът им предлага по-сериозни изпитания от въпроса да има или да няма плаж на Марица – не можем да знаем, поне докато някой направи не журналистическо, а социологическо проучване.
Но аз си спомням как преди около 30 години с нетърпение очаквахме спускането на строящия се в края на града бараж на Марица. Спомням си въпросите, които си задавахме тогава – колко пълноводна ще бъде реката, ще можем ли да наемаме лодки и да плаваме с тях нагоре и надолу по течението. Спомням си сала ресторант край Панаирния мост и една фантастична Нептунова вечер по Марица – най-фантастичната, която съм преживял с тази река. Удивителен спомен, невероятно скъп и също толкова разочароващ! Защото надеждата за речни круизи по Марица бе потопена много скоро от подпочвените води на недоволството на хората, води, които изпълниха не само бреговете на реката, но и мазетата на крайбрежните сгради.
Така край острова на Марица в един вече напълно ненужен бараж и в едно останало в миналото недалновидно управление бяха погребани парите и очакванията на пловдивчани.
Тридесет години по-късно един човек със своята фондация „Едно“ предлага на пловдивчани да им върне чувството за приобщеност към реката. И говори пред микрофоните на радиото сякаш светът започва от „Едно“. Говори основно за бъдещето и почти дума не отваря за миналото. Вероятно защото Пловдив в неговите очи е отваряне-към-света, но не и свят на култура, със свой уникален път, с грешките си, но и със спомените си. Всъщност течението откъм Асеневия бряг напълно размива както идеята за приобщаване на реката към хората, така и идеята за културата на този град. Зад думите на едноизмерния човек имплицитно се долавя внушението, че в този град трябва да бъде довлечено всичко онова, което бихме срещнали във всеки средноголям европейски град. Да бъде довлечено с цената на много пари – по вода или по суша. И колкото повече пари вложим в това довлачване, толкова повече европейци ще доведем тук. А колкото повече европейци довлечем тук, толкова по-европейски ще се чувстваме.
Пловдив се модернизира. Но в модернизирането му в духа на „Едно“-то се превръща в град за European Citizens, не и в град на своите граждани – една своеобразна гигантска инсталация, в която хората се движат и вършат разни неща, за да показват на други хора как живеят.

* * *

Когато преди дни погледнах във водите на реконструираните Пеещи фонтани в Пловдив, не видях нито един свой спомен – видях подобие на градска къпалня с водоскоци, малко светлини и музика. И тази картина не ме впечатли, защото в друго пространство (на друга държава) вече бях виждал това. Почувствах се като на голямо летище или в МОЛ – където и да си, едни и същи марки (бляскави и крещящи в своята пазарна самоувереност) те обграждат и потапят в някакво удивително усещане за безнадеждност да се докоснеш до нещото, което се нарича неповторимост.
А културата и културната история като цяло (отвъд прага на мрежовата потребителност) е вече не приобщаване-към, а разобщаване-с-и-чрез-неповторимостта в името на онова, което се нарича индивидуалност.

Стефан Пеев
Начало