ПОТОП

Един от най-страшните потопи, на които сме изложени, е потопът на говоренето. Когато изговореното многократно превъзхожда осмисленото, думите губят синтактичната си зависимост и се превръщат в сив и кален поток на безвремие...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЛИПСВАЩОТО ЗВЕНО В БРЪНКАТА

Маймуната се е превърнала в човек в мига, в който е чула осмислено обертоновете на собственото си „изкрещяване“ към другите.
Със сигурност това не е първата маймуна, защитила дисертация на тема „Повелително наклонение“, а онази, която е усетила повелителността като повеля, изразяваща собственото аз. Оттук нататък започват модулациите на повелителното наклонение и неговите трансформации в повелителна условност (или условна повелителност). Но доловената собствена повелителност е липсващата брънка във веригата на човешкото.

Стефан Пеев

P.S. И днес родителят е същински родител, когато чува обратно повелителността на собствените си нареждания към децата.
↑ Начало

СЕМАНТИЧНИ И ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ АСПЕКТИ НА ЩАСТИЕТО

Ако щастието е в чувството за удоволствие, въпросът е „Какво разбираме под удоволствие?“
Всъщност семантиката и етимологията на думата „щастие“ ни отвеждат към нещо непонятно и неразбираемо за съвременния човек.
М. Фасмер в знаменитата си книга „Этимологическый словарь русского языка“ извежда етимологията на думата „щастие“ от староиндийския в значението „добрата част“, „добрата съдба“, т.е. онова, което е добре за теб като част (причастност) от общата участ на всички. Иначе казано – „щастието“ е участ, но не лична, а само като съставка от общностната съдба.
На фона на вълната емигранти, които заливат Европа, разбирането на древните хора за щастието звучи абсурдно.
Като европейци май е време да си признаем, че неволно сме постулирали разбиране за човека, което изключва, а не включва другия (различния) от нас и нашата съдба. И колкото и хиляди гейпаради да направим в София и всички български и европейски градове – ще препотвърждаваме не обединяването в различието, а уеднаквяването на чувството за удоволствие. Правото на някого да изпитва удоволствие по различен начин.
Но удоволствието не е щастие. В това е уловката. Щастието е нещо повече от удоволствието. Когато изпиташ всички възможни страдания в името на постигането на „причастност към общото“, сътворявайки онова, което е по-голямо от теб и по-голямо от общността ти, защото ще остане във времето и в годините, отвъд прага на историческия ти хоризонт, то ти си достигнал до щастието.
Останалото е удоволствие.
Та, какво разбираме под удоволствие?

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА „ГОТИНИТЕ КОПЕЛЕТА“ И „НАФТАЛИНЕНИТЕ МАЙНИ“: ДВЕ ПОЗИЦИИ – ЕДИН ГРАД

Пловдив – 1907 г.

Асен АСЕНОВ: ПЛОВДИВ - МЕЖДУ НАФТАЛИНА И ВДЪХНОВЕНИЕТО ОТ ПРОМЯНАТА (Напрежението под тепетата показва, че статуквото се страхува от идващите местни избори) Пловдив има историческия шанс широко да отвори врати и да стане първият български град, който прави сериозна заявка да бъде престижна за европейските стандарти културна и туристическа дестинация в България. След две десетилетия сън градът се събуди и започна да осъзнава както собственото си изоставане и недостатъци, така и предимствата, които има като най-стария и най-красивия български град. Първата стъпка е факт - Пловдив не само анализира недостатъците си, а започна да прави видими усилия, за да реши натрупаните проблеми. Резултатите са измерими - според "Индъстри уоч" за последните четири години Пловдив стана индустриален лидер и изпревари София, второто тримесечие на 2015 г. безработицата в града е под 6%, а само в една от индустриалните зони на Пловдив - Радиново, в момента се строят заводи за над 100 милиона лева. IT и аутсорсинг индустрията буквално се удвои и Пловдив зае втора позиция след София. Въпреки националния спад в туризма Пловдив привлича все повече туристи от страната и Европа - между 5% и 8% през всяка от последните три години. Факт са и подобренията в градската инфраструктура - градът е чист и става все по-приятен за живеене. Но голямата победа за Пловдив, която ще определи развитието на града в следващите 10 години, си остава Европейска столица на културата 2019. Пловдив победи другите градове кандидати и оценката за усилията му беше дадена от престижно международно жури. Само допреди няколко години опърпаните фасади в централната част на града, запълненият от паркирани автомобили и напълно изоставен квартал "Капана", западналата градска градина и неработещият от десетилетия фонтан определяха тъжния провинциален облик на този град. В Старият град на Пловдив нямаше даже улично осветление... Едно от малкото забележими в национален контекст събития в този период беше Нощта на музеите и галериите, а неговият двигател Веселина Сариева вместо подкрепа за усилията си беше атакувана от пазителите на статуквото. Почти две десетилетия след промените Пловдив устойчиво пропадаше и систематично беше напускан от жителите си в опит да намерят по-добри места за живеене. Бях сред тях - тръгнах през 1990. Това изпразване, изглежда, позволи на малки групи хора без блестящи умения да се окопаят в различни роли и да заживеят в илюзията, че те са запазени за тях за целия им жизнен цикъл. Вследствие на тези процеси една немалка част от хората, намерили успешна професионална реализация в Пловдив, останаха емигранти в собствения си град. Работа, вкъщи, пак работа и петък вечер заминаване далеч от града. В тези години Пловдив беше буквално разграбен - града подари на "бизнесмена" и лидер на БСП - Пловдив, Георги Гергов голяма част от къщите си в Стария град, а Панаирът беше придобит без нито лев за държавата и разсипан през "иновативните" схеми на прехода. И всичко това се случи с мълчаливото съгласие на "будната пловдивска общественост", част от която се самонарича нескромно "пловдивски интелектуалци" и отчаяно иска да си върне "уютната" провинциална самодостатъчност, в която конкуренция няма, а представата за света е заключена между единия и другия край на "главната". Само че днес Пловдив е пълен с енергия и тук остават да живеят много хора с потенциал, немалко пловдивчани се връщат както от София, така и от различни места по света, защото са разбрали, че се случва нещо и искат да участват в промяната. Други помагат отвън за местните каузи - хора, чакали да видят малка светлина в тунела, за да намерят повод да се включат във възраждането на Пловдив. Опитвам се да проявя разбиране към това, че миризмата на нафталин е пристрастяваща за хора, свикнали с липсата на промяна. Техният живот минава в безбрежието на бавното и монотонно ежедневие, в което всяка провокация с нещо ново и непознато е опасна за собствения им статут на самокоронясали се местни "божества". Днес градът е изправен пред избора между упойващата миризма на нафталин и вдъхновението от промяната. Между това да стане заложник на опитите на един местен олигарх да спре разпадането на пирамидата си от стотици милиони евро кредити, като получи отново достъп до ресурсите на града. В този частен казус помагат хора с различни имена от различни политически партии, кандидатират се за кметове и правят черни кампании, но тяхната обща цел е спасяването на един политико-икономически динозавър. Затова и не е странно, че на задаващите се местни избори всички кандидат-кметове работят в удивителен синхрон срещу Иван Тотев. Пловдив едва ли ги вълнува особено, затова и всички са обединени в битката си срещу промяната, независимо от политическите си различия и с "медийното" партньорство на Делян Пеевски и неговите машини за публично дискредитиране, чрез които се води битката. Проблемът на тази група е, че тя подценява нещо много важно - вдъхновението от промяната е заразяващо. И хората ще искат да я вкусят отново и отново. P.S. Иван Тотев не е моят идеал за кмет, но той е най-добрия кмет в новата история на града. Повечето пловдивчани знаят и виждат това, защото промяната е очевидна. За да няма спекулации, съм длъжен да кажа, че културните проекти, които управлявам в Пловдив, тази година спечелиха финансиране от културния календар на града в размер на около 20% от бюджета си, но за разлика от много други културни събития в страната нашата организация може да се справи и без тази подкрепа. Източник: вестник „Капитал“ – бр. 35/2015 г.

Радомир ЧОЛАКОВ: МОТОТО НА "ПЛОВДИВ 2019": НЕ БЕШЕ ЛИ "ЗАЕДНО", А НЕ "АЗ" Авторската статия на Асен Асенов в последния брой на „Капитал” много ме раздразни! Знам, че не бива да се прави реклама на друг вестник, но я прочетете. Прочетете я, за да се ядосате. Сигурен съм, че мнозина в Пловдив вече са ядосани. Особено пловдивските интелектуалци, които според автора вкупом не са достойни за това име. Не съм допускал, че може да се изрекат толкова обиди към пловдивските творци и дейците на културата. Понеже повечето от тях действително са скромни хора и поради това може и да не му отговoрят, нека кажа аз какво мисля. Още повече че с Асен се знаем от има-няма 20 години и той няма да ми се сърди. Обидно е да внушаваш, че едва ли не развитието на Пловдив се дължи на теб и на твоя приятелски кръг. Че eдва ли не столицата на културата се е случила само заради теб! Да наричаш хора, които са те приемали в къщите си и на чиято маса си ял, „провинциалисти”, „нафталини”, „заспали” и пр., да създаваш умишлено разделителни линии. Да правиш несръчни четки на властта, за да можеш после да се наредиш на първа линия. Толкова е обидно, че дъхът ти спира. Но пък напред излиза гневът.   С Асен, освен че познаваме възможностите на медиите, ни свързва още нещо. Той е напуснал Пловдив и е тръгнал да превзема София през 1990-а. Аз през 1985-а. Напълно ми е ясна двойнствеността, която хора като нас развиват. В София непрекъснато подчертаваме, че сме от Пловдив. Защото да си от Пловдив е бранд. Идвайки си в Пловдив обаче, се правим на софиянци. На „голяма работа”. Щото, там, в София, ние, видиш ли, се мешаме с големи хора и участваме в правенето на големите работи, а тук, видиш ли, всичко е някак мъничко, битово-уютно, абе въобще - провинциално. Ние там... пък вие тук...  Точно тази типична черта на „софиянците от Пловдив” избива неудържимо в статията на Асен и това не ми харесва, защото създава интрига и разделя. Нито приятелите ни, които останаха в Пловдив, заслужават такова презрително отношение, нито ние, псевдософиянците,  сме станали чак толкова голяма работа. Това, че някой е прочел статия в чуждо списание или е видял шикарно заведение в Милано, или хепънинг в Амстердам и ги е прекопирал, не го прави  културтрегер. То си е обикновено плагиатство. Говоря по принцип. Точно поради това София е една европейска провинция, напълнена с евтини плагиати. Всеки чужденец ще ви го каже. През 2019-а София ще е културна провинция и спрямо Пловдив. Нека отсега да е ясно. Това ще стане обаче само при едно условие: Пловдив да се опази от нашествието на претенциозни торбаланковци от Княжеството, които ще нахлуят като скакалци, ще овършеят столицата на културата и ще оставят след себе си парчета папиемаше и арматурни железа от артинсталации, които биват забравени на следващия ден. Ще остане едно голямо няма нищо. Каквото остава от „проектите” им  в София. Като четеш статията на Асен, оставаш с впечатление, че откакто „готините” го напуснахме, Пловдив  е станал едно голямо блато. „Нафталин”, „уютна провинциална самодостатъчност”, „заспало състояние”. И, внезапно, ти да видиш - Европейска столица на културата! Изведнъж, казва Асен, градът се събуди! Е, как така се събуди? Нали е бил заспал дълбок, непробуден ориенталски сън? Ние, софиянците, ли го събудихме? Ами нали ни беше гнус от блатото? Нали нас ни нямаше? Или така, като идвахме веднъж в месеца, и го събудихме? Хайде, моля ви се! Страшно се възмущавам, когато видя да бъде обсебван чужд труд, да бъдат присвоявани чужди заслуги. Когато видя как хора, вложили години от живота си в дадено начинание или кауза, биват изместени от други, които идват наготово и яхват вълната на принципа „Стани да седна!”. Случвало ми се е няколко пъти някой да си присвои мой труд и не искам да се случва никому. Много боли! Всички в града знаят имената на хората, които започнаха инициативата за издигане на кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата. Аз и Асен не бяхме сред тях, ние идвахме, казвахме по някоя насърчителна дума и си заминавахме за София. Тези пловдивски интелектуалци, да не ги изреждам, тихо, кротко, бавно, методично и последователно обединяваха онези енергии, за които Асен говори, сякаш той ги е събудил, за да се случи кандидатурата и после - за да се случи победата. Пловдив - европейска столица на културата, е дело на пловдивчани. На „нафталинените интелектуалци”. Софиянци нямат нищо общо. Мнозина в София пречеха, знаем и техните имена. Което няма да им попречи и те сега да дойдат и да се опитат да яхнат вълната. Някой си бил имал идея „Капана” да се оживи и превърне в място на творческите индустрии! Колко гениално! Как пък на никого не му е хрумнало? Чакам сега някой да си присвои и идеята, че тютюневите складове трябва да се оживят. Също и тепетата. Сякаш на всички не ни е било винаги ясно, че и „Капана”, и тютюневите складове, и тепетата един ден ще придобият точно облика, който им предстои да придобият. Беше въпрос на време и времето дойде сега. Никакви гениални идеи не стоят зад това, просто е резултат на устойчиво развитие. Ако има нещо, което в Пловдив го има, а в София го няма, то е устойчивото развитие. Това не е клише от формулярите за грантове.  Това е метод за правене на нещата. Той задължително е по-бавен. Затова е устойчив. А резултатите се виждат и след векове. Това, което харесваме в Пловдив, са резултатите именно от устойчивото развитие. Плодовете от труда на стотици хиляди хора, които бавно, постъпателно и ЗАЕДНО са създавали векове наред уникалната градска среда. Онзи дух, заради който международното жури нямаше как да не избере Пловдив. Духа на Пловдив го запазиха тези, които останаха, а не тези, които си заминахме. Така е, Асене. Пловдивчаните, които подготвиха кандидатурата, показаха себе си. Бяха честни и затова техният Пловдив абсолютно нямаше алтернатива в конкурса.  Не знам дали са били „нафталинени”, но със сигурност не бяха фалшиви. Не се преструваха на нещо, което не са. И спечелиха! Най-важното занапред, струва ми се, е програмата на столицата на културата да заложи на устойчивост. Да предвиди проекти, които ще носят развитието на града десетилетия напред. Дано не се остави програмата да я диктуват пишман софиянци като нас, защото ще я наблъскаме с хепънинги, видеоинсталации и комплекси. Едни пари ще се профукат нахалост, този оригинален град ще се напълни с плагиати и ще ни се смеят. И накрая, освен че обижда хиляди хора, не разбрах Асен на кого помага. На Весето Сариева? Едва ли. По-скоро тя може да помогне на Асен Асенов в Пловдив, отколкото той на нея. На Иван Тотев? На него, вместо да му изпише вежди, направо му вади очите. Той няма никаква полза от това хората да бъдат делени на „готини копелета” и „нафталинени майни”, а самият той да бъде силово пришиван към първите и вкарван в конфликт с вторите. Иван Тотев ще го избират пловдивчани, а не софийската артсцена. Той ще бъде избран за втори мандат, ако пловдивчани оценят това, което направи за града. Освен ако не се потвърди правилото, че у нас обикновено някой, като свърши работата, го изритват, за да обере друг парсата.  Надявам се да не се случват такива неща, защото в тоя живот трябва да има и справедливост. Справедливост означава да се въздава на хората според делата им, а не според това кой колко приказва и какво обещава. Особено пък ако това, което обещава, е артбалон с въздух, на който е изписано едно голямо „Аз”. Източник: вестник „Марица“ – 07.09.2015 г.

Пловдив днес

Подбор на статиите: Стефан Пеев

МАГИЯТА НА НЕИЗРЕЧЕНОТО

Мълчанието е вълшебно. Никога изговорените пред другия/другите думи не могат да достигнат дълбочината на неказаното. А там, в магията на неизреченото, е истинската същност на нашето аз.
Склонни сме да мислим елементарно за себе си и за света – вярваме, че с времето и с изговореното нараства дълбочината и на неизреченото в нас. Уви, това не е вярно! Както реките през лятото стават плитки от жегата, тъй и неизреченото се колебае в годините. И ако няма своя животворен първоизвор, магията на неизреченото изчезва напълно в реалността на изговореното.

Стефан Пеев

↑ Начало