В Пловдив само на ул. „Авксентий Велешки“ има повече SEX SHOP-а, отколкото са изобщо книжарниците в града. Така се изпълнява повелята на съвременния МАРКЕТИНГ – най-пълно задоволяване на потребителя.
четвъртък, 29 октомври 2015 г.
вторник, 20 октомври 2015 г.
АКО БЯХ (КАНДИДАТ)КМЕТ... (Предизборна платформа за бъдещи кандидат-кметове. Разпространява се безплатно при условията на свободен лиценз)
Ако бях кмет, бих сторил всичко, за да реализирам следната платформа.
Ако бях...
1. Бих избрал за приоритет на приоритетите ОБРАЗОВАНИЕТО. Защото: а) В съвременния свят може и да успяват глупаците, но никога бъдещето не принадлежи на глупаци; б) Образованието е изворът на по-добър живот – невъзможно е да имаш качествено здравеопазване с некачествено образовани лекари, няма как да правиш стратегии за бъдещето, ако хората около теб ги интересува единствено настоящето; никога няма да се задържиш на първо място в която и да е надпревара, ако науката и образоваността не стоят здраво зад теб.
2. Бих си избрал за основен партньор БИЗНЕСА. Защото: а) Бизнес е мястото, където се създават благата и където се изгражда обществото; б) Бизнесът има нужда от обществената власт, за да се развива, но и обществената власт има нуждата от него, за да се развива; в) Осъзнаването на паритета на целите поражда осъзнаване на паритета на отговорностите.
3. Бих седнал на масата на преговорите с БИЗНЕСА.
4. Бих поставил категоричното изискване: а) Осъществяването на която и да е бизнес цел да е „осветлена“ (сиреч да няма двойно счетоводство); б) Да намерим пресечната точка чрез диалог, в който БИЗНЕСЪТ да се развива не чрез увеличаване или намаляване на данъците, а чрез формулиране, утвърждаване и следване на социалноотговорни политики, които повишават производителността на труда (бизнес, който се развива без оглед на развитие на производителността, е или експлоататорски, или обречен, което в перспективата на времето е едно и също).
5. Бих поискал действията на кметстката администрация да се оценяват през нейната социална отговорност. И ако оценката е отрицателна, бих седнал с ОБРАЗОВАНИЕТО и БИЗНЕСА на една маса (публично); за да разберем защо ОБРАЗОВАНИЕ, БИЗНЕС и АДМИНИСТРАЦИЯ правят хората неудовлетворени.
Ако бях...
Стефан Пеев
↑ НачалоВАРИАЦИИ ВЪРХУ ТЕМИ ОТ БОРХЕС
Борхес има свой език: особен и неповторим. Език на виденията и мълчанието, на шепота и мълвенето. Борхесовите думи притежават особена сетивна сила: те имат цвят, аромат и мирис. Бихме могли да ги пипнем дори, ако сетивата ни не бяха така ограничени.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.
Стефан Пеев
↑ НачалоКОЛОЕЗДАЧНИТЕ БЕЗУМИЯ НА ВРЕМЕТО
До тази сутрин си мислех, че безумието „велоалеи“ е локално (отчасти софийско и повече пловдивско). Репортажът на Румен Бахов по НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ за велоалеите в Плевен ми даде да разбера, че безумието е национално.
В духа на ранния соцентусиазъм сме се втурнали да припяваме с поета Пеньо Пенев: „Човекът е човек тогава, когато е на път!“, и режим магистралните лентички на магистралното ни мислене, убедени, че всеки новооткрит пътен обект подобрява качеството ни на живота.
Прехласването ни по велоалеите е толкова грандиозно, че в Пловдив за 49 млн. лв. дори обединихме в едно затворено пространство всички алеи вкупом. Нарекохме го „Колодрума“.
Но по неговата супермодерна писта не се движат велосипедисти (тъй като таксата на час не е по джоба на всекиго).
И за да не стои съоръжението празно, поканихме Крис Норман да го освети със спомените от миналото ни – хитовете "If You Think You Know How to Love Me", "Don't Play Your Rock 'N Roll to Me", "Oh Carol", "Living Next Door to Alice".
Крис не беше дошъл в Пловдив, за да връща над четиридесетгодишната си публика в годините на нейната младост, беше тук, за да промотира новия си албум.
Така изведнъж се изниза една дълга верига от деликатни разминавания: велоалеите в Плевен се натъкват на автобусни препятствия (виж репортажа на Румен Бахов), преодоляват ги като ни прехвърлят в затвореното пространство на „Колодрума“ в Пловдив (виж репортажа на БНТ за откриването), което трудно можем да използваме за велосипеден спорт, тъй като е прекалено скъпо (уверете се сами), затова каним в него Крис Норман да ни утеши със спомените от младостта ни, а пък той се опитва да ни продаде новия си албум, докато позастаряващата му вече публика без очила отчаяно се старае да различи кой е онзи, дето пее на сцената отвъд колодрумната писта, която безумно отделя хората от Крис и спомените за първите целувки и страсти на фона на хитовете като "If You Think You Know How to Love Me").
В духа на ранния соцентусиазъм сме се втурнали да припяваме с поета Пеньо Пенев: „Човекът е човек тогава, когато е на път!“, и режим магистралните лентички на магистралното ни мислене, убедени, че всеки новооткрит пътен обект подобрява качеството ни на живота.
Прехласването ни по велоалеите е толкова грандиозно, че в Пловдив за 49 млн. лв. дори обединихме в едно затворено пространство всички алеи вкупом. Нарекохме го „Колодрума“.
Но по неговата супермодерна писта не се движат велосипедисти (тъй като таксата на час не е по джоба на всекиго).
И за да не стои съоръжението празно, поканихме Крис Норман да го освети със спомените от миналото ни – хитовете "If You Think You Know How to Love Me", "Don't Play Your Rock 'N Roll to Me", "Oh Carol", "Living Next Door to Alice".
Крис не беше дошъл в Пловдив, за да връща над четиридесетгодишната си публика в годините на нейната младост, беше тук, за да промотира новия си албум.
Така изведнъж се изниза една дълга верига от деликатни разминавания: велоалеите в Плевен се натъкват на автобусни препятствия (виж репортажа на Румен Бахов), преодоляват ги като ни прехвърлят в затвореното пространство на „Колодрума“ в Пловдив (виж репортажа на БНТ за откриването), което трудно можем да използваме за велосипеден спорт, тъй като е прекалено скъпо (уверете се сами), затова каним в него Крис Норман да ни утеши със спомените от младостта ни, а пък той се опитва да ни продаде новия си албум, докато позастаряващата му вече публика без очила отчаяно се старае да различи кой е онзи, дето пее на сцената отвъд колодрумната писта, която безумно отделя хората от Крис и спомените за първите целувки и страсти на фона на хитовете като "If You Think You Know How to Love Me").
Стефан Пеев
↑ Началопетък, 16 октомври 2015 г.
ЧОВЕШКА ТОПЛОТА И ИНТЕЛЕКТУАЛНА ПРЕЦИЗНОСТ
Когато чета размислите на Умберто Еко, признавам, че си мисля за Д. С. Лихачов. Сравнявам ги неволно и усещам, че ми е по-близка човешката топлота на Лихачов, отколкото интелектуалната прецизност на Еко.
Има една невидима граница в отношението към човека, която винаги е разделяла Западния от Източния (православния) свят.
Ние, българите, стоим точно върху тази граница. И имаме уникалния шанс да бъдем медиатор между световете. Но уви! не ни достига нито топлота, нито интелектуална прецизност.
И за жалост се разминаваме с ключовата роля, която някога историята ни определи: да бъдем виждащите-света-от-границата хора.
Има една невидима граница в отношението към човека, която винаги е разделяла Западния от Източния (православния) свят.
Ние, българите, стоим точно върху тази граница. И имаме уникалния шанс да бъдем медиатор между световете. Но уви! не ни достига нито топлота, нито интелектуална прецизност.
И за жалост се разминаваме с ключовата роля, която някога историята ни определи: да бъдем виждащите-света-от-границата хора.
Стефан Пеев
↑ Началопонеделник, 5 октомври 2015 г.
К'ВО ПРА'ИМ СЕГА...
Замислих се...
Има хора, които не са ни симпатични, но са прави.
Прави си, както и да го увъртаме.
И... к'во пра'им сега...
Има хора, които не са ни симпатични, но са прави.
Прави си, както и да го увъртаме.
И... к'во пра'им сега...
Стефан Пеев
↑ НачалоДАНО СРЕЩАТА С ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЕ ОТЛОЖИ
НАСА откри вода на Марс. И намекна, че там може да има живот. А уфолозите си спретнаха надпревара в прогнозите за среща с извънземните.
Но дано срещата с извънземните се отложи във времето... Достатъчно дълго. Инак горките пришълци ще се шашнат от нашата планета. Американското правителство ще побърза да провери дали се спазват човешките права в тяхната цивилизация и имат ли те демокрация по американски. Русия ще поиска да си намери своята малка сфера на влияние. Кокаиновите крале от Афганистан до Латинска Америка ще се втурнат да им продават дрога, защото това е нов и огромен пазар. Ислямските джихадисти ще ги изпитат върху Корана – и не дай си Боже да се окаже, че не са правоверни – ще рукнат потоци глави. Гейактивистите ще се погрижат за гейпарад на космическите им кораби, защото правата на гейовете са от първостепенно значение. Християнските църкви ще искат да видят на кой Христос се кланят. А хакерите набързо ще им бъгнат програмите и ще краднат къде каквото може от техния софтуер.
Та май е по-добре за извънземните да се крият и да гледат. Поне докато намерим отговор на въпроса: „Що е то човешката цивилизация?“
Но дано срещата с извънземните се отложи във времето... Достатъчно дълго. Инак горките пришълци ще се шашнат от нашата планета. Американското правителство ще побърза да провери дали се спазват човешките права в тяхната цивилизация и имат ли те демокрация по американски. Русия ще поиска да си намери своята малка сфера на влияние. Кокаиновите крале от Афганистан до Латинска Америка ще се втурнат да им продават дрога, защото това е нов и огромен пазар. Ислямските джихадисти ще ги изпитат върху Корана – и не дай си Боже да се окаже, че не са правоверни – ще рукнат потоци глави. Гейактивистите ще се погрижат за гейпарад на космическите им кораби, защото правата на гейовете са от първостепенно значение. Християнските църкви ще искат да видят на кой Христос се кланят. А хакерите набързо ще им бъгнат програмите и ще краднат къде каквото може от техния софтуер.
Та май е по-добре за извънземните да се крият и да гледат. Поне докато намерим отговор на въпроса: „Що е то човешката цивилизация?“
Стефан Пеев
↑ Началопетък, 2 октомври 2015 г.
БОЖИДАР ДАНЕВ: Живеем в тоталитарна демокрация
ТРУД: Какво ви дава основание да смятате, че в България властва „тоталитарна демокрация“?
Б.Д.: Базово условие за една демокрация, освен свободата на личността, е финансовата свобода. Неслучайно фискалната автономия е един от основните критерии при изчисляване индекса на демокрация. Когато човек не е обезпечен, той трудно може да изповядва демократични принципи. Световните промени в областта на новите технологии, гъвкавите услуги, глобализацията, комуникациите дават все по-голяма свобода. Но когато свободите не са подкрепени от финансови средства, изведнъж светлите намерения и планове рухват. По този начин страната ни е възпрепятствана да изгради система на справедливост, която е част от демократичното развитие. Нека огледаме българския бюджет, който вече 25 години се прилага след политическите промени от 1989 г. Той е кавър версия на бюджета на Тодор Живков. Изявленията на политиците, в т.ч. на членове на законодателната и изпълнителната власт за децентрализация, потъват в морето на интереса. Всички говорят за децентрализация и свобода на местните власти, а резултатът е почти нулев. Не се дава никаква финансова свобода на местните органи, отнема им се възможността те сами да вземат решения и да управляват демократично своята регионална общност. Вместо да се мисли в тази посока, отиваме към някаква иновативна шизофрения, като искаме общините да определят самостоятелно данък до 2% върху доходите. Тоест те са лошите, които искат да вдигат данъците, а тези, които управляват бюджета, са добрите.
ТРУД: Как всичко това рефлектира върху обществените нагласи и поведение?
Б.Д.: Цялото ни общество е деформирано и е вперило поглед към тези, които разпределят средствата. Независимо дали става въпрос за спешната медицинска помощ, за заплащането на учителите, или за хората, които искат да покрият щети от природни бедствия - всички се обръщат към тоталитарната в дълбоката си същност власт, която разпределя парите. Ако анализираме внимателно развитието на градовете, ще видим накъде се ориентират бюджетните пари. Дали потоците не са ориентирани по партийни предпочитания? Какъв е механизмът за разпределянето им и най-важното - за отпускането на допълнителни средства? Прилагането на подобна практика възпитава у обществото нов тип конформистка култура. Тя се просмуква в цялото общество и спомага за укрепването на тоталитарната демокрация. Конформизмът придобива нови цветове и политическа окраска не само у избираните, но и у самите избиратели. Избирателите правят деформиран избор - предпочитат да ги управлява не човекът с умения и компетентности, а онзи, който е близко до хората, които разпределят финансовите средства. Това е доста интересен парадокс на безсилието на хората, които трябва да избират кой да ги управлява.
ТРУД: Кои са причините за формирането на подобни обществени нагласи?
Б.Д.: Трите кита, върху които почива демократичният избор, са информацията, образованието и културата. Да погледнем как у нас стоят нещата с информацията. За голямо съжаление нашите медии са контролирани и направлявани в желаната посока от тези, които управляват тоталитарния бюджет. Неслучайно в класацията по свобода на словото България се срина от 32-ро място, което заемаше през 2002 г., до №100 през 2014 г. Картината се допълва от идейната неграмотност, която запълва политическото и общественото пространство. За това спомага и непрекъснато спадащото ниво на образованост на населението, което е в основата на политическата дезориентираност. Стигаме и до културата, която с нарастване ролята на финансите се комерсиализира, отдалечава се от интересите на личността и отблъсква хората. Драматичното е, че никой не поставя по същество въпроса каква е визията ни за развитието на обществото. Никой не представя задълбочени идеи и намерения в това отношение.
ТРУД: Как изглеждат тези обществени деформации през призмата на предстоящите местни избори?
Б.Д.: Изборът в България се е деформирал не в избор на умения и компетентности, а в избор на възможността да стоиш близко до този, който разпределя средствата. Имаме тотална деформация на свободата да избираш. Индикатор за разочарованието от този деформиран избор е и рязкото увеличение на броя на невалидните гласове - от 90 хиляди на парламентарните избори през 2013 г. на 218 хиляди през 2014 г. Голям процент от този вот е резултат от желанието на хората да изразят протеста си, че нямат възможност за реален избор. В същото време тези, които разпределят ресурсите, трудно се справят с изискванията за добро управление. Най-често липсата на умения и компетентности, а оттам - неумението за справяне с управлението, се компенсира с въвеждане на регулаторни механизми. Те са огледалото на безсилието на управляващите. Всяко безсилие ражда регулации. Безсилието да събираме осигурителните вноски ражда минималните осигурителни доходи. Безсилието на учителите да се справят с дисциплината на децата ражда законодателна промяна, която им забранява да държат телефоните си в класната стая. Безсилието на здравната каса да контролира разходването на средствата създава лимити.
[откъс от интервю във в. ТРУД]
Източник: ТРУД
Б.Д.: Базово условие за една демокрация, освен свободата на личността, е финансовата свобода. Неслучайно фискалната автономия е един от основните критерии при изчисляване индекса на демокрация. Когато човек не е обезпечен, той трудно може да изповядва демократични принципи. Световните промени в областта на новите технологии, гъвкавите услуги, глобализацията, комуникациите дават все по-голяма свобода. Но когато свободите не са подкрепени от финансови средства, изведнъж светлите намерения и планове рухват. По този начин страната ни е възпрепятствана да изгради система на справедливост, която е част от демократичното развитие. Нека огледаме българския бюджет, който вече 25 години се прилага след политическите промени от 1989 г. Той е кавър версия на бюджета на Тодор Живков. Изявленията на политиците, в т.ч. на членове на законодателната и изпълнителната власт за децентрализация, потъват в морето на интереса. Всички говорят за децентрализация и свобода на местните власти, а резултатът е почти нулев. Не се дава никаква финансова свобода на местните органи, отнема им се възможността те сами да вземат решения и да управляват демократично своята регионална общност. Вместо да се мисли в тази посока, отиваме към някаква иновативна шизофрения, като искаме общините да определят самостоятелно данък до 2% върху доходите. Тоест те са лошите, които искат да вдигат данъците, а тези, които управляват бюджета, са добрите.
ТРУД: Как всичко това рефлектира върху обществените нагласи и поведение?
Б.Д.: Цялото ни общество е деформирано и е вперило поглед към тези, които разпределят средствата. Независимо дали става въпрос за спешната медицинска помощ, за заплащането на учителите, или за хората, които искат да покрият щети от природни бедствия - всички се обръщат към тоталитарната в дълбоката си същност власт, която разпределя парите. Ако анализираме внимателно развитието на градовете, ще видим накъде се ориентират бюджетните пари. Дали потоците не са ориентирани по партийни предпочитания? Какъв е механизмът за разпределянето им и най-важното - за отпускането на допълнителни средства? Прилагането на подобна практика възпитава у обществото нов тип конформистка култура. Тя се просмуква в цялото общество и спомага за укрепването на тоталитарната демокрация. Конформизмът придобива нови цветове и политическа окраска не само у избираните, но и у самите избиратели. Избирателите правят деформиран избор - предпочитат да ги управлява не човекът с умения и компетентности, а онзи, който е близко до хората, които разпределят финансовите средства. Това е доста интересен парадокс на безсилието на хората, които трябва да избират кой да ги управлява.
ТРУД: Кои са причините за формирането на подобни обществени нагласи?
Б.Д.: Трите кита, върху които почива демократичният избор, са информацията, образованието и културата. Да погледнем как у нас стоят нещата с информацията. За голямо съжаление нашите медии са контролирани и направлявани в желаната посока от тези, които управляват тоталитарния бюджет. Неслучайно в класацията по свобода на словото България се срина от 32-ро място, което заемаше през 2002 г., до №100 през 2014 г. Картината се допълва от идейната неграмотност, която запълва политическото и общественото пространство. За това спомага и непрекъснато спадащото ниво на образованост на населението, което е в основата на политическата дезориентираност. Стигаме и до културата, която с нарастване ролята на финансите се комерсиализира, отдалечава се от интересите на личността и отблъсква хората. Драматичното е, че никой не поставя по същество въпроса каква е визията ни за развитието на обществото. Никой не представя задълбочени идеи и намерения в това отношение.
ТРУД: Как изглеждат тези обществени деформации през призмата на предстоящите местни избори?
Б.Д.: Изборът в България се е деформирал не в избор на умения и компетентности, а в избор на възможността да стоиш близко до този, който разпределя средствата. Имаме тотална деформация на свободата да избираш. Индикатор за разочарованието от този деформиран избор е и рязкото увеличение на броя на невалидните гласове - от 90 хиляди на парламентарните избори през 2013 г. на 218 хиляди през 2014 г. Голям процент от този вот е резултат от желанието на хората да изразят протеста си, че нямат възможност за реален избор. В същото време тези, които разпределят ресурсите, трудно се справят с изискванията за добро управление. Най-често липсата на умения и компетентности, а оттам - неумението за справяне с управлението, се компенсира с въвеждане на регулаторни механизми. Те са огледалото на безсилието на управляващите. Всяко безсилие ражда регулации. Безсилието да събираме осигурителните вноски ражда минималните осигурителни доходи. Безсилието на учителите да се справят с дисциплината на децата ражда законодателна промяна, която им забранява да държат телефоните си в класната стая. Безсилието на здравната каса да контролира разходването на средствата създава лимити.
[откъс от интервю във в. ТРУД]
Източник: ТРУД
Стефан Пеев
↑ Начало
Абонамент за:
Публикации (Atom)