ФОКНЪР: Ако не бях съществувал, някой друг би написал мен, Хемингуей, Достоевски, всички нас

Уилям Кътбърт Фокнър (William Cuthbert Faulkner) е американски писател-романист от щата Мисисипи и носител на Нобелова награда. Два пъти награждаван с "Пулицър", той е смятан за един от най-влиятелните белетристи на Америка.


Господин Фокнър, преди известно време вие казахте, че не обичате интервюта.
Причината, поради която не обичам интервюта е, че както изглежда аз реагирам бурно на въпроси от личен характер. Ако въпросите засягат работата, аз се опитвам да им отговарям. Ако касаят мен, аз може да им отговоря или не – но даже и да отговоря, ако същият въпрос ми бъде зададен утре, мога и да отговоря по различен начин.
Какво ще кажете за себе си като писател?
Ако не бях съществувал, някой друг би написал мен, Хемингуей, Достоевски, всички нас. Доказателство за това е, че има около трима кандидати за авторството на шекспировите пиеси. Важното обаче са Хамлет и Сън в лятна нощ; не кой ги е написал, а това, че някой го е направил. Артистът не е от особено значение. Само онова, което той създава, е важно, тъй като няма нищо ново за казване. Шекспир, Балзак и Омир – всички те са писали за същите неща, и ако биха живели хиляда или две хиляди години по-дълго, издателите не биха се нуждаели от никой друг освен тях.
Но дори ако изглежда, че няма нищо повече за казване, не е ли все пак индивидуалността на писателя важна?
Много важна за самия него. Всички останали би трябвало да бъдат достатъчно заети с творчеството му, за да се интересуват от индивидуалността.
Съществува ли някаква възможна формула за това как човек да бъде добър романист?
Деветдесет и девет процента талант… деветдесет и девет процента дисциплина… деветдесет и девет процента работа. Той никога не трябва да бъде доволен от онова, което прави. То никога не е толкова добро, колкото би могло да бъде. Винаги мечтайте и се прицелвайте по-високо, отколкото знаете, че можете. Не се задоволявайте само с това да бъдете по-добри от съвременниците или предшествениците си. Опитвайте се да бъдете по-добри от самите себе си. Един артист е същество, обзето от демони. Той не знае защо са го избрали и обикновено е прекалено зает, за да се пита защо. Той е напълно аморален в смисъл, че ще ограби, вземе на заем, изпроси или открадне от всекиго, от когото и да било, за да си свърши работата.

Интервюто води Джийн ван ден Хойвел, 1956 г.

Източник: ЛИБРЕВ.КОМ

„Смуглата лейди“ от сонетите на Шекспир се оказа проститутка

Британски литературоведи са намерили потвърждение на това, че „смуглата лейди" в сонетите на Уилям Шекспир е Черната Люси - проститутка, живееща в лондонския квартал Клеркенуел, съобщиха британските издания, цитирани от КРОСС.
Да установи прототипът на героинята от сонетите на писателя е успял професорът от Чичестър Дънкън Солкелд. При него попаднал дневникът на съвременник на великия поет - Филип Хенслоу, известен елизабетински театрал. Това се оказало златна мина за изследователя, тъй като там професорът открил данни, които му позволяват абсолютно сигурно да назове историческата личност, стояща зад образа на „смуглата лейди", която се споменава от 127-и сонет нататък.
„Става въпрос за Черната Люси, която е живеела в лондонския квартал Клеркенуел и е била проститутка. Тя е била широко известна в театралните кръгове, тъй като живеела в бордей, собственост на Джилбърт Ист. Той е бил собственик на лондонския театър „Роуз", конкурент на театър „Глоуб" в който е работил Шекспир.

Редактор: Калина Здравкова | Източник: АКТУАЛНО.КОМ


УИЛЯМ ШЕКСПИР

Очите ѝ не са звезди, не може
устата ѝ с корал да се сравнят.
Тя няма бяла като перла кожа,
а гарванови плитки, смугла гръд.
Не бели рози — пищни и богати —
не алени са нейните страни,
ухае тя, но с нежни аромати
едва ли би могла да се сравни.
Страните ѝ не са като жасмини,
не бих сравнил челото й с цветя.
Не знам как шестват нежните богини,
но знам, че стъпва по земята тя
и буди по-сърдечни възхищения
от много други, лъгани в сравнения.

Превод: Владимир Свинтила

ДА ЗАГУБИШ СУЗИ

Сузи Куатро

Годината е 1973. Едно малко момиче, подстригано почти момчешки, се качва с голямата си китара на сцената, за да поеме към света с Can The Can. Палавият ѝ образ, който изпълва сърцето ти с музика, а гащите ти с неизбежното вълнение на пубертета, щяхме да открием малко по-късно – по неведомите пътища на тайно предаваните от ръка на ръка плочи, снимки, касети. Сузи влезе в момчешкия ни живот неусетно, без да ѝ пука, че превръща хлапашкото ни безразсъдство в дива мъжка зрялост. Тогава не знаехме какво е секс идол. И не ни пукаше за това. Сузи нямаше нито силиконов бюст, нито набъбнали от силикон устни, беше закачлива, малка, много вълнуваща и истинска. Тя беше нашето усещане за страст. Онова желание, което не владееш, не разбираш, но му се отдаваш неусетно и непреднамерено. Сега се питам дали момичетата около нас са чувствали, че ги прегръщаме, но понякога целуваме не тях, а своята мечта. И дали са ни простили дребните хлапашки чисто фантазни изневери.
Годините ни променяха. Нашите фантазни мечти избледняваха, а момичетата до нас се превръщаха в реалните жени на нашия реален делник. Вече не си предавахме снимки на Сузи от ръка на ръка. Можехме да я гледаме на запис: легнали на неизбежния диван, в неизбежния хол, с неизбежната бира в ръка.
Лежахме така и не усещахме, че с избледняващия спомен за някогашната Сузи избледнява и нашето хлапашко чувство за живот, нашата страст да бъдем истински. Диванът, бирата, потникът, пеньоарът на съпругата, неделната прахосмукачка се превръщаха в битовите подробности на собствения ни бит живот. Имахме си своя диван – чудното място, откъдето можеш да се върнеш уж към спомените и да се усетиш цял, но не разбирахме, че той не е личностно пространство, а пространство на междуличностните отношения, в които участваме освен със себе си, бирата и съпругата в пеньоар, още и с приятеля си от студентските години. С времето научихме и този тъжен урок. Погледнахме с укор към приятеля, с гняв към съпругата, с болка към себе си и се питахме: „Сузи, защо?“. И едва тогава в пристъпите на просветление сред разхвърляните по пода бутилки неволно се досещахме, че да загубиш Сузи, означава да загубиш себе си – онзи хлапак, който усеща музиката като живот и никога не губи тръпнещото чувство да иска да бъде жив, да иска да чувства света в ритъма на неговата спонтанност.

Стефан Пеев

КРЪСТОПЪТ

Най-трудното място за живеене е кръстопът, на който се събират всички пътища на света.

Стефан Пеев

УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО

Владимировската Богородица, византийска икона от 12 век, днес в Третяковската галерия, Москва

Богородичен химн

Достойно е, наистина, да Те облажаваме, Богородице,
винаги блажена и пренепорочна и Майка на нашия Бог.
По-чтима от херувимите
и несравнено по-славна от серафимите,
нетленно родила Бог Слово,
същинска Богородица, Те величаем.

В тази молитва възхваляваме Богородица - Божията майка - непорочна и завинаги блажена. Величаем я, защото по чест и слава превъзхожда дори най-висшите Ангели - Серафимите и Херувимите. Поради своето съвършенство Божията Майка е над всички - не само над хората, но и над светите Ангели. Тя роди по най-чуден начин Иисуса Христа, Който станал чрез Нея човек, е същевременно дошлият от небесата Божи Син. Затова е и същинска Богородица.

Източник: ПРАВОСЛАВИЕТО.КОМ

МЪЖКО И ЖЕНСКО

Колкото и да си надарен с любов, не можеш да обичаш всички жени на този свят. Но можеш да обикнеш една и да ѝ се отдадеш така, сякаш тя събира цялата женственост на този свят. И тогава ще получиш всичко онова, за което твоята мъжка природа мечтае.

Стефан Пеев

Армин ван Бюрен пусна български фолклор на милиони

В 573-то издание на радио шоуто “A State of Trance” DJ номер 1 в света Армин ван Бюрен избра да пусне и новото парче на DJ Мат Дерей, DJ Стан Колев и Поли Хубавенска - “Altitude” от албума “Blossom and Decay”, който Мат Дерей съвсем скоро издаде.
Парчето е продуцирано от DJ Стан Колев, който има участие и в направата му. Поли Хубавенска изпълнява вокалите, примесвайки напеви от шопския и родопски край на България.
“Снощи милиони чуха този уникален трак в предаването на Armin van Buuren - A State Of Trance Official 573. За пореден път ни накарахте да се гордеем с вас и с магията и красотата на нашия фолклор!!!”, написа фен във Facebook страниците на тримата изпълнители веднага след излъчването на песента. Парчето набира скорост и има потенциал да се превърне в топ хаус хит за лято 2012.
Шоуто на Армин ван Бюрен се излъчва вече десета поредна година и към днешна дата се радва на милионна аудитория.

Източник: АКТУАЛНО.КОМ

ЯПОНСКИЯТ ТЕАТЪР НО ГОСТУВА В ПЛОВДИВ

Театър НО гостува на 18 август на древната сцена на Античен театър Пловдив.
Театър НО е една от най-старите, запазени до днес форми на театър. В съвременния си вид, НО се е зародил през 14-ти век, като от тогава се е изменил много малко. Дълги векове театърът е бил под протекцията на владетелите на Япония - шогуните, а в днешно време е обявен за нематериално културно наследство под егидата на ЮНЕСКО. Типични за Но са изящните маски и пищните копринени костюми. Най-често героите в Но са свръхестествени същества - божества, зли демони, или страдащи призраци, а техните танци се явяват ключов елемент в представленията.

На 18-ти август от 20:00 часа на сцената на Античния театър в Пловдив „НО Театър Ямамото“ ще представи класическата японска НО пиеса - „Аои-но-уе“. Пиесата е базирана на сцена от известния роман от 10–11-ти век - "Историята на принц Генджи". Официалната съпруга на принц Генджи, Аои-но-уе, е обладана от зъл дух и линее ден след ден. Придворните довеждат жрицата Терухи, която със звъна на тетивата на магическия си лък привиква духа да се яви. Оказва се, че това е отмъстителният призрак на благородната дама Рокуджо - ревнива любовница на Генджи, която принцът е изоставил. Ще успее ли жрицата да прогони духа на Рокуджо и излекува Аои?
Преди представлението ще бъде изнесена кратка лекция относно изразните средства, ролите и сюжетите в НО, както и ще бъде направена нагледна демонстрация на музикалния съпровод.

БИЛЕТИ НА КАСАТА ПРЕД ОБЩИНА ПЛОВДИВ, ЦЕНА – 5 ЛВ.

ХОРА И УЛИЦИ

71-годишният Борис Годжунов се е затворил в себе си, спрял е да се показва на сцената и да дава интервюта по какъвто и да е повод, ограничил е появата си на публични места.
На поканата за разговор в “24 часа” певецът отвърна: “Не желая да говоря за нещата от живота. Вие може да сте в него - живота, аз не съм”.

Източник: 24 ЧАСА

АХМАТОВА И МОДИЛИАНИ

Амадео Модилиани | Анна Ахматова (1911)

Филмът „Модилиани“ на Мик Дейвис с участието на Анди Гарсия не успя да ме докосне. Във всеки случай не с оная разрушителна сила на истинското изкуство, която те кара да се усетиш катарзисно пречистен и друг, различен от себе си, непознат и откриващ се (защото в самата си същност изкуството е не наслада за сетивата, а проглеждане в непознатото). И може би причината не е толкова във филма, колкото в моето усещане за Модилиани. Но филмът ме върна назад във времето, в моята полунощ в Париж (по Уди Алън), където открих един до друг Амадео и Анна. Една неразказана докрай история, запечатана по удивителен начин в тънкия рисунък на образа на Ахматова.

Стефан Пеев

Спомени на Анна Ахматова за Амадео Модилиани (на руски език)

БЕАТРИЧЕ

Докато е все още млад, Данте се запознава с Беатриче Портинари, дъщерята на Фолко ди Портинари. Според една от версиите, той я вижда само веднъж и никога не е говорил с нея. Трудно е да се разгадае в какво точно се състои тази любов, но се случва нещо от голямо значение за италианската култура: в името на тази любов Данте оставя своя отпечатък върху Stil Novo и кара поетите и писателите да обърнат по-голямо внимание на любовта.
В своето Житие на Данте, първият биограф на Данте, Джовани Бокачо, описва срещата на Данте с Беатриче:

Случило се така, че един твърде почитан по онова време от съгражданите си мъж на име Фолко Портинари, на първия ден от месец май поканил на празненство у дома си заедно със своите съседи и вече споменатия Алигиери (бащата на Данте). И тъй като децата обикновено съпровождали родителите си, особено на места където има веселба, Данте, който още не бил навършил девет години, отишъл с него. И като се събрал със своите връстници — а в къщата на домакина имало много деца — и момчета, и момичета — след като поднесли първите блюда, започнал да прави същото, което можел да прави на тази крехка възраст — започнал да играе с другите.
Сред децата била и дъщерята на споменатия Фолко, казвали ѝ Биче — така я наричал той, а името ѝ било Беатриче; била може би осемгодишна, твърде изящна, много приятна и любезна а и държанието ѝ и словата ѝ били твърде сдържани за крехката ѝ възраст; освен всичко имала нежно, правилно лице, което освен красота излъчвало такава чистота, че мнозина я смятали за ангелче. Така както я описвам, а може би още по-красива се сторила тя на това празненство в очите на Данте, а той, ако и да е бил още дете, с такава обич съхранил в сърцето си прекрасния ѝ образ, че от този ден до края на дните си не се разделил с него.

Хората не умеят да вярват на истината. Бъркат я с ежедневието, с видимото, с онова, което е на повърхността, което те застига в делника и се стоварва върху теб като някаква неизбежност. Ала за щастие истината е по-дълбока от индивида, по-могъща от човека и абсолютно неизбежна. Дори и да не вярваме в това...
Никой днес не може да каже къде е границата между литературната фикция и реалността в разказа на Бокачо. И само за скрупольозните професори по история на литературата ще остане надеждата да изкопаят някога безспорното свидетелство на случилото се някога във Флоренция. За щастие обаче истината е нещо повече от литературен факт, нещо повече от опознаване на историческата даденост. Истината е усещането за възможното видение на любовта.

Стефан Пеев

Използвана информация за Данте: УИКИПЕДИЯ