ВРЕМЕ И СМИСЪЛ

Уви! между времето и смислеността няма право пропорционална зависимост.

Стефан Пеев

УРОК ПО БРОЕНЕ

Едно от първите неща, на които учим детето, е да брои. Но урокът по броене е толкова труден, че до края на живота си все не успяваме да преброим истинските си приятели, нашите собствени предателства, уроците по човечност, получени ей така – мимоходом; ненужно пролетите сълзи, загубените надежди, възкръсналите мечти.

Стефан Пеев

АКО ЧОВЕК НЯМА КАКВО ДА ГУБИ

Ала май всеки човек има какво да загуби. Усещането за предстояща загуба ни кара да търсим изход, да се оглеждаме за спасение. Като неписано правило обикновено се доверяваме на лъжепророци. Те обещават чудодеен начин за избавление – индулгенция за всеки, който повярва. Страхът е сила, използвана, за да държи в подчинение. Какво всъщност ще загуби всеки от нас? Отговорът е различен за всеки. Едно обаче се налага като безспорно – би трябвало да загубим живота си, каквото и да означава това. Защото човек не може да си представи какво е зад края на живота, вероятно за това си мисли и се страхува (плашат го!) с края на света. Света можем да стоим и да го наблюдаваме, за него говорим като за нещо, в което може и да не сме, но сме. Затова навярно едновревенно ни плаши неговият свършек, но и ни дава надежда, че има шанс и да се измъкнем, стига да сме намерили начин да сме отстрани, извън загиването му, да сме седнали някъде на скатано от стихии място и да наблюдаваме как се сгромолясва. Това е проявление на онази прословута нагласа, че нас злото няма да ни настигне, нищо че знаем мъдростта – ако мечката играе у комшиите, ще заиграе и у нас. Ама докато не влети, все си мислим, че злото е за другите. А когато ни сполети, то е само за нас и е безкрайно несправедливо. Ала колко е справедливо да сме „избрани”! Англичаните са се сетли да задават в подобни случаи един ключов въпрос – кой има интерес от това. Та кой има интерес от края на света да дойде? Или май е по-разумно да попитаме – кой има интерес от внушаването на страх, че светът свършва. Струва си да се поумува върху това.
Ако четеш това съобщение, значи краят на света се е отложил за едни други времена. Страхът ще отпусне напрежението в нас. И ще се радваме на живота и идващите дни. А какво ли щяхме да загубим, ако краят на света беше дошъл? Нека не го мислим, а просто да продължим. До следващия „край на света”. Винаги има какво да се губи...
Значи си струва да се живее!

Петър Нейчев

ТОЙ ОСТАВА С ИЗКУСТВОТО СИ ВЕЧНО ПРИ НАС

In Memoriam

Георги Калоянчев (1925–2012)

На 87 години почина актьорът Георги Калоянчев, съобщиха за БТА от Съюза на артистите в България.
Калоянчев е роден в Бургас през 1925 г. Дебютира в киното през 50-те години на миналия век. Ще го помним във филми като „Специалист по всичко“, „Вълчицата“, „Инспекторът и нощта“, „Най-дългата нощ“, „Бон шанс, инспекторе!“.
Емблематична за родната ни кинематография е ролята му на Бай Ганьо.
Ролите му в театъра също са многобройни, като много добре той си партнираше със своята приятелка и колежка Стоянка Мутафова. През 2003 г. излиза неговата автобиография „Жив съм, ваш съм!“.
Актьорът няма любима роля по собствените му думи. Всяка роля започва с любов, с едно и също желание - да стане, и с известен хъс дори. Обича да рови, да човърка, да преобръща ситуациите...
Калата, както го наричат колеги и приятели, разсмива десетилетия наред няколко поколения зрители в Сатиричния театър, сред чиито основатели е през 1957 г. На тази сцена именитият актьор прави големите си роли в пиеси на Маяковски, Гогол, Брехт, Вазов, Ст. Л. Костов, Йордан Радичков, Никола Русев, Станислав Стратиев.
За изключително сполучливи, христоматийни се смятат изпълненията на Калоянчев в "Господин Балкански" на Георги Данаилов, "Големанов" на Ст. Л. Костов, "Сако от велур" и "От другата страна" на Станислав Стратиев, "Дървеница" на Маяковски, "Ревизор" от Гогол, "Неудържимият възход на Артуро Хи" от Брехт, "Старчето и стрелата" от Никола Русев. Последната роля актьорът определя като най-успешна, без да омаловажава останалите. За провал смята участието си в "Мизантроп" от Молиер.
Калоянчев споделя мисълта на Волтер, че "театърът е необходимото излишно нещо", защото той е особен вид изкуство - магия и за зрителя, и за актьора. За него удовлетворението е пълно и когато взривява публиката от смях, и когато я разплаква в трагични моменти. Калоянчев смята, че повече големи успехи е имал с драматични роли, но е набеден за смешен актьор. Не се сърди за това, защото според него комичното се прави по-трудно от тъжното.

Източник: ДНЕС.БГ

...напусна ни човекът, но актьорът Калоянчев остана с нас и при нас, за да стопля с изкуството си сърцата ни...

ОТКРИХА ПЪРВАТА ПРИКАЗКА НА АНДЕРСЕН

Ханс Кристиян Андерсен

Ранна творба на Ханс Кристиян Андерсен бе открита на дъното на архивна кутия близо до родния град на датския писател, предаде Би Би Си. Експерти смятат, че е писана в ученическите му години.
Творбата, наречена "Лоената свещ" (от англ. - Tallow Candle), може да се окаже първата приказка на световноизвестния разказвач.
Историята в нея описва една почитана свещ, която след време обаче бива занемарена и пренебрегната, докато нейната вътрешна красота не бива открита и възпламенена наново.
Откритият ръкопис е посветен на г-жа Бункелфлод "от нейния отдаден Х. К. Андерсен". Експертите твърдят, че приказката е написана от автора на "Грозното патенце" през 20-те години на XIX век. Смята се, че г-жа Бункелфлод е вдовица, която писателят посещавал, четял й и вземал от нея книги назаем като дете.
Вестник "Политикен" публикува преведена на английски версия на приказката.
Неин откривател през октомври тази година станал историкът Есбен Брау. Той се натъкнал на копието на ръкописа в една от архивните кутии в Националния архив на Фунен и оттогава насам експерти изследват откритието, състоящо се от 700 думи.
До смъртта си през 1875 г. Андерсен става автор на стотици приказки, преведени на над сто езика. Според специалистите "Лоената свещ" се различава от стила на зрелите елегантни творби на автора, заради което предполагат, че е писана, докато той е бил още ученик - някъде след 1820 г.
Писателят е роден през 1805 г. в Одензе в скромно семейство на обущар. Първите му приказки са публикувани през 1835 г.
Много от най-известните му истории като "Новите дрехи на царя" и "Малката русалка" се фокусират върху начина, по който се възприемат богатството и красотата - тема, която той засяга и в "Лоената свещ".
Според един от експертите откритието е "сензационно" и няма никакво съмнение, че творбата е писана от Андерсен.

Източник: 24 ЧАСА

СПОМЕН ЗА ЕДНА НЕЗАВЪРШЕНА КНИГА

[ОТКЪС от незавършен ръкопис за литературата, четенето, обучението в училище]

Познание, наслаждение, катарзис, възпитание на чувствата, превантивност, социализация, модел на света, или опит да се говори за литературата нелитературно

Нека поговорим за най-съществените черти на литературата.
Мнозина се заблуждават, че изучаването на творбите е свързано единствено с въпроса “Какво е искал да каже авторът?” Заблудата има своите основания: литературата е изкуство на словото, а всяко слово е на първо място общуване, съ-общаване, послание на едно лице към хората.

Литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.

Не случайно разделих думичката съобщаване с тире. Това не е печатна грешка. Отделянето на предлога подсказва нещо много важно: съобщението е общото, което свързва два различни свята - света на говорещия и света на този, който приема посланието. В думите на другите ние оглеждаме собствения си свят, превръщаме ги в питане за това кои сме ние, в какво вярваме, какво обичаме, кое ни радва и натъжа, за какво живеем. Ето защо литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.
Освен познание литературата е още и наслаждание, радост, забава, развлечение. Често се случва да казваме, че четем за отмора, четем, за да се откъснем от грижите и тревогите на ежедневието. За разлика от историческите и социологическите изследвания литературната творба не е насочена само към разума ни, а и към нашата чувствителност. Хубавата и съответстваща на настроението ни литературна творба събужда цял рой от преживявания, които не винаги сме в състояние да създадем сами в ежедневието си. Така например ние рядко се разсмиваме сами. Колкото и да разказваме сами на себе си някой весел и забавен виц, едва ли ще започнем да се смеем от сърце, но споделен сред приятели, той извиква не само у тях, но и у нас радостната възбуда на смешното. По същия начин човек никога не се нажалява и не се разплаква без причина, а причината винаги е свързана с отношенията с околните.
Както и да обясняваме същината на литературната творба, не бива да забравяме, че всъщност най-важната цел на художествената литература е наслаждението. Замисляли ли сте се какво може да означава думата наслада. Тълковният речник определя по следния начин лексикалното ѝ значение: “голямо удоволствие от нещо хубаво или приятно”, а за думата наслаждение е дадено следното определение: “най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие”.
Сега вече определението на литературата ще придобие друго измерение. Литературата е текст, който е създаден от автора с цел да извика у читателя най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие. Още по-просто литературната творба трябва да ни радва или наскърбява, да ни разсмива или натъжава, да ни кара да състрадаваме и съчувствие или да събужда у нас гняв и негодувание, омраза и презрение, присмех и антипатия, като по този начин ни изправя лице в лице с проблема за смисъла на живота.

Катарзис, правдоподобност и подражание.

Наслаждението от срещата с въображаемия свят на литературната творба изиграва за читателите и ролята на катарзис (κάθαρσις очистване, очистителна или изкупителна жертва, изкупление), тоест на духовно пречистващо въздействие. Понятието катарзис е въведено още от древногръцкия философ Аристотел през IV в. пр. н. е. Оттогава до днес хиляди изследователи се опитват да обяснят смисъла му, десетки, стотици дисертации са написани върху катарзиса, макар неговият смисъл все още да убягва на специалистите. Тук не е мястото да навлизаме в тълкуване на определението на Аристотел, нека обаче скицираме онова разбиране, което ще ни бъде необходимо за осмисляне същността на литературната творба. Аристотел разсъждава така: в литературната творба се срещаме със свят, който съществува по вероятност и по необходимост. Това означава, че колкото фантастични и далечни да са от непосредствената действителност и от разума ни пресъздадените в творбата явления, те въпреки всичко съдържат в себе си възможността да се случат под някаква друга, но съизмерима форма и в собствения ни свят. Степента на вероятната съизмеримост между двата свята - на литературната творба и на читателя - се определя с понятията правдоподобност и подражание (μίμησις ‘подражание, подражаване’). Правдоподобност и подражание не означават просто копиране на човешкия свят и пренасянето му в света на литературата. Човешкият свят е необятен, той не се състои само от това, което виждаме, чуваме, мислим или чувстваме. Дълбоко в душата ни дремят несъзнавани дори от самите нас скрити помисли, драматични решения, болки и радости, надежди и възторзи, вяра и съмнение. Човек никога не е в състояние да опознае себе си докрай, винаги за собствения му поглед остават скрити най-дълбинните кътчета на душата му. Тогава? Тогава на помощ ни идва литературната творба.

Представяйки един свят по вероятност и необходимост, литературата отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата е катарзисното лекарство за душата ни.

Представяйки един свят по вероятност и необходимост, тя отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата е катарзисното лекарство за душата ни.
Можем да обобщим наблюденията: литературната творба поражда наслаждение, като ни учи да преживяваме света. Още по-точно казано, тя е не само удоволствие, но и възпитание на чувствата. Изкушавам се да направя една груба, но много точна аналогия. За да поддържаме физическото здраве на тялото си, се нуждаем от добра храна. Лошата храна разстройва организма и разклаща здравето ни. За да поддържаме емоционалното здраве на душата си, се нуждаем също от храна. Литературната творба изпълнява тъкмо функцията на подобна храна. Само че лошата литература (често я наричаме жълта, аз бих предпочел да я назовем блудкава, защото тази дума по-ясно я определя като безвкусна, повърхностна и неприемлива за консумиране) незабелязано, бавно, но неумолимо подрива емоционалното ни здраве. Бих назовал това явление ерозия на чувствата. Ерозията на почвата заплашва да убие живота на планетата, ерозията на чувствата заплашва до убие живота на хората в обществото. Тъкмо затова е важно не само с какво се храним, но и какво четем и особено много - как четем; дали като читатели сме в състояние да отделим блудкавото и безвкусното от онова, което притежава стойността на едно истинско, дълбоко и трайно преживяване.
Когато някое чувство ни е докоснало и затрогнало дълбоко, събитието, за което се отнася, сякаш се е случило с нас самите. В това е смисълът на катарзиса - чрез посредничеството на чувствата да ни пренесе в един възможен свят, където нещата се случват по вероятност и по необходимост и сякаш засягат собствената ни същност, карайки ни чрез страх и ужас да се отърсим от грозното във вътрешния свят на човека.
Възпитанието на чувствата има изключително важна превантивна роля. Когато написах в заглавието на настоящата част думичката “превантивност”, самият аз се уплаших от грозотата й, но признавам, че не виждам с какво бих могъл да я заменя, затова не ми остава друго, освен да се опитам да обясня смисъла й. Превантивен означава предпазен, думата е широко разпространено в езика на юристите, където в словосъчетанието превантивни мерки означава създаване на комплекс от мероприятия, които да не допускат извършването на престъпление. Превантивни мерки в езика на здравните работници означава система от мерки, които да предпазят организма от възможното заболяване, да създадат условия за недопускане на самото заболяване - като например носенето на маска на лицето по време на грипна епидемия. Превантивната роля на литературата в такъв смисъл означава предпазване на читателя от безогледността на собствените му чувства, изграждане на умение да владее собствения си свят, да се самооценява и да прави верния избор в житейските ситуации. Ето защо литературата ни е нужна не само като познание, наслаждение, катарзис и възпитание на чувствата ни, но и като житейски опит, тя е своеобразен тренинг на вътрешния ни свят.
Тренирайки себе си, ние се насочваме към нашата собствена социализация, тоест към умението ни за приобщаване към обществото, към другите, които преди да открием докрай край себе си, трябва да открием в себе си като неотделима част от собственото ни битие.
Но литературната творба преследва и други цели. Преди всичко тя е един от най-важните инструменти за изграждането ни като човечни същества. Не случайно използвам думата човечни. С нея заменям латинската дума хуманни. Пътят на човека, искаме или не искаме това, е път, който води към самия него. Това е идеалът на хуманизма, на разгръщането на човешките възможности, но не в ущърб, а за благото на личността и обществото. Литературните произведения са тези, които трасират пътя към идеала. Всеки истински творец е негов служител и проводник, а литературата е тази, която възпитава у нас човечност. Художествената творба ни учи и да обичаме красотата, да общуваме с нея, да я търсим, за да я творим около себе си.
Ще се опитам да обобщя всичко казано дотук в една по-сложна, но по-стегната формула. Литературата е общуване с живота, при което прозираме неговите съкровени тайни и смисъл, опознаваме го и го преживяваме като нещо интимно и неповторимо, дълбоко свързано с нашето собствено “аз”, с нас самите като личности и по този начин, чрез изпитание на собствените ни преживявания изостря сетивата ни за света, учи ни да владеем чувствата си или възпитава собствената ни чувствителност, за да бъдем истински човечни същества.
Въпросът, който навярно напира у младия читател, е: “А ако творбата не събужда у нас абсолютно никакви чувства, ако ни оставя безразлични, трябва ли да я изучаваме и как да я разбираме?” В такива случаи на помощ идва изследователското умение, което, разкривайки различните аспекти на художествената творба, всъщност ни помага да я разберем и преживеем.
Всъщност наслаждението винаги е свързано с оценката, която даваме на творбата.

Стефан Пеев

ЕДНА СЪВСЕМ ИСТИНСКА ИСТОРИЯ

Тази история се случи днес. Но може би се е случвала и вчера. А още по-страшното е, че ще се случи и утре. Два чина са събрани в едно и оформят импровизиран щанд, на който са наредени книги. Помолили сме да гостуваме в едно обикновено училище. Само за малко, за няколко часа. Представяме книги на издателство КОНТЕКСТ, но сме подбрали и други – на наши колеги, които уважаваме заради добрите автори и добрата книга. Децата се щурят напред-назад и от време на време спират на щанда. Разгръщат, гледат, питат. Най-вече питат – това колко струва? Неудобно ми е да отговорям. Знам тиража на изданието, знам и коричната цена. Знам много добре и мижавите хонорари на авторите. А авторите са значими. Някой ден те ще влязат в учебниците на децата. Като класици. Но преди това трябва да се простим с тях и да ги изпратим в другия (навярно по-добър свят). Нарочно не споменавам имената им. Не искам да обидя никого. Но като правило – в нашата държава само лошите автори могат да се издържат от писане на книги. Питате се защо? Ами защото момичето пред мен, чиито очи са изпълнени с усещане за книгата, плахо пита:
– Колко струва?
– Шест и петдесет – отговарям аз и нещо ме стяга за гърлото. Чувствам се неловко, чувствам се виновен.
– А нямате ли нещо за 1 лев?
Нямаме. И колегите нямат. И как да продаваш достоен български автор за 1 лев. Та това е обидно. Авторът трябва да е отдавна мъртъв. Авторските права върху неговата книга да са отдавна изтекли. Книгата да е все така ценна, за да си позволи издателството да я пусне в хилядни тиражи и да печели единствено от големия оборот. Без да мисли за автора.
– Имам 5 стотинки – продължава детето. – В понеделник приятелката ми ще ми върне 10 стотинки, защото днес ѝ услужих. И мама ще ми даде 1 лев. Ще имам 1 лев и 15 стотинки.
Каза го с усещането, че в понеделник ще бъде безкрайно богато. Ще има много повече, отколкото има днес. И толкова, колкото може да си представи, че си богат.
Гузно замълчавам. Не знам какво да кажа. А детето продължава да разгръща книгата, да срича текстовете, да се радва.
– Ще ме вземат следобед. Ще бъдете ли тук? – попита то.
Обясних, че някъде към 16.30 часа вероятно вече ще тръгнем и че книгите ги има в книжарниците в града, могат да ги потърсят и там.
И ето че в ранния следобед детето идва с баща си. Показва му книгата. Споделя му, че я харесва. Бащата я поглежда, без да я разгръща, обръща да види цената и отвръща:
– Вкъщи имаш книги.
– Тази ми харесва – плахо промълвява детето.
Бащата не отговаря нищо, хваща детето за ръка и го повежда към изхода.
Защото вкъщи те имат книги.

Стефан Пеев

GAUDEAMUS IGITUR

Счита се, че студентският химн Gaudeamus igitur е използван още през 13 век и авторите му са неизвестни. Съвременният текст е написан от скитащия немски поет К. В. Киндлебен през 1781 г., а за мелодия е използвана по-рано създадена (1717) песен от Я. Г. Гюнтер.


Gaudeamus Igitur

Gaudeamus igitur, Juvenes dum sumus; (2)
Post jucundam juventutem,
Post molestam senectutem
Nos habebit humus! (2)

Vita nostra brevis est, Brevi finietur, (2)
Venit mors velociter,
Rapit nos atrociter,
Nemini parcetur. (2)

Ubi sunt qui ante Nos in mundo fuere? (2)
Vadite ad superos,
Transite ad inferos,
Hos si vis videre. (2)

Vivat academia, Vivant professores, (2)
Vivat membrum quodlibet,
Vivant membra quaelibet,
Semper sint in flore! (2)

Vivant omnes virgines Faciles, formosae, (2)
Vivant et mulieres,
Tenerae, amabiles,
Bonae, laboriosae! (2)

Vivat et respublica Et qui illam regit, (2)
Vivat nostra civitas,
Maecenatum caritas,
Quae nos hic protegit! (2)

Pereat tristitia, Pereant osores, (2)
Pereat diabolus,
Quivis antiburschius,
Atque irrisores! (2)

Quis confluxus hodie Academicorum? (2)
E longinquo convenerunt,
Protinusque successerunt
In commune forum; (2)

Vivat nostra societas, Vivant studiosi (2)
Crescat una veritas,
Floreat fraternitas,
Patriae prosperitas. (2)

Alma Mater floreat, Quae nos educavit; (2)
Caros et commilitones,
Dissitas in regiones
Sparsos, congregavit; (2)


Традицията днес

Студентският химн звучи при особено тържествени събития в университетите и висшите учебни заведения: откриване и закриване на учебната година, промоция на випуск, награждаване на студенти, и преподаватели и др. При изпълнението на химна е редно присъстващите да се изправят. Обикновено се изпълняват само първият и четвъртият куплет:

Хайде да се веселим, докато сме млади.
След радостната младост,
след отегчителната старост
ще ни притежава пръстта.

Да живее Училището, да живеят професорите.
Да живее всеки.
Да живеят всички.
Нека всичко да цъфти.

Източник на текста: УИКИПЕДИЯ

ПРИКАЗКИ ОТ ОНАЯ ГОРА

Който се осмели да мине през ОНАЯ ГОРА, ще се върне от там друг – понесъл мекото сияние на един неочакван свят, сътворен от Мая Дългъчева.

Стефан Пеев

О Т К Ъ С


ТУК СЪМ!

Живееше в Оная гора едно Мече, което си имаше Плюшено мече за гушкане.
Мечето беше още малко, затова се плашеше от сенките в Оная гора. А сенките много обичат да шушнат сенчесто в завесите нощем!
Мечето беше още малко и затова плачеше, когато му беше тъжно и самотно. Сълзите много обичат да се търкалят, когато мама я няма.
Мечето беше още малко и затова много искаше приказки за „Лека нощ!”. А приказките много искат да ги разказва баба.
Мечето беше още малко и затова много обичаше своето Плюшено мече.
А Плюшеното мече не можеше да разказва приказки. Не можеше да бърше сълзи.
И не можеше да спре сенчестия шепот в завесите нощем. Плюшеното мече можеше само да мълчи. С Онова мълчание, което означава „Тук съм!”. От Онова мълчание сенките стихват, сълзите пресъхват, а приказките оживяват насън...
Когато Мечето порасна, подари Плюшеното си мече на своето малко мече.
Сега вече то си има плюшено мече за гушкане.
А порасналият мечок още си има Онова мълчание, което означава „Тук съм!”.
Понеже в Оная гора мечетата се разбират без думи.
Щом потегляш натам, сигурно Онова мълчание те е повикало.

Мая Дългъчева

ПРИКАЗКИ ОТ ОНАЯ ГОРА
Българска. Издание I. 2012 г.
© Автор: Мая Дългъчева, 2012
© Издател: Жанет-45, 2012 г.
Брой страници: 64
ISBN 978-954-4918-85-9 | мека корица | цена 13.90 лв.


Поръчка на книгата в: КНИГИТЕ.НЕТ

ЗА МЯРАТА МЕЖДУ ПРЕДЛАГАНЕ И ТЪРСЕНЕ

Разглеждам данните за книгоиздаването в Унгария за периода 1989–2011 година и се натъквам на прелюбопитни подробности:

Година	Брой заглавия	Среден тираж	Брой издадени книги
1989	7 599	14 300	108 419 000
2011	12 456	2 750	34 251 000

Увеличаването на предлагането е в обратно пропорционална зависимост на увеличаването на потреблението на книги. По-голямото разнообразие на книжния пазар далеч не поражда по-голямо търсене. Напротив. Търсенето е намаляло близо 3 пъти за период от 20 години. Въпросите се пораждат сами и един след друг. Къде е изтекла потребността от четене? Рязко се е снижила или се е преобразувала в четене чрез друг тип медии – интернет може би. Сигурно е, че ако към таблицата прибавим и данните за броя и продължителността на телевизионните и радиопрограмите, за обема на информацията в интернет, ясно ще проличи тенденцията за главоломното нарастване на потока на информация към потребителите като брой програми, като продължителност в денонощието, като достъпност до хората, като разнообразие от заглавия, жанрове, стилове. Да. Животът става по-динамичен. Предлаганите ни възможности – повече. Но някъде се къса мярата между предлагане и търсене.
Изводите ще оставя на социолозите. За себе си запазвам единствено усещането за горчивина.

Стефан Пеев

ДОБРОМИР ТОНЕВ | ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ

ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ

Защо мълчи интелигентът, питаш?
Защото всичко му е някак ничие.
Устата му е все като зашита:
преди – от страх, сега – от безразличие.

Държавата е сюрреалистична
и всеки честен глас е диагноза.
България не е диалогична.
Тук само се кръстосват монолози.

Тук само се кръстосват интереси
на демагози и идеолози.
От тези предумишлени процеси
какво очаква той? Цветя и рози?

И той мълчи, затънал в чаша водка,
в несигурност затънал, в безпаричие.
И чопли своя някаква находка,
но апатично, от благоприличие.

Народът му е оглушал от речи
и няма слух за истинско послание.
Добре поне, че никой не му пречи
да покрещи със своето мълчание.

Добромир Тонев

ИРОНИЧНА ЗАКАЧКА

Светът е толкова объркан, че понякога се питам дали желанието да живееш единствено с човека, когото обичаш, не се брои за престъпление към личността?

Стефан Пеев

В ТЕСНИТЕ РАМКИ НА ЕДНО УНИКАЛНО, НО МИНИАТЮРНО БИТИЕ

Да градиш дом, ти е нужен фундамент. Онази основа, на която да стъпиш и да вярваш, че няма да рухне при първия трус и да погуби къщата и обитателите ѝ. Да градиш отношения, ти е нужен фундамент. Основата от ценности, които придават смисъл на човешкото и ни подтикват зад различието да виждаме цялото. В годините на прехода непрестанно изграждаме отношения. Но отношения, лишени от фундамент. Отношения, положени върху подвижните пясъци на нашата самонадеяност и неувереност едновременно. В опитите си да докажем, че сме някой, забравяме простичката истина, че нашето аз е ограничено. В тесните рамки на едно уникално, но миниатюрно битие.

Стефан Пеев