Предаването е тип lifestyle. Излъчва се на живо. Водещият представя своя гост в студиото и разговорът започва веднага. Още след първите реплики обаче събеседниците „прегряват“ и увлечени в думите си, забравят камерите и публиката. Речта се забързва, накъсва, тонът се повишава. Говорещите се чувстват „длъжни“ да завършват почти всяка реплика с израз на (не)принуден смях. Този тип говорене е по-скоро присъщ на радиото, но вече е овладял и телевизиите. Продиктуван е от няколко погрешни предпоставки.
ГРЕШКА 1. Истинско е това, което е спонтанно.
Спонтанността е заразителна. Но... връзката ѝ с истинското е съмнителна. Във всеки случай никога не е причинно-следствена.
ГРЕШКА 2. Говоренето пред камерите е вид изживяване.
Вярно. Въпросът е за кого? Изживяването следва да бъде за публиката, не за събеседниците. А разгорещени и накокошинени събеседниците пред камерите забравят публиката и се отдават на собственото си говорене.
Тези две грешки са продиктувани сами по себе си от погрешния модел, че от екрана към публиката трябва да се излъчва усещане за освободеност, че събеседниците са там заради собственото си его, а не заради зрителите.
И ето че този модел се наслагва, наслагва, наслагва... до степента, в която моделът се превръща точно в онова, което е всеки завършен модел – обект на подражание.
А говоренето? Говоренето изгубва стойността си. Предаването завършва и ти вече не помниш нищо от изговореното. Останала е само неясното усещане за някакво изживяване.
ГРЕШКА 1. Истинско е това, което е спонтанно.
Спонтанността е заразителна. Но... връзката ѝ с истинското е съмнителна. Във всеки случай никога не е причинно-следствена.
ГРЕШКА 2. Говоренето пред камерите е вид изживяване.
Вярно. Въпросът е за кого? Изживяването следва да бъде за публиката, не за събеседниците. А разгорещени и накокошинени събеседниците пред камерите забравят публиката и се отдават на собственото си говорене.
Тези две грешки са продиктувани сами по себе си от погрешния модел, че от екрана към публиката трябва да се излъчва усещане за освободеност, че събеседниците са там заради собственото си его, а не заради зрителите.
И ето че този модел се наслагва, наслагва, наслагва... до степента, в която моделът се превръща точно в онова, което е всеки завършен модел – обект на подражание.
А говоренето? Говоренето изгубва стойността си. Предаването завършва и ти вече не помниш нищо от изговореното. Останала е само неясното усещане за някакво изживяване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар