сряда, 10 септември 2014 г.

ОТ СОЦРЕАЛИЗЪМ КЪМ ДЕМОКРАТМИТОЛОГИЗЪМ

Отстранени системи

– Колко вида ябълки са необходими, за да разберем, че съществува родът на ябълката?
– Поне две и от различен сорт – такъв е простичкият отговор.
– А достатъчни ли са два сорта за заключението?
– Ако мислим правилно – да.

Този въображаем диалог е всъщност предпазна клауза – със същия механизъм като на ЕС.
Ако следващите заключения за някого не са приемливи, не следва да изригва в критика, просто трябва да мине отново по пътеката на диалога, за да види, че в него има безотказен механизъм за елиминиране на критиката – „ако мислим правилно“.

Всъщност не за любимите на народа сортове „Златна превъзходна“ (от времето на социализма) става дума, а за две нови явления на съвременната литература. Наричат се „Сестри Палавееви“ (Алекс Попов) и „Портрет на поета като млад“ (Недялко Славов). Общото между тях е гротесковият подход към соцреализма (като партизанското движение или реалния социализъм).
На пръв поглед книгите правят това, което внукът прави със сватбения костюм на дядо си – облича го, оглежда се в огледалото, вижда колко е демодиран и започва да го преобръща: с хастара нагоре, после сгъване на ръкавите, изрязване на реверите и така, докато накрая не се стигне до онзи смешен ефект, който те кара да се кикотиш пред огледалото с ясното съзнание, че дрехата, която се е получила, никога няма да я носиш. Защото е смешна и нелепо абсурдна за съвремието.
Разбира се, игровият подход на гротеската е принципно един и същ и с костюма на дядо, и със социалистическия реализъм, макар в своя литературен вид да е доста по-сложен, отколкото в ежедневието. Защото в механизма на литературното преобръщане се преобръща и авторово аз за разлика от живия живот. Този аз става амбивалентен и изплъзващ се. Съдържащата се в литературната гротеска пародия фактически пародира не само явлението, но и този, който разказва за него. Това го прави трудно определим като позиция и позволява невидимо да се съчетават в едно инак несъчетаеми принципи – като отрицание и утвърждаване, смях и страдание, отхвърляне на миналото и неволното му утвърждаване.
Радващо е, че настъпва времето, когато ще се разделяме с миналото си вече със смях. Проблемът е, че този смях горчи и е някак етикетно несигурен – защото миналото ни се превръща в поредица от щампи, напомнящи за ромбоидчетата по знаменитите соцпеньоари на жените домакини.
Някога Сервантес даде старта на пародията и гротеската в съвременната европейска литература, но беше достатъчно мъдър, за да не убие Рицаря на печалния образ Дон Кихот, а да го остави да умре от естествена смърт – някъде там на границата между илюзията и реалността.
За разлика от Сервантес на нас много ни се иска да убием соцреализма – но с особен вид ритуално убийство, което го обезглавява пред обектива на медиите, ала тайно го връща обратно в нашия живот, за да можем отново и отново да извършваме същото това ритуално убийство, което единствено ни кара да се чувстваме демократи.
Така стигаме до зловещия абсурд, че сме хора на съвремието само в акта на ритуалното избиване на комунизма. Отвъд този акт съвремието се губи в картини, чийто смисъл все още не припознаваме ясно.
Със сигурност литературата ще ни даде много нови образци на книги като „Сестри Палавееви“ и „Портрет на поета като млад“, защото май не виждаме друг път да се освободим от соцреализма освен чрез демократмитологизма.
Всъщност литературният стил се убива не със сила, а с нов стил, рефлексията върху който ще остане като акт за нашите внуци.

Стефан Пеев
Начало