петък, 27 февруари 2015 г.

СИРОМАШКОТО МЪДРУВАНЕ НА ИВО СИРОМАХОВ

Иво Сиромахов

„10 заблуди на българските интелектуалци“ от Иво Сиромахов е текст, който събира в едно десет полуистини, за да изрече на глас една голяма заблуда. Преди всичко не е ясно дали Иво Сиромахов е решил да опонира на интелектуалците или на псевдоинтелектуалците. Трудно е да се разбере прави ли разлика между едното и другото, или само за удобство подвежда и двете категории под общ знаменател. Във всеки случай типологията на тези, за които говори Иво Сиромахов, е представена така: това са хора, които „живеят мизерно и изолирано и цялата им енергия отива в даване на интервюта, в които ругаят пазарното общество, или пък страдат по социализма, писателските почивни станции и евтината мастика в барчето на творческия съюз“. С една дума, това са хора, които са били привилегировани, но загубили своята привилегированост, страдат и живеят в неистина, която медийно и извънмедийно разпространяват около себе си. На тези хора Иво Сиромахов се чувства длъжен да отвърне и да им разкрие истината на актуалното ни съвремие. А истината трябва да видим сред няколко теми: държавата и политиката в областта на културата, съвременната публика, глобализацията и националните култури, младите хора и четенето, данъчната политика и културата, световната конспирация, моралът, свободният пазар и изкуството, менторството и политиката, културните традиции. Тезите на Сиромахов са простички или по-скоро сиромашки като мъдруване.

1. Държавата и политиката в областта на културата
Иво Сиромахов не се изказва категорично трябва или не трябва да има политика на държавата в областта на културата, но от идеята му, че „Ако наистина си добър писател, излез на пазара и продавай. А ако не можеш – смени си професията“ излиза, че най-важният критерий на нашето съвремие в областта на литературата е пазарът. Ако се продаваш, значи си добър писател. Ако не се продаваш, значи си лош писател и трябва да си смениш професията. Последваме ли тази логика обаче, трябва да отнемем на Омир и на много други имена в световната литература правото да бъдат добри писатели. Защото няма съмнение, че ако премахнем Омир от учебната програма, той ще бъде един от най-слабо четените автори в съвременността. Следва ли от това, че „Илиада“ и „Одисея“ са слаби творби? И че мястото им в историята на човешката култура е незаслужено?
Грешката на Иво Сиромахов е грешката на всеки апологет на пазарната икономика – купува се масово, значи е добро; не се купува масово, значи е лошо. Тази грешка датира от времето на Адам Смит и неговата невидима ръка, чрез която шотландецът постулира, че всеки в обществото прави каквото си знае, но ако хората са свободни да действат свободно, накрая всички са добре. Подобна логика е напълно разбираема за просветителския XVIII век, в който се е разчитало на здравия разум на индивидите и на убеждението, че разумът все пак е проявление на невидимата божия мъдрост. Но в XXI век да разсъждаваш като шотландец от преди три столетия, е меко казано наивно. Трябва да си много сляп и да не си даваш сметка, че в XXI век връзката между разума и социалноотговорните действия е твърде, твърде рехава. И че през XX, а и през XXI век разумът се превърна в инструмент за античовешки и антиразумни политики. Следователно всеки призив за тотална дерегулация на обществените отношения във всичките им проявления (пазарни и непазарни) е абсурдно свръхочакване, граничещо с безумието и анархията.

2. Публиката
Разбира се, щом пазарът е същинският критерий за добра и лоша литература (за добро и лошо изобщо), публиката винаги е добра (и клиентът винаги е прав). Затова и Иво Сиромахов е категоричен, че „Ако се оплакваш от публиката, значи просто си некадърен“. Не знам дали Артър Милър се е оплаквал от публиката, но мога като очевидец да кажа, че неговата пиеса „Последният янки“ с режисьор Ивайло Христов и при участието на Мария Каварджикова, Георги Стайков, Стоян Алексиев, Албена Колева събра в Пловдив пъти по-малко публика, отколкото Камен Донев с възгледите на един учител. Ако приложим тезите на Иво Сиромахов, излиза, че Камен Донев е по-велик от Артър Милър и че масовата публика в Пловдив е напълно наясно кой е значим и КОЛКО точно е значим.

3. Глобализацията и националните култури
По тази тема практически Иво Сиромахов не говори по същество. Дали защото не я разбира или просто ТОЛКОВА я разбира и ТАКА я разбира? Нещата според примера на Сиромахов изпадат до Гришам и неговите многомилионни тиражи и до некадърния български автор, който се оплаква, че чуждите го засенчват. Всъщност глобализацията не засенчва, тя по-скоро е като ГМО продуктите – унифицира, обгрижва пазарно, разпространява еднопосочно, нивелира, като очаква в идеал да даде на всеки жител на планетата широк набор от напълно еднакви продукти – еднакво безвкусни, но еднакво пазарно привлекателни.

4. Младите хора и четенето
Многобройните източници на информация днес дават основание на Иво Сиромахов да смята, че „кръгозорът на един съвременен тийнейджър е изключително широк“. Само че кръгозорът не се определя от източниците на информация, нито от обема на информация, с която разполагаме. Уви, стигнахме дотам да отъждествяваме „Имам информация“ със „Знам истината“. Затова масово се подслушваме и дебнем да научим какво мисли и какво говори другият. И забравяме, просто... забравяме, че преди хиляди години Хераклит от Ефес ни завеща едно простичко, но аксиоматично послание: „Многознайството не учи на ум“.

5. Данъчната политика и културата
Държавата наистина не следва да толерира с никакви данъчни облекчения графоманията – за това Иво Сиромахов безспорно е прав. Но ако критиката му тук е насочена към пишман авторите, които той отъждествява с интелектуалците, дали изобщо е ясно за кого точно говори Иво Сиромахов и не гори ли заради бълхата цялата черга?

6. Световната конспирация
Митове за световна конспирация наистина не трябва да се разпространяват. Но вярващите в подобни митове никога не са били и никога няма да бъдат интелектуалци. Така че психологическият портрет, който Иво Сиромахов прави на своите герои, всъщност навежда на мисълта, че става дума просто за битка с графоманщината. Тогава защо са всички други гръмки думи?

7. Интелектуалците са морален ориентир на нацията
Графоманите наистина не са и не могат да бъдат морален ориентир на нацията, но интелектуалците могат и трябва да бъдат. За Иво Сиромахов обаче очевидно няма разлика между един графоман и акад. Дмитрий Лихачов например.

8. Свободният пазар и изкуството
Иво Сиромахов очевидно разделя не само пишещите, но вероятно и всички други на успели и неуспели. Добрите са успелите, а лошите са неуспелите – те и затова са неуспели, защото са лоши, но не разбират своите слабости, а са готови да обвинят свободния пазар за провала си (но пазарът никога не бърка, нали така, г-н Сиромахов). Де да беше жив Ван Гог, че да присъства днес на един търг за своя картина (и да пледира за достоен авторски хонорар)! Със сигурност би се подписал под апологетизма на Иво Сиромахов. Ако пазарът не бърка днес по отношение на Ван Гог, то какво можем да кажем за свободния пазар по времето на Ван Гог. Или може би пазарът тогава не е бил свободен? Във всеки случай каквото и да кажем, не бива да забравяме, че според Иво Сиромахов пазарът никога не греши по отношение на изкуството – някога картините на Ван Гог не са стрували и пукнат гулден, следователно не са били изкуство, но днес те струват милиони долари и следователно днес са изключително изкуство.

9. Менторството и политиката
Интелектуалците са безотговорни хора. И страхливи – според Иво Сиромахов. Те хем искат властта да ги слуша, хем не искат да поемат отговорност като политици. Да, има такива хора наистина. Но те не са интелектуалци. Истината е, че за същинския интелектуалец менторството е негова природа. Интелектуалецът и по това се познава, че хората го слушат, търсят и се вглеждат в мислите му, защото той е ориентир за тях, без да им налага позициите си, без да бъде по никакъв начин овластен отвъд границите на безспорния си човешки авторитет.

10. Културните традиции
Заиграването с културните традиции е вредно. Всеки опит за противопоставяне на минало и настояще е пагубен за историята на културата. Само че съвремието може и страда много както от свръхвзирането в миналото, така и от неговото недоглеждане или неглижиране.
Истината е, че когато отсъстват смислени политики в областта на културата – минало и съвремие винаги са във конфликт.

И накрая... Вълнуващо е да се разбере в качеството си на какъв точно Иво Сиромахов изразява своята позиция в масова медия като 24 ЧАСА.
Може би отговорът е като пазарно успял човек. Само дето от приказките на господин Сиромахов така и не става ясно какво всъщност е изкуството, ако махнем от него успеха?

Стефан Пеев
Начало

Източник на статията на Иво Сиромахов: 24 ЧАСА