УСЕЩАНЕ ЗА ПРИСЪСТВИЕ

В държавата Б. има само един човек. Но той струва колкото всички други (по данни на ЦРУ колкото 6 924 716 души). Неговото присъствие е толкова внушително, че можеш да го откриеш навсякъде (дори сред магнолиите). Затова държавата Б. никога няма да изчезне (въпреки демографските прогнози).
За да не остане все пак у посланиците на чуждите държави погрешното впечатление, че държавата Б. няма население, медиите ежедневно се надпреварват да съобщават количеството на жертвите в Б. Тъй като данните са официални, ЦРУ не се чувства заплашено от теч в WikiLeaks. Затова спокойно извършва своето обратно броене, тоест колко са останалите в Б. хора след последната жертва.
Жертвите в Б. най-често са масови.
Най-масови са жертвите на емигрантството. Срещат се по различните гари на Б. – въздушни, сухоземни, морски (където преживяват своето телепортиране в друго измерение).
Следват ги жертвите по пътищата. В Б. пътищата са лоши и това обяснява количеството на жертвите. Хората не успяват да се движат спокойно със 160–240 км/час, без да срещнат препятствие – най-често крайпътно дърво. Срещата, разбира се, е истинско риалити – а хората в Б. са луди по риалити живота. Затова се надпреварват да не пропуснат нито едно подобно събитие – било като зрители/слушатели, а понякога и като участници без предварителен кастинг.
Последната голяма група на жертвите в Б. са жертвите на вездесъщите сценаристи, които всекидневно обясняват на хората, че животът е преди всичко разказ за случващото се. Разказът е толкова по-истински, колкото по-продаваем е. Затова сценаристите се борят да разказват не запомнящи се, а продаващи се истории. Най-добре се продават историите, които най-лесно се забравят. Защото хората ги купуват отново и отново – купуват ги и ги поглъщат на цели сезони – не климатични, а най-вече телевизионни. Така хората в Б. се чувстват причастни към ключовите неща в риалити живота – като секса и града например. Или фермата напоследък.
Колкото и много да са жертвите в Б. обаче усещането за пълнота на живота не намалява. Защото понякога само един човек е достатъчен, за да изпълни публичното пространство с присъствие (колкото и надълбоко в пясъците на живота да са сврели своите глави другите хора).

Стефан Пеев

↑ Начало

СЕНЗАЦИРАМ

Няма такава дума в българския език, но има такова поведение. И думата ще си дойда сама. За да го изрази. Дали ще бъде звучна българска (едва ли), или ще бъде екзотично звучаща чуждица, няма как да прогнозираме, можем да бъдем сигурни само в нейната поява. И в нейния смисъл. Защото „сензацирам“ не означава просто „правя сензация, създавам сензация“, а по-скоро: чрез откриване на нещо, което в моите очи е събитие – събитие, което ще изуми стотици хора, превръщам себе си в център на вниманието чрез всички канали на модерните комуникации. Истината е, че събитията все по-малко ни вълнуват в тяхната същина и все повече са важни за нас като начин за влияние върху другите. Несъзнателно престанахме да съобщаваме какво се е случило и започнахме да СЕНЗАЦИРАМЕ...

Стефан Пеев

↑ Начало

ДА УСТОИШ ИЛИ НЕ...

Съвременният човек обича да парадира със свободата на избора си, разбирайки я като елементарната неприкосновеност на егото, скрита зад думите „Аз съм си такъв!“. Та за „такивата“ хора е любопитно да се знае: „Коя свобода е по-истинска? Свободата да се оставиш на изкушенията? Или свободата да устоиш на изкушенията?“

Стефан Пеев

↑ Начало

СЛУГА И ГОСПОДАР

При сегашното състояние на медиите ни мисля, че възрастта за пенсиониране трябва не да раста, а да намалява – да намалява рязко, драстично и без колебания. Защото нищо не уморява и не състарява преждевременно хората повече, по-дълготрайно, дълбоко и непоправимо от пустословието и евтината, празноглава публична реч.
Съвсем наскоро един журналист почтено се възмути от какви глупости могат да се вълнуват хората – като историята за жената, решила да накърми бебето си на публично място. И някак незабелязано остана, че справедливият му гняв се стоварва върху потребителя на информацията, а не върху създателите и преносителите ѝ. Дали пък българският журналист днес не се мисли за толкова неприкосновен (като олицетворение на свободата на словото), колкото неприкосновен за закона е българският депутат? Превръщайки свободата на словото в свещена крава, забравяме, че словото не е нищо друго освен слуга на мисълта и чувствата. Но ако слугата ти е разюздан и непоправимо покварен, защото си му гарантирал правото на неприкосновеност, що за господар си самият ти?

Стефан Пеев

↑ Начало

В ПОСОКАТА НА МИСЪЛТА

Не знам дали във физиката съществува понятието „посока“ като характеристика на движението изобщо, но съм убеден, че за хуманитаристиката това понятие е от фундаментално значение. Знанието като система на логиката, изразяващо опознатостта на света, се нуждае от понятието „посока“. Разбира се, не в смисъла на европейска директива, която всички се впускат да следват, защото е консенснусно приета някъде сред залите на Европейския парламент, а защото е неизбежна характеристика на движението на мисълта изобщо. Мисълта е екстатична в първоосновата на своето изригване. Но изригването, свободата и екстатичността на мисълта не са безпросветно и безпаметно хаотични. Тъкмо обратното. Истинската свобода е бременна със своята необходимост. Тя е изначално заредена със смисли-към – движение от точка в точка, което е не простото преместване, породено от свободна воля, а достигане-до, преминаване-в, сиреч движение в една пред-зададена структура. Неосъзнаването на структурата, или още по-лошото: нейното пренебрегване и отхвърля, не прави хората по-свободни. Тъкмо напротив – разкрива тяхната смешна безпомощност. На футболния терен печелят не онези, които ритат топката както им идва отвътре, а другите – тези, които се подчиняват на логиката на играта, на логиката на структурата.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЕДИНСТВЕНО НЕТРЕЗВОТО ГЕОПОЛИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ ПРОМЕНЯ СВЕТА

В края на дългия работен ден главата ми е пълна с геополитически мисли. Геополитическото мислене по принцип е нетрезво мислене – дори когато е мислене в трезво състояние. У нас обикновено тази тънка дистинкция не се усеща и затова объркваме реда на нещата – предпочитаме да изпаднем в нетрезво състояние и... да мислим в него (рационално) геополитически. Попаднали в капана на вселенски историческото и заобиколени от компания, която непрекъснато нагнетява мисловното напрежение пропорционално на поглъщания алкохол, сме като подгонено от енергиите бозонче в Големия андронен колайдер. Мятаме се напред-назад, обладани от енергията си и от енергиите на преследващото ни, без да разкриваме собствената си същност, но твърдо убедени, че я имаме. И... само трябва да я изречем на глас. Да я превърнем в дискурсивен факт, за да бъде тя реална.
Всъщност... ние сме царе на нетрезвата дискурсивност. Най-смелите ни мечти се реализират в нетрезво състояние, а най-големите ни провали са плод на рационалната ни трезвеност. Защото просто не умеем да разберем, че всяка истински голяма мисъл е вид нетрезвеност. А нетрезвеността не е нищо друго освен най-чиста проба екстатичност, сиреч полагането на себе си като друг в една времево ограничена дистанция спрямо тук-присъствието ни. И намиране на себе си в недостатъч­ността на тук-присъствието ни. Тази изначално заложена у нас недостатъчност, неизпълненост, неидентичност поражда трепета на търсенето на другото, цялостна­та ни насоченост-към, едва в която открива­ме другото не просто като друго, чуждо и безразлично спрямо нас, а като другото на нас, като другото, в което проникваме, за да се проникнем в себе си от него и да бъдем се­бе си не единствено в актуалността на тук-присъствието ни, а и в разгръщането на себе-си-като-себе-си-в-другото-и-чрез-другото. Знам, че последното изречение звучи общо взето като бълнуване на фона на салатите, яхниите, яхтите, дългокраките, едрогърдестите и коремосвиващите предложения във ФБ, но в общи линии то обяснява и тях, стига човек да се напъне да си го преведе на разбираем език.
Та геополитическата мисъл, която ме е защипала, е, че сме твърде късокраки в европейски мащаб и че апорията на Зенон за бързоногия Ахил, който уж никога няма да може да достигне и надмине мудната костенурка, няма как да ни помогне в геополитически план (защото Зенон е мислел философски, а не геополитически и просто се е спрял пред факта на противоречието, вместо да го приеме и... да направи още една крачка).
За щастие на китайци, сингапурци, тайландци и други далекоизточници, те си нямат зеноновски апории. И затова не беше проблем за тях да докажат, че движението всъщност е диалектика, а не формално-историческа логика. Погледнато формално-исторически (и европологически), тези народи бяха мнооооого назад след нас в развитието си. И е абсурдно днес да са в челото на световните икономически класации. Но те си нямат типично холивудския пример на Симеон I, Симеон II – големите исторически обещания да сме водеща европейска държава било чрез завладяването, било чрез приспособяването. И слава богу! Защото глобалният геополитически мит на българина е, че е велик, без да превземе най-важната крепост – Цариград/Брюксел.
Никога и никой не е доказал своето величие единствено и само чрез приспособяване.
Истината е, че само нетрезвото геополитическо мислене променя света.

Стефан Пеев

↑ Начало

7 053 750 000

7 053 750 000 души на планетата тайно си мечтаят да живеят като онзи 1% от населението на Земята, който притежава почти 50% от световното богатство.
И за целта си спретват много неща: риалити програми, които, щом са риалити, значи са не 99%, а 100% достоверни; всякакви форми на еротикопорнография, защото са автентични (сиреч 100%-ови), масовки от рода на „Господин за един ден“, чиито звучни имена, съдържащи открито и прикрито съставката idol в наименованието си, се срещат по всякакви ТВ канали.
А истината е, че количественото различие (1% – 99%) няма качествено съответствие.
Дали не е време да бъде пренаписана приказката за Пепеляшка?

Стефан Пеев

↑ Начало