Слугата господар

До­ка­то си пре­хвър­лям на­ум аб­сур­ден на пръв поглед мо­дел за вис­ше­то ни обра­зо­ва­ние, гръм­на по­ред­на­та ме­дий­на сен­за­ция: рек­тор по­лу­ча­вал по-висока запла­та от министър-пред­се­да­те­ля и от пре­зи­ден­та. Оче­вид­но то­ва зву­чи за­пла­ши­тел­но за ав­то­ра на ста­тия­та, а спо­ред убеж­де­ние­то му би след­ва­ло да зву­чи за­пла­ши­тел­но и за чи­та­те­ли­те. Но всъщ­ност по­доб­но съоб­ще­ние ме рад­ва. Рад­ва ме, за­що­то съм дъл­бо­ко убе­ден, че уни­вер­си­тет­ски­те пре­по­да­ва­те­ли тряб­ва да имат по-високи въз­на­граж­де­ния от хо­ра­та в Ми­нис­тер­ския съ­вет и в Пре­зи­ден­ство­то. В то­лос­тоев­ски тон бих обяс­нил, че ня­ма как да е по друг на­чин, за­що­то все­ки управ­ля­ващ е всъщ­ност слу­га на на­ро­да, а не не­гов вел­можа. И не е ред­но слу­га­та да по­лу­ча­ва по­ве­че от своя су­ве­рен – из­би­ра­те­ля. А уни­вер­си­те­ти­те по идея са ав­то­ном­ни цен­трове – храм на зна­ние­то. Те не слу­гу­ват на ни­ко­го, за­що­то са устре­ме­ни към исти­на­та, а исти­на­та е рав­нознач­на на сво­бо­да­та.
По ло­ги­ка­та на ме­та­фо­ра­та за слу­га­та и гос­по­да­ря ми хрум­ва, че мо­жем да се прос­тим и с дър­жав­ни­те сти­пен­дии. Или да ги мо­ди­фи­ци­ра­ме: не дър­жа­ва­та, а сла­бият сту­дент след­ва да пла­ща обра­зо­ва­ние­то на сил­ния сту­дент. Ако не си взе­маш из­пи­ти­те със за­до­во­ли­те­лен ус­пех, не е нуж­но да на­пус­каш ВУЗ-а, доста­тъч­но е след­ва­ща­та ти так­са за обу­че­ние да от­го­ва­ря на из­дръж­ката на по­не ду­зи­на пред­ста­вя­щи се от­лич­но сту­ден­ти. Така сла­бият сту­дент до края на след­ва­не­то си ще под­си­гу­ри из­дръж­ка­та на те­зи, кои­то са го­то­ви да учат и на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли.
Раз­би­ра се, то­ва е уто­пия. Об­щество­то ни ще про­дъл­жи да то­ле­ри­ра сла­бо­то пред­ста­вя­не на обу­ча­ва­щи­те си, нис­ко­то запла­ща­не на тех­ни­те пре­по­да­ва­те­ли и жал­ко­то слу­гу­ва­не на мър­тви идеи, ро­де­ни ня­къ­де на­вън и из­ри­ча­ни тук от мест­ните слуги-велможи с фе­но­ме­на­лен па­тос, от кой­то та­ка се за­бърк­ва­ме, че сме го­то­ви да забра­ним на Бъл­гар­ска­та пра­вослав­на цър­ква да осъж­да гей­па­ра­ди­те в име­то на ко­мин­тер­но­вия евро­интер­на­цио­на­лизъм и пан­евро­пей­ска­та то­ле­рант­ност.

Стефан Пеев

↑ Начало

Многознанието не научава хората да бъдат умни

Покрай ед­на исти­на днес се раз­про­стра­ня­ват де­сет­ки ин­фор­ма­цион­ни лъ­жи: пре­дим­но пред­на­ме­ре­но, но ня­къ­де и от глу­пост и къ­со­глед­ство. Не­вяр­на­та и­нфор­ма­ция е всъщ­ност пуб­ли­чен раз­стрел на об­ществе­но­то мне­ние, за­що­то уби­ва пра­во­то на хо­ра­та да пре­це­ня­ват съ­би­тия­та.
По то­зи път, по кой­то вър­вим, об­щество­то ни ще съз­рее ня­къ­де око­ло 2150 го­ди­на, ко­га­то най-сет­не ще проу­меем, че ед­на исти­на стру­ва по­ве­че от всич­ки ав­то­ри­те­ти на све­та и от всич­ки глед­ни точ­ки в него. И ще се вър­нем към при­зи­ва на Хе­рак­лит да се вслуш­ва­ме не в ду­ми­те, а в Ло­го­са, за­що­то „Мно­го­зна­ние­то не нау­ча­ва хо­ра­та да бъ­дат ум­ни. [...] Мъд­рост­та е са­мо в ед­но — да се при­знае, че разу­мът уп­рав­ля­ва всич­ко и чрез всич­ко.“.

Стефан Пеев

↑ Начало

Елементарна пазарна логика

Кол­ко­то по­ве­че глед­ни точ­ки се явя­ват на по­зо­ри­ще­то на об­ществе­ния дис­курс, тол­ко­ва по­ве­че стой­ност­та на от­дел­на­та глед­на точ­ка па­да, па­да, па­да... Еле­мен­тар­на па­зар­на ло­ги­ка.

Стефан Пеев

↑ Начало

Умората от изговореното

Който е свикнал просто да приказва, рядко усеща умора от приказките. Който търси истината в изговореното често подвива крак по пътя си...

Стефан Пеев

↑ Начало

За смисъла на енергията и за енергията на смисъла

Много хора се заблуждават, че съвременността превъзхожда миналото по многообразието от гледни точки и начини на мислене. Типологическият срез на времето ще ни убеди, че между мисленето в епохата на гръцката класика и съвременното мислене има незначителни разминавания. Всъщност от откриването на огъня до ядрената бомба мисленето се движи само по хоризонтала – от какво и как да извличаме повече енергия. А същинският въпрос е: какъв е смисълът на енергията и какво означава нейното овладяване?...

Стефан Пеев

↑ Начало

„Мечтатели“ – от книгата на Адеър до филма на Бертолучи...

„Мечтатели“ – от кни­га­та на Адеър до фил­ма на Бер­то­лу­чи, или как­во всъщ­ност се слу­чи през 1968 го­ди­на...
Моят тъ­жен от­го­вор е – фан­таз­ми­те се пре­вър­на­ха в реал­ност, но реал­ност­та си оста­на не­по­кът­ната... Нещо по­ве­че. Обре­ме­ни се с още по-голямо ли­це­ме­рие от оно­ва, сре­щу кое­то се бун­ту­ва­ха мла­ди­те хо­ра то­га­ва...
А от­го­во­рът на Бер­то­лу­чи? От­го­во­рът на Бер­то­лу­чи е мал­ко по-разли­чен: но ка­къв точ­но, все­ки, кой­то е гле­дал фил­ма „Меч­та­те­ли“, ще пре­це­ни за се­бе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

Добре е да си припомняме...

Добре е да си припомняме от време на време, че обил­но­то го­во­ре­не в социал­ните мре­жи раз­ши­ря­ва не само инфор­мира­ност­та, но и... глу­пост­та. Глу­пост­та се от­ли­ча­ва от разум­ност­та по от­но­ше­ние­то си към сво­бо­да­та. Разумността пред­по­ла­га уси­лие, кое­то по­ла­га­ме, за да достиг­нем до исти­ната, и в това усилие вижда сво­бо­да­та. Глу­пост­та отри­ча вся­как­ви уси­лия и си мис­ли, че сво­бо­да­та се да­ря­ва на все­ки­го по рож­де­ние с Хар­тата за пра­ва­та на човека.

Стефан Пеев

↑ Начало

Тихо, почти шепнешком...

Отучихме се да си говорим тихо, почти шепнешком. Да артикулираме думите бавно, унесени в преследване на нишката на мисълта. Вместо това държим да сме шумни, гръмогласни, забавни – полагаме усилия да привлечем вниманието на другите, да се откроим и да бъдем забелязани, защото публичността се превърна в мерило за успеха ни. Достигнахме до парадоксалната ситуация, в която някои хора не притежават нищо друго като форма на успех освен своята публичност. В мига, в който изместите прожектора от тях, те изпадат не просто в забвение, а се стопяват в мрака, изчезват завинаги от нишката на историята.
Забравихме, че имаме история. Че идваме от някъде, носим неизбежния дълг на следовниците и би следвало да отнесем онова, което всъщност е нишката на човешката история до следващия бряг, до следващите поколения.
Потопени в настоящето в търсене на щастието, загубихме представа какво е то и несъзнателно за самите себе си го заменихме със забавлението...

Стефан Пеев

↑ Начало

За малкия свят и големите хора

Откакто открихме Америка и американския начин на живот, ние, европейците, вече не се забавляваме да откриваме света, а да се разхождаме в него като туристи. Дори и на най-екзо­тич­ните и непознати места насладата предварително ни е приготвена и ни очаква под формата на туристи­чески пакет за масова консумация. На връщане, разбира се, сме доволни и преизпълнени с впечатления – нашето пътуване е доказало, че светът е малък, а ние сме големи.

Стефан Пеев

↑ Начало

Кому е нужна?...

Питам се, кому е нужна онази българска журналистика, която няма за цел да предостави възможност на събеседниците да из­ложат ясно позициите си, а има за цел да ги вкара в пред­вари­тел­но зададени граници. Убеден съм, че журналистите, които го правят, го вършат просто от невежество и погрешно разбиране за про­фе­сио­на­ли­зъм. Да пред-поста­вяш тези на пуб­лика­та чрез въпро­сите, които за­да­ваш настоя­тел­но, е обид­но не само за съ­бе­сед­ни­ци­те, обид­но е и за общество­то. Глу­па­ви хора има на­вся­къде, но общество­то като цяло не е глу­па­во (поне докато под „общество“ раз­би­ра­ме най-доб­ра­та част от него, а не най-ма­со­ва­та).
Кон­крет­ният по­вод е без зна­че­ние, яв­ле­ние­то се пов­та­ря ежедневно и... по вся­как­ви медии... И уви! по­па­да в графата „Лоша про­па­ган­да“, кол­кото и някой да се опит­ва да го от­рича...
Така че не е нужно да пла­чем за киберата­ките, които „раз­би­ва­ли“ бъл­гар­ско­то общество. Зле фор­му­ли­ра­ният жур­на­листи­чески въп­рос, погреш­но во­де­ният раз­говор в медиите имат да­леч по-пагуб­ни после­дици!

Стефан Пеев

↑ Начало

Урок по равнопоставеност

„Драги приятели на Америка, честит 4 юли!“
Така започва статията на Соломон Паси по повод на националния празник на Съединените щати.
Не си спомням от кога точно съм приятел на Америка. Може би още от ученическите си години, когато благодарение на преподавателя ми по английски език Йордан Костурков открих и обикнах Уилям Фокнър и другите големи имена на съвременната американска литература. Всъщност Фокнър обикнах, а с останалите само се сприятелих. Може би това ме е направило за известно време американофил. Днес, от дистанцията на времето, с насмешка си спомням как яростно съм противопоставял американската и българската литература в училище. Българската литература тогава не заслужаваше вниманието ми – беше изостанала и твърде регионална на фона на американския космополитизъм.
За щастие човек може да променя себе си, ако не се остави на заслепението, а отвори очите и сърцето си за ценностите на общочовешката култура (независимо от „местодомуването“ ѝ).
Може би само след година и половина открих за себе си руската класическа литература. Открих я със същата пламенна страст, с която преди това прегърнах американците. И осъзнах, че американците дължат много на руснаците. Някои от тях го признават – повечето не, но с или без признание американската литература е задължена на руската класическа литература. Това са онези дългове, които вечно остават и никога не ги изплащаш изцяло, защото културата в своя дълбок смисъл е взаимна обвързаност на ценностите в името на човешкото.
Едва след този урок успях да пристъпя към българската литература и да я преоткрия. Тя повече не ми се струваше регионална и невладееща езика на общочовешкото. Напротив, изведнъж осъзнах, че редица български автори не просто не отстъпват на моите първи младежки увлечения, но категорично трябва да бъдат поставени редом с тях и да получат същото признание. Уви! признанието им така и не идва – дори и в собствената им родина, то остава някак встрани.
Странният ми читателски път ми даде да разбера, че увлеченията са мимолетни. Не е нужно да се кълнеш в любов на този, който те очарова – далеч по-стойностно е да го опознаеш, да съзреш пътя му и неизбежните му ограничения. Подобно познание е като бумеранг – то те връща към самия теб и ти помага да преоткриеш себе си, да осъзнаеш кой си, от къде идваш и какво носиш у себе си.
Себепознанието винаги е оздравително, но и... болезнено понякога. Защото си даваш сметка, че дори в областта на културата съществува неравнопоставеност. Незначителни фигури за кратко или за по-дълго могат да се окажат на гребена на вълната и да влияят върху човешкото развитие. Та затова ми се ще Фокнъровата Йокнапатофа да живее редом с Йовковата Добруджа. Всъщност митичното пространство на американския нобелов лауреат действително съжителства с Йовковия свят, но в един идеален свят на читателска начетеност – за жалост напълно непознат на американците.
Така че, драги американци, честит празник!
И не забравяйте, имате още много да учите! Светът не е само Фокнър, Йокнапатофа или Америка! Когато достигнете до Йовковата Добруджа и я откриете за себе си, тогава чак ще бъдем равнопоставени с Вас и ще можем да сме приятели.

Стефан Пеев

↑ Начало

Старата архитектура и новите купчийници

Дори и да звучи парадоксално, е факт: все повече се чувствам европеец, като се отказвам да бъда европеец в духа на официалната пропаганда; както и все повече се чувствам българин, отказвайки се да бъда модерен. В момента съм в Копривщица: гледам старата архитектура и новите купчийници и ми се повръща. Имам усещането, че Копривщица е създадена, за да просперират купчийниците, а не обратно...

Стефан Пеев

↑ Начало

Все по-малко образованост и все повече знаещи хора

Заглавието звучи като парадокс, но не е.
Просто трябва да се прецизира и преосмисли връзката.
Всеки образован човек е и знаещ човек (включително знаейки за своето незнание).
Не всеки знаещ човек обаче е образован (знанието, което не вижда незнанието си, е всъщност липсата на образованост).
Образоваността е резултат от систематични и целенасочени усилия.
Знанието (отвъд образоваността) е плод на хаотично приемане на чуждия опит, осмислен вторично като собствен.
Ако от тази гледна точка погледнем на картината на съвременния си живот, с изненада ще установим, че всеки се чувства някак си длъжен да има мнение по всички въпроси, макар повечето хора да не са проучвали подробно, систематично и изчерпателно нито една тема.
Класическа илюстрация за знаещата необразованост е случаят с англичаните – направиха си референдум, гласуваха по съвест и... знание, а днес питат Google „Какво е това ЕС?“

Стефан Пеев

↑ Начало

Абсурди на времето

В епохата на най-интензивните социални контакти се оказва, че най-малко разбираме природата на общуването. Възможността да прекосиш целия свят и да се докоснеш едновременно до милиарди хора, създава илюзорното чувство за свобода. Свободата не е във възможността да общуваш без граници. Свободата не е функция на неограничеността в изказването на позиции, а функция на изразяването на истинността по отношение на съществуването на човека. Неразбирането на връзката между свободата на изказването и свободата на осмислянето и изразяването на човешката същност и съществуване е явление, което е по-страшно от екологическите катастрофи.

Стефан Пеев

↑ Начало

НОВ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

Има предложение Народното събрание да гласува нов национален празник – датата 16.07.1994 г., когато загубихме 4:0 от Швеция и станахме четвърти на Световното първенство по футбол в САЩ, да бъде обявена за неучебен и неработен ден, в който целокупният български народ да си спомня с умиление паметната дата от незабравимото представяне на българския футбол на световната сцена.
Очаква се празникът да бъде актуален и ненадминат в следващите 50 години.

Стефан Пеев

↑ Начало

КОГА БЪРЗИНАТА Е НЕДОСТАТЪК

Глупостта е много по-бъбрива и много по-бърза в изговарянето от умното слово (просто защото спестява от времето за размисъл). Ето защо бързината и пъргавостта невинаги са достойнство.

Стефан Пеев

↑ Начало

ДЕНЯТ НА ПОЛАТА, ИЛИ КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СИ ЧОВЕК...

Снощи гледах филм. И този филм разбърка мислите ми. А когато нещо разбърка мислите ни, ние сме на прага на творческото – тоест в онова състояние на екстатичност, което изначално характеризира мисленето (защото първоосновата на мисленето е екстатичността, чиято хаосност и безпосочност всъщност е бременна със структурните връзки на един възможен и логичен свят).
Разликата между глупака и мъдреца не е в това, че единият мисли неподредено и алогично, а другият – подредено и логично, а че глупакът бърка екстатичността на мисленето с реда, докато мъдрецът извежда от подвижния покой на непрекъснато сменящите се в хаоса дискретности прекъснатостта на движението като подвижен покой на самотъждествено различие, в което се съдържа иманентна посока.
Казвам всичко това като прелюдия. Защото колкото по-полифонична е мисълта в своята екстазност, толкова по-мъчително е да излезеш от нея без неизбежното „окастряне“ – уви! подредената мисъл е някаква форма на окастрена екстатичност. Няма как да останеш в първоосновата на екстатичната хаосност и да съхраниш в подредената реч всички онези възможности, които се съдържат в екстазността (поне на това добрият стар Анри Бергсон би трябвало да ни е научил). Загубите по пътя са неизбежни... Впрочем това е и причината понякога да не се разбираме – всяка завършена мисъл страда от недостатъчност. И който се докосва до нея и през нея вижда екстатичността на първоосновата, съзнава тази недостатъчност.
Та филмът „Денят на полата“ на режисьора Жан-Пол Лиленфилд с прекрасната Изабела Аджани (понапълняла и вече зряла жена, травмирана от собствената ни съвременност) ме накара да си спомня за Далчев. Да, за Атанас Далчев! За нашенския, българския поет и мислител (когото и досега не можем да припознаем като творческа личност от европейска величина) и за полемиката му с Христо Радевски по темата за тенденциозността в изкуството. За тази полемика в литературната критика е изписано достатъчно. И не е нужно да я припомням в същината ѝ. По-важното е, че в светлината на филма на Жан-Пол Лиленфилд с днешна дата осъзнах, че всъщност прави са и двамата опоненти – и Далчев, и Радевски. Но това вече е нова оптика към проблема, към която неизбежно ни тласка съвременността ни. Тенденциозен ли е филмът на Жан-Пол Лиленфилд? И да, и не... В отделни моменти киноразказът се движи на границата между изкуството и журналистическия репортаж (едновременно публицистичен и от типа „истински истории“, с които ни заливат медиите днес). Дали това движение е овладяно докрай от режисьора и целенасочено премислено? Силно се съмнявам в това. Като всеки творец и Жан-Пол Лиленфилд оставя във филма си пространства на екстатичност (виж началото на бележката по темата „Екстатичност“), в които художественото мислене се оттегля в полза на екстатичността. Затова съм убеден, че са възможни напълно полюсни решения в оценката за филма – от рода на: Лиленфилд е прекалил със сатирично-гротесковото изображение на реалността; и... смесицата от художествена условност, сатирност, гротескност и репортажна публицистичност изразяват скритото от всички ни зад публичността лице на съвременността. Да оставим крайните заключения на любителите на художествената и публицистичната критика. Фактът, който става очевиден през погледа на Лиленфилд, е, че Франция сама в себе си си е отгледала тероризма и продължава да го отглежда. С днешна дата става очевидно, че този тероризъм не идва отвън с бежанците, а е неизбежно култивиран от съвременната френска публичност. Публичност, в която никой не е истински. Никой не е себе си, въпреки отчаяните опити да играе ролята „аз съм...“. Защото самото общество е изтъкано от мрежата на прикриващата проблемите лицемерност. За да направи видима за публиката тази мрежа на лицемерност и фактическа липса на „себе си“, на субектност, на „азовост“ в едно общество, което е изтъкано от „аз“ говоренето, Лиленфилд прави грандиозна крачка към тенденциозността. Показвайки как в миниатюрното затворено общество на тийнейджърски клас в държавно училище от проблемните квартали на Франция ролята на терорист и заложници последователно може да преминава от учителката към учениците, от жените към мъжете, но все в рамките на интегрираните някогашни бежанци (бременни с наследството на своето бежанско минало), Лиленфилд изрича на глас страшна присъда. Но не над героите си, а над обществото като цяло. То, съвременното общество, с всичките му модерни комуникационни канали и техники на комуникация е лишено от комуникативност. Защото говоренето не е просто решаването на конкретния проблем в конкретния случай. Говоренето е търсене на истината за човека в хаоснотото начало на нашата изначалност да сме човеци във възможност. Защото да си човек, съвсем не е равнозначно на това да носиш оръжие и да заставяш някого да изпълнява под заплаха волята ти (било под формата на терорист, било като министър на вътрешните работи). Нито пък означава да използваш психологически техники за ребусното решаване на комуникативни проблеми. Да си човек, означава да живееш с мечта... Мечтата за свят на смисленост. Свят, в който основният проблем следва да бъда – какво означава да си човек...
Всъщност съвременният западен свят е подменил решаването на проблема с готовото вече решение – в правотата на което уж са убедени всички. Но стандартизираното решение, което обществото се стреми да наложи върху човека в името на благоденствието и добруването, е дотолкова лишено от хоризонти, че всъщност не само убива мултикултурализма, но убива и съвременния човек. Убива го понякога реално, но винаги и символно, като го залъгва, че е свободен единствено в изговарянето на стандартната публичност (онази, в която всъщност иманентното „аз“ говорене практически отсъства). В такъв смисъл истинският проблем за изконните французи са не мигрантите, а самите французи (представени от филма през призмата на властта – официалната: вътрешен министър, специални части; и другата – неофициалната: медиите и публичното себеизразяване).

Стефан Пеев

↑ Начало

В КАКВО PISA ГРЕШИ

От доста време резултатите на българина при тестовете PISA не са добри. Причината за това е, че самият тест е погрешно формулиран. Вместо да изпитва българина на четене с разбиране, тестът трябва да го изпитва на говорене без разбиране. По този показател едва ли имаме равни на себе си не само в Европа.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПАИСИЙ И АКСИОМАТИКАТА НА КУЛТУРНОИСТОРИЧЕСКОТО

Ако историята на българските истории (начената с Паисий) се беше родила днес, то отдавна вече Паисий щеше да има своята опозиция. Но не в лицето на привържениците на гръцкия език и гръцката образованост, а в лицето на западноевропейската култура.
Патосът на Паисиевата творба не е в историческата достоверност на повествованието, а в стремежа да се поставят жалоните на българската културноисторическа идентичност. Стремежът му е да се докосне до аксиоматиката на българското – онези точки в историческото битие на българския народ (и съответно на всеки българин), които му придават неговата същностност. Отвъд тази същностна определеност хората губят своя лик – превръщат се в аморфна човешка общност, която гравитационните сили на привличане в една или друга културноисторическа посока непрекъснато размиват.
Паисий интуитивно е доловил, че ходът на човешкото развитие е немислим отвъд аксиоматиката на културноисторическото, разбирано като някакъв тип физиогномика и гравитираща към общ център идентичност.
За пример да вземем един американец (от САЩ) и един европеец. Американецът може да има невероятно смесено потекло (прародители англичани, французи, ирландци, шотландци, италианци, славяни), но при цялата разнородност на корените си той си остава американец. Този, когото наричаме европеец, е всъщност имагинерна величина – потеклото му може да е пределно ясно и еднозначно (прародители само германци или само французи, или...), но в същината му липсва аксиоматиката на европейското – нея просто я няма като културна идентичност и даденост.
И ако днес Паисий беше жив, би си задал въпроса „Що е то европеец?“. И отново би възкликнал към българите: „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...“. Но този път упрекът би бил друг – невъзможно е да се опитваш да се идентифицираш с нещо, което в самото себе си няма същина, с нещо аморфно, неясно, без категорично културноисторическо битие и лишено от безспорна аксиоматика.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ИМПЕРСКОТО МИСЛЕНЕ И ЗАЩО ТО ТРЯБВА ДА ИМА ПОЧВА У НАС

Имперското мислене е проблем за българина.
На първо място – познавателен.
Американофилите виждат имперското мислене в Русия и в руската политика (днес и някога), но не го откриват в САЩ и в американската политика (някога и сега). Така че степента на достоверност на техните твърдения е 50%.
Русофилите виждат имперското мислене в САЩ и в американската политика (днес и някога), но не го откриват в Русия и в руската политика (някога и сега), което отново води до 50% достоверност.
Умерено (либерално) мислещите хора са убедени, че имперско мислене има и при едните, и при другите, но къде точно и как точно се проявява, те най-често не съумяват да преценят. Така че степента на достоверност при тях практически клони към 0.
Критично мислещите хора се стремят да изградят адекватна картина на политиките на САЩ и Русия и да оценяват двете държави обективно. Но степента на чуваемост от обществото на техните позиции граничи с 0.
Така че неистината за имперското мислене в пространството на общественото мнение в повечето случаи надхвърля многократно статистическата грешка.
Но това не ни пречи да продължаваме да разсъждаваме (при това неимперски) за имперското мислене.
Тъжната истина е, че този път не води наникъде, а опитите на някои да отъждествяват имперското (по български) с България на три морета са смешен и нелеп анахронизъм.
Защото същинската цел следва да бъде не България да излезе териториално на три морета, а да навлезе дълбоко и в пустините на Африка, и в прериите на САЩ, и в руската тайга, и сред горите на Латинска Америка, и в хилядолетните империи на Далечния Изток, и във всеки малък, среден и голям световен град. Да навлезе категорично, с ясното съзнание, че това са само малка част от обществените пространства, в които присъствието на българина следва да е видимо и разпознаваемо. Разбира се, нямаме достатъчно демографски потенциал да постигнем тази висока цел – дори да стимулираме допълнително раждаемостта сред циганите и да приемем закон за тяхното разселване по всички точки на света (всъщност те и без закон ще се разселят, ако продължават да се множат с тази скорост).
Следователно да присъстваш във всички световни пространства, без да изпращаш човешка сила, изглежда малко непостижимо за българина.
Непостижимо, защото не умеем да се учим от големите. Умеем да им се възхищаваме, умеем да се приспособяваме в техните общества, но не умеем да се възползваме от опита им. Един бегъл поглед върху летището на Доха например дава отговор на въпроса „Как?“. Как да си империя, без да плащаш за издръжката на войска в чужда страна и без да носиш негативните последици от военната инвазия в чужбина? Доха дава отговора – производство, организирано около науката, иновациите и съвременните технологии, съчетано с маркетингов (и по-общо пазарен) иновативизъм, плюс упорството да бъдеш на върха. И резултатът е видим – 90% от стоките на летището в Доха са не„дохански“, а евроамерикански като марки (а като производство – бог знае какви).
Та вместо да подсмърчаме защо този или онзи притежава имперско мислене и амбиции, просто трябва да вземем имперското на въоръжение и да го приложим в действие.
Това означава, че не развлекателната индустрия (където вече безспорно ставаме „като две капки вода“ със световните формати), а образованието, технологиите, пазарната конкуренция трябва да са единственият мощен двигател на общественото ни мислене. Крайно време е да осъзнаем, че само шест години, след като нещо си научил – то вече е остаряло. Погледнете детето – до шестата си година то се учи да говори, да ходи, да се социализира в семейна и частично несемейна среда, но всичките му познания са смехотворни на фона на онова, което го очаква в училище. Погледнете седмокласника (който с мъка избутва днес задължителния изпит) – познанията му многократно надхвърлят опита му от първи клас и са незначителни в сравнение с очакващото го при матурата в 12. клас. А сега погледнете един завършил студент седем години след неговото дипломиране. Какво виждате? А четиринадесет години след завършването му? Колкото и да се вглеждаме в постстудентските си времена – няма да видим човека на кон, който ни продава една-единствена марка (и то успешно). Ще видим закърняваща образованост, която тъпче на едно място и лесно се омагьосва от световните реклами, защото е изпълнена с убеденост, че имперското принадлежи на другите.
Не! Имперското принадлежи на този, който го поиска. И е добро или лошо в зависимост от това за какво го използваш.
А историческият опит ще ни покаже, че ключът за осъществяването на имперското е в образоваността и в културата. Нито едно завоевание не е просъществувало във времето, ако не е подчинено на стремежа за обновяване на опита, мисленето, познанието, сръчността и технологиите. Затова ни е нужно имперско мислене – защото неговата същност е стратегическа, а резултатите му – безспорно са основата на прогреса на цялото общество.

Стефан Пеев

↑ Начало

ДИНАМИКАТА НА ВРЕМЕТО ПОВЕЛЯВА

Може и да съм капризен, но никога досега не съм намерил шивач, който да ми ушие дреха по мярка. И понеже шиенето на дрехи днес вече е скъпо удоволствие, човек (няма как) минава на конфекция. А там нещата са още по-зле. Разбира се, във всеки уважаващ себе си магазин на производител ще Ви предложат да Ви скъсят ръкавите на сакото, да подгънат панталона според височината Ви и т.н. В крайна сметка купуваш, вземаш и носиш – въпреки усещането, че нещо не е съвсем наред.
Разказвам това, защото търся аналогията. А тя е очевидна – в сферата на мобилните комуникации ти се предлагат безброй възможности: екстри, екстри, екстри, които никога няма да ползваш, но които са зашеметяващо привлекателни. Същото е и в областта на софтуера – понечиш да си купиш Office пакета на Windows и изведнъж установяваш, че няма как да ползваш почти 90% от възможностите му (но трябва да ги платиш, все пак е конфекция). Купуваш и плащаш. После не ползваш. Не ползваш, но въпреки това ти предлагат нови версии с нови опции. И ти някак си се чувстваш задължен да продължиш напред – да се обновяваш и обновяваш. Просто защото в един момент изпадаш от динамиката на времето. А динамиката на времето май все по-малко има за цел да удовлетворява потребителя и все повече негласно се насочва към неговото моделиране. Все по-привлекателен става зашеметеният потребител, който губи баланса между това, което заплаща, и онова, което получава. И който е уверен, че за парите си получава много повече от очакванията си. Може и да е така, но в 90% от случаите онова „в повече“ не ни е нужно, защото не умеем да го потребява или не ни е по мярка, или просто не ни върши работа. Но продължаваме напред, защото динамиката на времето повелява...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА КАЗАРМАТА И ЗА ПОДОБИЕТО НА НАШЕТО МИНАЛО

Понеже на мнозина патриотично настроени хора у нас им се привижда мисловно как връщането на казармата ще превърне разглезените мамини синчета в ревностни защитници на отечеството, ми хрумна да напомня, че повечето млади хора у нас са избили и продължават да избиват още и още врагове – толкова, колкото ние, казармените момчета от едно време, не сме и сънували, че можем да погубим. Вярно, младите хора избиват враговете на компютърни игри. Но пък и съвременната война май, май не ще да е конвенциална, а хибридна – война в интернет, война с дронове, война с умни и недотам умни бомби.
Едва ли ще направим младия човек по-добър, ако се опитваме да го учим да воюва. По-скоро трябва да го учим как да спасява човечеството – и не само от военните конфликти, но и от кошмарите на потребителското консуматорство, което бавно и неумолимо подяжда природата. Да учим младия човек да бъде по-добър от нас, а да не се опитваме да го вкараме в подобието на нашето минало – това е единственото смислено решение по темата „казарма“.

Стефан Пеев

↑ Начало

С МИТА ЗА ЕВРОПА

Мисловният хоризонт ЕВРОПА не съществува.
Не съществуват и широко пропагандираните общи европейски ценности.
Всичко, което се поднася под мотото „Единна Европа“, са политически и PR конструкции на икономически интереси.
Европа е лицемерна в същността си. Но тя не разбира своето лицемерие, затова го заменя с евфемизма „толерантност“. Ти си например вярващ католик, но в ревностната си вяра някак си трябва да побереш гейпарадите, еднополовите бракове, съжителството без брак и ред други различия – абсолютно несъвместими с ревностната ти вяра. Налага се да ги приемеш, защото Европа държи да мисли себе си като изтъкана от свободата на различията.
Колкото и обаче да се опитваме да мислим европейски свободата, няма как да я измислим, защото свободата в ЕС е изтъкана от регулации (които практически снемат нейната същност). Прословутата директива 1677/88 за правите краставици, наистина беше отменена през 2009 година като безсмислена. Но отмяната не я обезсмисли, защото директивата продължава да се прилага. Прилага се с аргумента, че е удобна за търговците и че потребителите вече са свикнали с нея. Обърнете внимание, никой не коментира вкусовите качества на краставиците, коментира се единствено тяхната форма.
Това е все едно да признаеш, че Стивън Хокинг не е екстра качество човек – защото заради заболяването му неговата човешка форма (телесност) е изкривена до неузнаваемост и той вече не е човек (или ако напомня за човек, то мястото му е в салатите „Снежанка“, като при кривите краставици).
Примерите за лицемерие и... глупост са безкрайно много. Въпросът е за дързостта да ги видиш, за усилието да ги осмислиш и за волята да ги отхвърлиш.
Европеецът няма нито дързост, нито е склонен на прекомерни усилия, нито е на път да прояви волята да мисли действително европейски.
Затова ни остава да живеем с мита за Европа – мита за божественото похищение и сътворяване на нов свят, полубожествен, получовешки.

Стефан Пеев

↑ Начало

ГРУБО ПРЕДИЗВИКАТЕЛНО ЗА... ЕСТЕТИКАТА

Склонен съм да си мисля, че значителна част от съвременните художници не са в състояние да уловят човешкото (не говоря за тема, а за интенция, за осмисляне на света чрез естетиката, за улавянето и изразяването на енергиите на човешкото). Идеята, че човекът е толкова многообразен в свободата си, че с всяка „инсталация“ можеш да претендираш за някаква форма на революция, ми се струва ужасяващо ретроградна.
Разбира се, човекът на изкуството няма как да понесе цялата тежест на провала. Тежестта следва да е споделена. Между потребителя и художника. Но, ако според съвременния маркетинг потребителят диктува, то къде остава ролята на художника?...

Стефан Пеев

↑ Начало

РАЗЛИКАТА Е ВЪВ ФОРМАТА

Замислих се за момент, че езиковите екзекуции са не по-малко страшни от джихадистките. Разликата между тях е не в същността, а във формата – едните са дискурсивни, а другите са реални.

Стефан Пеев

↑ Начало

А ДАЛИ ТЯ Е ДЕМОКРАТИЧНА?...

Ако някой започне да Ви убеждава, че съвременният свят по принцип е демократичен и че в него властва свободата на словото, просто го заобиколете като наивник или като отявлен апологет на идеология, която сама себе си не може да дефинира непротиворечиво.
Просто защото същият този човек не осъзнава разликата между две различни права и между две различни свободи – между правото да изговориш, от една страна, и, властта на говоренето, от друга, и между свободата на изговарянето на това, което е, и свободата на изговарянето на онова, което би следвало да е...
Обичайно говорещият оправдава своето право на говорене с аргумента, че това е..., тоест с наличното, с видимостта, със случващото се, с присъстващото тук и сега.
Ако по този начин разсъждаваме за живота, няма защо да водим битка с рака и... изобщо с всичко, което е в ущърб на човека. Защото фактът е, че страдаме от всякакви физически и морални болести, но... нищо от това не ни дава правото да заявим, че сме болезнено безсмислени креатури. Напротив, борим се да докажем, че здравосмислието е същината ни.
Казано по друг начин, истината за човека не е в дадеността, а в тенденцията, във възможността да бъдеш, да ставаш, да променяш себе си в света и света в себе си.
И когато чуете, че някой Ви нашепва, че свободата не е в произволността на говореното, а в търсенето и следването на изконността на човека и човешкото, то със сигурност сте много близо до същината.
А дали тя е демократична? Това вече е съвсем, съвсем друга тема...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ЗНАНИЕТО, ПИТАНЕТО И МОЖЕНЕТО, ИЛИ КРАТКА ФИЛОСОФИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Как ще пътуваш към знанието, е абсолютно без значение. Въпросът е, че без любопитството, знанието е невъзможно или изкривено. Защото същността на знанието е питането, тоест искането да разбереш. Ако питането отсъства, пътят ти към знанието просто трябва да бъде преместен в посоката на моженето. Моженето е уталожено във всекидневието знание, което ти вече си длъжен да придобиеш, ако искаш да съществуваш като индивид. Та когато решим проблема за питането и моженето и тяхното отношение към обучаващия се, ще решим и всички проблеми на образованието. Защото не е страшно, че има хора, които са далеч от питането, страшното е, когато същите тези хора са убедени от нагласите на обществото, че могат да живеят и без моженето.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЧОВЕКЪТ НА ПРАГА НА СВОЯ ПРЕХОД

Колкото повече се приближавам към пенсионната възраст, толкова по бъзмълвен възнамерявам да ставам. Защото в тази държава най-обичаната категория са пенсионерите. Те трудно свързват двата края, но мълчат. И стон не издават, сякаш са проекция на онзи: „Не човек, а желязо!...“ Гледат си сериалите, гледат си внуците... и мълчат...
Мълчат не защото няма какво да кажат (та има ли човек с повече от 30 години професионален опит, който да няма поне една смислена идея в своя професионален път!).
Мълчат, защото се чувстват обичани в мълчанието си... Обществото ни някак си иска те да не говорят.
Едно, защото обществото ни си е избрало нови говорители, които веят байрака на съвременните утопии и под път и над път ти обясняват какъв е той този, съвременният свят, който ти, пенсионерино!, безславно напускаш.
И друго, защото съвременният говорещ човек в повечето случаи е слуховоувреден. Според световната статистика доказано слуховоувредени са около 14% от хората, но практически, при шумотевицата и крещяшата децибелност на съвременните медии слуховоувредените със сигурност са много повече.
Защото слуховоувреден е всеки човек, който чува само собствената си позиция.
Пенсионерите поначало са слуховоувредени. Те говорят онова, което си знаят. И трудно чуват различното мнение, трудно достигат до него. Но да не доразбираш позицията на другия, не означава, че собствената ти позиция е лишена от смисъл.
Говоренето, за щастие, по нищо не напомня пасовете на играчите на „Барселона“. В говоренето, понякога има нещо, което се нарича „изговаряне“. Изговарянето е онова, отиване отвъд, в което заговореният неочаквано открива, че е изненадан и че случващото се пред него в говоренето е събитийно (защото го провокира да мисли собствената си позиция в обществения дискурс като проблематична).
И ако днес трябва да се прави някакъв вид експропрация, то тя трябва да бъде насочена към онези, чието говоренe заглушава позицията на другите.
Така че просто поседнете на пейката в градината с някой пенсионер и... слушайте. Със сигурност наред с мърморенето за болежките и за възрастта, ще чуете нещо, което изговаря извънвремевото – защото винаги и навсякъде единственият медиатор между времевите пластове е бил и ще бъде човекът на прага на своя преход...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОД НЕОЧАКВАН ЪГЪЛ...

Сред толкова много гледни точки в социалните медии, официалните медии, блогосферата, претендиращи да изразяват истината, човек неизбежно губи усещането си за ИСТИННОСТ и вместо да я търси в съдържанието и смисъла на изказаното, започва да я намира в симпатичността на говоренето. И така, погледната под неочакван ъгъл, царевицата се оказва банан...

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛКОТО И ДА Е НЕЗАКОННО, ВСЕ ПАК Е ЧОВЕШКО...

Трафикът с хора в крайна сметка ще се окаже една от големите еманации на съвременния пазарен свят – пласираш стока, която лесно се продава, в нея е вложена висока норма на печалба, дори и да се развали по пътя, нищо не губиш, и в крайна сметка не е наркотик – колкото и да е незаконно, все пак е човешко...

Стефан Пеев

↑ Начало

ДА ИЗРАСТВАШ, БЕЗ ДА ВИЖДАШ ХОРИЗОНТА

Колкото повече се издигаш в посоката на собственото си израстване, толкова повече се приближаваш към безумното желание „да се гръмнеш“, защото издигането във височина е равносилно на разширяване на хоризонта в ширина, а разширяването на периметъра на собственото ти полезрение води до нарастването на обема на безсмислието, от което уж! се оттласкваш.
Разбира се, възможните решения са много. „Гръмването“ е най-безнадеждното и най-безсмисленото от всички. Като цяло то е признание за изчерпване на собствения ти ресурс. Далеч по-елегантно, но значително по-опасно в личностен план е решението за субстантивация – подмяната на собствения ти произход с някаква достигната или имагинерна степен на израстване. Това е своеобразна форма на консервация в егото, което ти се явява толкова самодостатъчно, че започваш да губиш очертанията на хоризонта, който се е разраснал пред теб в движението ти нагоре.
Разбира се, остава и едно трето решение – виждайки събитията от хоризонта на израстването, да се върнеш по спиралата на движението назад към първоизточника и да започнеш отначало – но променяйки онова, което не би могло да се промени без промяна на хоризонта на израстването.
Това решение е единствено реалистичното (ако искаш да промениш картината на хоризонта) и най-утопичното (ако се вгледаш в личностната природа на „аз“-а).
Така че най-доброто си остава...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПИЯНАТА ИСТИНА

Съвременната българска журналистика откри нов световен феномен на публичността – ПИЯНАТА ИСТИНА...
В името на медийната правда и публичната достоверност български журналист си позволи да интервюира и представи публично позицията на пиян човек, като убеждаваше медийната аудитория, че интервюираният е адекватен на ситуацията.
Признавам си, че ако бях директор на медията, която излъчи това интервю, незабавно бих уволнил всички, отговорни за матераила – включително СЕМ.
След това бих се явил във всички публични институции, на които да обясня, че ако по българските медии си позволяваме да показваме публично не просто хора, които са пияни, а които демонстративно и провокативно надигат бутилката пред камерата, редно е да спрем кадъра и кротко да попитаме кога интервюираният ще е трезвен, за да поговорим с него... Защото никой не ни гарантира, че в трезво състояние ще имаме същия човек пред себе си...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ДА СМЕ ВЕРНИ НА СЕБЕ СИ

За да сме верни на себе си като европейци, не бива да позволяваме конфронтациите в съвремението да вземат връх над чувството ни за историята на човешката култура. Тази снимка, която е само малък образец на мюсюлманското изкуство на книгата от времето на Средновековието, подсказва защо...
Истината за човека е скрита в достиженията на културната му история – не в икономическия, военния, политическия възход на един или друг народ. А още по малко – в неговите падения, в омразата и конфронтациите.
Защото истински е само човекът, който побеждава самия себе си в името на търсенето, откриването и споделянето на изконно човешкото...

Стефан Пеев

↑ Начало

КАЗАНО БЕЗ ЛИЦЕМЕРИЕ...

В съвременния Западен свят (към който може би принадлежим) да имаш пет деца от шест различни жени (едната като сурогатна майка например) или пък да имаш деца без майка (защото си живееш в щастливо хомосексуално съжителство със своя партньор) е много по-естествено и разбираемо, отколкото да имаш шест деца от една и съща жена (за последното или спадаш към графата на хората от социалните низини, или към тези с мюсюлмански произход; изключенията са статистически пренебрежима величина).

Стефан Пеев

↑ Начало

КОЛКО ГЛЕДНИ ТОЧКИ СА НУЖНИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА ЕДНА ИСТИНА...

Колко гледни точки са нужни за постигане на една истина?
Ако попитате медиите, ще чуете отговора – ВСИЧКИ!
Абсурдът на този подход стана очевиден чрез опита на Нова ТВ да види истината за един човек, интервюирайки го в нетрезво състояние. Нещо повече – човекът дори демонстративно надигаше битулката пред камерите на телевизията, сякаш да ни увери, че не му пука, че е пиян, не му пука, че го гледат хора от всякаква възраст, с всякакви възгледи и нагласи. Сигурен съм, че онези, които обичат да си попийват, стискайки по-здраво чашата, са възкликнали: „Ха така, мой човек! Точно така! Наздраве!“; младежите, които туко-що са се скарали с родителите си на тема спазване на морални принципи, са намерили безспорен аргумент за отстояване на своята независимост и своята гледна точка; родителите им са изпаднали в потрес и са изпитали чувството на безсилие, а хората с консервативни морални ценности са се кръстели и молели Богу това да не беше се случвало.
Но то се случи!
Случи се благодарение на убеждението, че всички гледни точки са пътят към истината.
Само че истината е идеална величина, а не някаква форма на фактологична достоверност (Това разбира ли го някой! Питам хората, които претендират, че имат дипломи и са интелигентни! Дори истината в съдебната зала е някаква форма на идеализирана интерпретация на престъпното деяние на базата на фактологическия материал, а не веществените доказателства сами по себе си!).
Ето защо да интервюираш човек в нетрезво състояние, за да разкриеш истината за неговата човешка същност и битие, е повече от нелепо.
Случвало ли Ви се е да сте нетрезви? И на следващия ден да Ви разказват за онова, което се е случило с Вас, за казаното от Вас, за поведението Ви? А Вие да цъкате с език и да мърморите било със смях, било със срам: „Ама вярно ли? Така ли казах? Ама аз ли го направих?“ И в колко от тези случаи сте заявили, че изреченото е истината и само истината. Че така мислите, че така ги разбирате нещата, че това сте Вие... По-скоро е обратното, нали? Виждайки се чрез разказа на своите приятели, осъзнавате, че сте преминали отвъд границата не на публично приличното, а отвъд границата на собственото си АЗ, че в разказаното не можете и не искате да припознаете себе си – и не защото сте жертва на общественото благоприличие, а защото имате съвест и тази съвест Ви дава правото да оценявате собствените си постъпки като достойни или недостойни.
Та и за съвестта иде реч в случая. Не само за алкохолното опиянение.
Да интервюираш пиян човек с мисълта, че ще достигнеш до всички гледни точки, е всъщност липса на съвест. Защото опиянението може да бъде не само алкохолно. Може да бъде и наркотично, и неолиберално, но и медийно... И независимо от своята природа, когато сме обзети от него, ние сме се отдалечили от себе си, от истината и от собствената си съвест.
А за постигането на истината е нужна само една гледна точка – и тя е съвестта! Стига да я имаме, стига да разбираме какво е тя, и стига да не се отказваме от нея – каквото и тя да ни нашепва.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗНАНИЕ И НЕЗНАНИЕ

Грешката на отношението ни към съвременното знание (съответно учене и учебен процес) е, че фиксацията е върху опознатото и неговото научаване (усвояване, възпроизвеждане и прилагане). А истината е, че знанието трябва да е фиксирано върху незнанието. Опознатото трябва да разкрива себе си, чрез онова, което не знаем, а бихме искали, бихме могли да знаем и към което следва да се стремим.
Знаещият човек знае границите на своето знание и долавя пространствата на незнанието си.
Незнаещият човек знае само своето знание и живее затворен в неговите пространства.

Стефан Пеев

↑ Начало

КРИТЕРИИ ЗА ДЕМОКРАТИЗЪМ

Всъщност критерият за демократизъм не е отношението ни към собствената ни политическа система, в която сме впримчени, а към политическите системи в света изобщо. И ако сме гневни противници на ставащото около нас, но с мълчание подминаваме другото – онова, което е в света, едва ли сме пример за демократизъм.
В тази връзка ми е любопитно с какво точно политическата система в Сингапур е по-приемлива от политическата система в Китай? За сведение на непосветените „от обявяването на независимост през 1965 г. политиката на Сингапур е доминирана от партията ПАП — една от причините, поради които Сингапур е определян като еднопартийна държава, а ПАП е обвинявана в неправомерни действия срещу опозицията“. Но капиталистически Сингапур – символ на просперитет и икономическо възмогване, никога не е бил обект на сериозна политическа критика и на обвинения в неспазване на човешките права. Защо? Защото властта е избрана в условията на многопартийност (макар и условна)?... Или по други съображения...
Не съм срещнал сериозен демократ, който би дръзнал да се противопостави на:

• Бруней

• Катар

• Оман

• Саудитска Арабия

• Свазиленд

• Ватикана

Първите пет от изброените държави са абсолютни монархии (повече от анахронични като политическа система в наше време), а последната (папската) е определяна като теокрация. И на фона на всичко това се чудим защо ДАЕШ претендира да си създаде държава.
Представяте ли си абсолютен монарх, който приема с благопожелателна усмивка релативността на съвременния свят. Дори когато мълчи и дипломатично стиска зъби, абсолютният монарх сънува върху чаршафите на своето благоденствие световното господство (нима папата желае само регионално влияние върху католическия свят?).
Но на мнозина демократи сдържаното мечтание на абсолютизма не им пречи и го подминават с мълчание, за да хвърлят цялата енергия на демократичния си гняв върху някакъв си полковник Муамар Кадафи, наричан от американския президент Роналд Рейгън „бясното куче на Близкия изток“. И по този начин един безспорно ексцентричен, но не и световнозначим политик се превръща в изкупителна жертва на осъвременяването на света. А дали това осъвременяване не следва да започне с отношението ни към абсолютизма – независимо къде се проявява той: в Бруней, Ватикана, Саудитска Арабия или... някъде другаде по света...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА ВРЕДНИТЕ НЕЩА И ЗА ПОЛЗАТА ОТ ТЯХ

Проблемът на съвременния свят е, че опрости до безобразие мисленето. В името на криворазбраната демократичност и криворазбраната свобода на личността релативизирахме всичко. Вече не истината стои над личността, а личността застана над истината. Всеки говори за „моята истина“, „моето мнение“, „моето право“ – сякаш истината е нещо, което целокупно можем да поберем в себе си, подобно на гигантска флашка, съдържаща всички томове на ЕНЦИКЛОПЕДИЯ БРИТАНИКА. Резултатът от това е, че за истината все по-малко започваме да мислим като за процес, който не свършва нито със средното, нито с висшето, нито с професионалното ни образование и израстване. И не ни идва наум, че всъщност се превръщаме в миниатюрни Христосовци, възклицаващи гръмогласно: „Аз съм истината и животът...“.
Разбирана по този начин, свободата е вредна. В нея релативизмът взема надмощие. А силата на релативизма е в усредняването на стойностите. Защото релативизмът не признава върхове и авторитети. За него животът е триизмерна поляна, в която на воля се разхождат подобие до подобие. И единственото, което внася някаква цветност в картината, е екстравагантността – измисленият стремеж да не приличаш на другите, като ги шокиращ с неочакваното.
Такъв е един от принципите, върху които израства съвременният свят. И единственият начин да си върнеш свободата в нейното действително отношение към истината, е да не следваш предписанията му, а да се отдадеш на съмнението и да се бориш с етикетността на съвременното говорене.
Днес думата „цензура“ се е превърнала в повече от вредно понятие. Почти всеки е готов да я заклейми и да извади хиляди аргументи за нейната пагубност. А цензурата е най-естественият процес на приобщаването ни към човешкото. Защото историята не познава култура без цензура, както не познава и култура без табута.
Отсъствието на цензура изля на пазара на общественото ни стопанство не производители на жълти павета (като тези в София), а десетки предприятия за жълти мисли, жълти думи и жълти действия. И резултатът не закъсня – успехът на подобни бизнес начинания е налице, но и пагубното им въздействие – също. Защото в хоризонта на свободното от цензура жълто пространство се налага да се бориш не за истината, а просто за това да не бъдеш окепазен. Една гигантска машина за пари се върти главоломно, внушавайки на хората, че папарашкото е най-близо до „голата истина“ (изсмуквайки същевременно емоционалната и... финансова енергия на всеки, който вярва в „голата истина“ на жълтите думи).
Тъжно е, че съвременният свят има много повече свобода, отколкото може да понесе. А когато погълнеш много повече от онова, което можеш да носиш и от което имаш нужда, неизбежно го връщаш обратно в света – недоизползвано и неизконсумирано, но достатъчно окепазано, за да събудиш у другите отвращение.
Та... изводът е, че консумацията на свободата е вредна за нашето здраве.
И може би е време да сменим надписа над Парламента. Не в съединението е истината днес. Истината е, че „Свободата не бива да бъде консумирана“ и че автоцензурата е единственият път към ликвидирането на подобието на подобието и откриването на пътя към истината, защото „Не над написаното от мен, а върху ЛОГОСА се съсредоточи, мъдро приемайки, че всичко е едно“ (свободен превод на сентенцията на Хераклит).

Стефан Пеев

↑ Начало

P.S. Да ме прощават ревностните и знаещи православието християни, за които унищожаването на „подобието на подобието“ е всъщност най-голямото светотатство. Но... все пак съм съвременен човек. И привърженик на...

ЗАД СЛЕДВАЩИЯ ЗАВОЙ...

Приличам на старица, която едва потропвайки с бастуна си по земята, безпомощно се опитва да пресече пешеходната пътека в най-натоварения часови трафик. Разбира се, че някой ще спре и ще направи път на старицата. Но това едва ли я удовлетворява. Когато с толкова малки стъпки се движиш в своя път напред, е сигурно, че виждаш много надалеч. Виждаш не благодарение на своя очен лекар, който е позакрепил с лещите на очилата ти фокуса ти до близките и недалечни разстояния, а виждаш благодарение на стъпките в живота си (от първото потропване в кошарката през смешното пълзене по пода и напереното пробягване на всякакви къси дистанция в пубертета до умереното и зряло прехождане на зрелостта). Виждаш света в многоизмерността на една абсолютна невъзможна технология – едновременно съчетание на фактологическа неизбежност, историческа закономерност и... неунищожимо лично мечтание. На този фон, всичко, което се изпречва на пътя ти – независимо от своята скорост или пазарна стойност, е нищожно... (защото само след няколко завоя – измервани в едно или няколко десетилетия, същото това могъщо препятствие ще бъде безмилостно отиваща си във времето епизодична картина)... Безсилието, с което възрастният човек стъпва на пешеходната пътека, е всъщност измамно. Защото силата не е на страната на ръмжащите конски сили в лъскавия и скъп автомобил, силата е на страната на този, който вижда истински бъдещето. На този, който знае какво има зад следващия завой...

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА РОБСТВОТО И СВОБОДАТА

Че известно време съжителствахме в състояние на конфронтационна тревога, в това няма никаква съмнение, както не може да има съмнение и че преди подписването на Сан Стефанския договор между Русия и Турция сме били под робство (като се замисли човек, що ли Русия да праща войска и да воюва, а и нашите родни опълченци героично да гинат на Шипка, ако целта е не освобождение, а прекъсване на съжителство).
Но от конфронтационната ни тревога ползата е никаква. Изобщо не съм сигурен, че водихме смислен спор и че бяхме наясно какво точно, защо и как искаме да променим. А това ме навежда на тъжната мисъл, че в конфронтационното съжителство на гледни точки днес сме си останали все същите роби на собственото си мнение. И че в съвременния свят все по-трудно ще решаваме въпроси, които изискват свобода на мисълта, щом сме под игото на невслушването в думите на другия. Та за тези, които са убедени, че са постигнали свободата по някакъв начин (било в далечното минало, било в недавнашното настояще, било с оръжие в ръка, било с патетични речи от трибуната, било с подскачане на един крак), искам само да напомня, че свободата не е състояние – тя е процес. Който не свършва с Конституция, закони, парламентарно многообразие, съдебни реформи, пазарно стопанство, демокрация и влизане в Европейския съюз. Човек винаги може да се окаже в робство. А най-тъжното робство е да робуваш на собственото си его.

Стефан Пеев

↑ Начало

ИЛЮЗИЯТА ЗА ПОДОБНОСТ

Работата ми е интересна. Наистина интересна... Всеки ден се срещам с много хора – с някои индивидуално и насаме, с други – неизбежно в компания. И... за жалост... всички се нуждаят от поправяне.
Повечето страдат от прекомерно зачервяване. Но ако за пластичния хирург вече не е кой знае какво да избере подходящия имплант и да го подпъхне на желаното от пациента място, за графичния дизайнер да оформи естествения тен на кожата на човека, е въпрос на изпитание. Защо ли? Защото... първият и най-тревожен въпрос е... какво е естествен тен. Когато хората пристигат при теб като снимки, въпросът за тяхната естественост е... сложноват. Въоръжени със „страхотната“ техника на „страхотното“ ни съвремие вярваме, че всеки уловен кадър е автентичен. Вярваме и се наслаждаваме на технологичното си превъзходство над всичко, което ни предхожда. Защото живеем с илюзията за подобност. Тази илюзия е всичко друго, но не и религиозно оцветена. Дори и да сте вярващ и да ходите редовно на църква, идеята да се видите днес в медиите като образ и подобие Божие, със сигурност би Ви възмутила. Затова нашите съвременни идоли (и на първо място фолкдивите) си избират неортадоксални фотографи. Така нещата добиват своята „естествена“ форма. Тенът на звездата е внимателно премислен на фона на изкуственото осветление, а всички други подробности (свързани с намека за божествения произход на човека) остават в сянката на прожекторите.
И така... когато се явим в медийната си изява, като въплъщение на същността си, всъщност сме плод на една дузина хора. И нашата автентичност е... силно подвъпросна. Чия рожба сме ние? На хората, които в самозабравата на любовта са ни създали, или на онези, които отместват плъзгачите на апаратурата пред себе си в търсене на „автентичния“ образ!
Нямам отговор на този въпрос. Въпреки че се случва понякога да срещна „своите“ образи на живо и дори да похапна бонбон с тях...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЕЗБОЖНОСТ

Дори и Исус Христос да реши да слезе днес на Земята – то със сигурност ще бъде унищожен, едно, защото посещението му не би било по протокол, и, второ, защото не се вписва в никоя съществуваща доктрина. Единствено жълтите медии биха го разпънали на кръст, докато чудото не се лиши от своята сензационност... Така че по-лицемерно набожен свят никога досега не е съществувал...

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОХОТТА – МЕЖДУ ЛИЧНИЯ ИЗБОР И ДОКТРИНАТА

Ще кажа нещо, което няма да се хареса на много хора – похотта си е похот (независимо от това дали е доктринална, или въпрос на личен избор). Говоря за случилото се в Кьолн. Бежански или туристически, ако ти някак си допускаш неравновесие в локалната популация, то това е проблем. И да се надяваш, че ще постигнеш равновесие в границите на неписаните човешки норми е абсурд. Разбира се, днес вниманието ни е насочено към Кьолн, защото там неравновесието е съпътствано с насилието. А насилието ни възмущава... (когато е видимо)! Но фактът, че многобройно по-голямо количество германки (от Кьолн или други места) пристигат на нашето Черноморие, за да упражнят доброволно същата похот, не ни възмущава. Защо! Защото е доброволна или защото германките си плащат за своята похотливост?! Фактът е, че само в Слънчев бряг много повече германки извършват много повече сексуални пакости, отколкото са обявените в Кьолн. Но... тези, които са в Слънчев бряг, не се броят (било заради тяхната доброволност, било защото някой си плаща за услугата). Броят се само онези, които са сторени в Германия. Защо? Защото германките не могат да си позволят да се държат в Германия негермански (извън Германия може, разбира се)... И защото Германия по свое собствено (разбирай на Ангела Меркел) усмотрение реши, че може да си позволи нарушаване на равновесието на популацията (да приемаш евтина работна ръка е едно, но съвсем друго е да вкарваш всякакви емигранти, без да те е грижа за народонаселението).
И сега, за да стане ясен абсурдът – представете си същото количество германки, избрали да празнуват новогодишната нощ в някоя арабска държава. Мислите ли, че те биха били тихи и кротки бюргерки... Ако някой се колебае в отговора си, може да отскочи през лятото до Слънчев бряг...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЪЛГАРИ И АМЕРИКАНЦИ СА ПОЛУЧИЛИ СВОБОДАТА СИ ПОЧТИ ПО ЕДНО И СЪЩО ВРЕМЕ

Днес рядко някой се интересува от историческата логика. Общуването е накъсано от милиардите мнения, които по принцип изключват логиката. Така се ражда съвременният свят и неговата патова ситуация – в която изричаш истината, но от нея не произлиза нищо, защото паралелно с нея живеят милиарди мнения. Ако днес би се родил Исус Христос не само бихме го разпънали на кръст, но бихме сторили всичко възможно и да не възкръсне – дали с помощта на жълтата преса, или с помощта на съвременните научни доктрини – без значение... Важното е, че всяка претенция за истина отвъд мненията на едноличните субекти трябва да бъде унищожена.
А историческата логика и историческата истина ни подсказват, че България достига свобода за своите граждани около десетилетие след САЩ!... Звучи парадоксално, нали?! Но е факт! Робството в Америка е отменено едва с приемането на 13-ия допълнителен член в Конституцията, който влиза в сила през декември 1865 година. Дотогава САЩ е държава на робството. И България също... Или по-точно отсъстващата по това време България. И само малко повече от 100 години по-късно САЩ се опитва да учи на история не само България...
Удивителна скорост на опознаване на човешката история...

Стефан Пеев

↑ Начало

ОТ ЧИСТО ЛЮБОПИТСТВО

От чисто любопитство се питам през кой точно период от своята история Европа е безгрешна и праведна – образец на обществена система, човешки отношения и на общество (съзнателно не казвам „гражданско“). През Средните векове? По времето на Ренесанса и Борджиите? В епохата на Просвещението? Във времето след Просвещението или в постмодерното общество на XX век? И на какво точно се основава нейната праведност и безгрешност? На ценностна доктрина или на половинчати принципи като „свобода на словото“ без изискване за „отговорност на словото“ (а свободата без изискване за отговорност е просто празен звук), на плурализъм на мненията (всеки що-годе изучавал антична философия ще ви каже, че мнение, което не се подчинява на търсенето на истината, е безсмислено бърборене – Сократ го доказа, приемайки присъдата си от демократичното атинско общество) или може би на някакъв друг принцип. Защо изведнъж решихме, че чиновниците в представителството на ЕК в Брюксел са безгрешни и че всичко, което те сътворяват е в името на доброто на всеки европеец...
Въпросите ми не са евроскептични, защото съм категоричен поддръжник на идеята за обединението на Европа. Въпросите ми са човешки... Те са опит за събуждане... Лесно е да развяваш знамето на антикомунизма, когато имаш срещу себе си една противоестествена доктрина. Но за да развяваш знамето на човешкото и човещината се иска много повече от това да си антикомунист и еврочиновник.

Стефан Пеев

↑ Начало

Христина Вучева | НЕ МОЖЕ САМО МАГИСТРАЛИ, ТРЯБВА И ОБРАЗОВАНИЕ

Проф. Христина Вучева е дългогодишен преподавател по финанси в УНСС. Тя е вицепремиер и министър на финансите в служебния кабинет на Ренета Инджова през 1994–1995 г. В началото на прехода е съветник в Министерския съвет.

Как трябва да се промени социалната политика?
Проблемът не е в социалната политика, защото под това понятие много хора у нас разбират още по-голямо раздаване на помощи на хората с ниски доходи. В близките години ние няма как да имаме особено подобрение по показателите за бедността. Но ако някой направи програма, не само концепция, могат да се очакват резултати след 8–10 години. За 1–2 години нищо не може да се подобри, защото ние имаме влошена демографска структура, постоянно влошаващо се състояние на образованието – все повече необразовани хора, което автоматично води до бедност. Най-страшното е, че в близка перспектива няма никакви проекти, които да гарантират значително нарастване на дела на хората, които работят в сфери с висока добавена стойност. Още по-неприятното е, че дори и да се появят подобни проекти, няма достатъчно хора с подходяща квалификация за тях. Следователно не можем да очакваме рязко подобряване на качеството на живота и на доходите в близките 2–3 години, но ако искаме да имаме някаква цел поне за след 10 години, някой трябва да се заеме най-напред с въпросите на демографската структура и с проблемите на образованието. Но тук не става дума за спорове от рода на това по какви учебници да се учи в първи и втори клас и дали още в първи клас да се преподава предприемачество. По-важно е да се направи така, че всички деца – от села, паланки, гета и крайни квартали, да ходят на училище, а големите ученици по възможност да се разхождат с книга в ръка, а не с бутилка бира.

Може ли изобщо да очакваме държавата да бъде двигател на тези проекти, които биха създали заетост? Не трябва ли инвестициите да дойдат сами, ако у нас са налице съответните благоприятни условия?
Разбира се, предполага се, че бизнесът ще направи сам всичко това, ръководейки се от собствения си интерес, че предприемаческите усилия ще доведат до това. Това е догмата, в която вярваме вече 25 години. Но аз имам предвид това, че всички тези процеси няма как да се случат без образовани хора в работоспособна възраст. А кой прави образованието в едно общество? Колкото и да се приказва за пълна либерализация, няма държава, която да е превърнала образованието изцяло в частен бизнес. Защото е доказано, че в образованието и в здравеопазването пазарните принципи не работят.

Да ви разбирам ли, че вие виждате образованието като основен изход от бедността – индивидуален и колективен?
Да, това е така не само по моя оценка. Не е необходимо човек да има специални познания, за да се досети, че за да има заетост в съвременния свят, трябва да има високо образование. А ние в момента имаме огромно количество от хора, които нямат никакво образование и нямат перспектива да имат. Това са както някои малцинствени групи, така и други социални групи, при които бедността ги лишава от достъп до образование.

Какво точно трябва да включват тези средносрочни планове и концепции, за които говорите?
Не бих могла сама да определя. Само колектив от специалисти може да набележи необходимите действия, които трябва да предприемат няколко правителства напред като национална цел, и да бъдат ясно разчертани срокове и действия как ще се подобри демографската структура и образованието. Трябва да се стремим всички деца да бъдат образовани. У нас всички се занимават с макрорамката на бюджета, с инфраструктурните проекти и най-вече с това как ще похарчим парите от ЕС. Ние не се занимаваме с истинските проблеми и при това положение не ни очаква светло бъдеще въпреки обнадеждаващите проценти на икономическия растеж.

Тоест дебатите около бюджета според вас са безполезни?
Те, разбира се, са важни, но не са достатъчни в нашия случай. Аз със сигурност не съм единственият човек, който алармира, че броят на необразованите се увеличава, но да сте чули някой да казва как ще се намали този брой?

Твърди се, че това е една от основните цели на оперативната програма за наука и образование, която се създаде?
Тази програма няма да реши проблема. В момента една голяма част от населението е де факто неграмотно и продължава да очаква от държавата да го храни.

В крайна сметка се оказва, че у нас няма достатъчно висококвалифицирана работна ръка. Така ли е?
Разбира се, че няма. Обратните твърдения са само приказки. По статистически данни населението на България е 7,2 милиона души. Работещи са малко над 2 милиона души. От тях само 10–20% са заети в по-съвременни дейности като ИТ и далекосъобщения. Всички останали работят в строителството, в селското стопанство, търговията, хотелиерството и т.н. Къде е тази квалифицирана работна сила в структурата на населението, която да дръпне напред доходите и качеството на живота?

Трябва ли според вас да има пренасочване на националните приоритети от инфраструктура към образование?
Да. Аз мисля, че това трябваше да стане отдавна. Няма да си решим проблемите само с инфраструктурни проекти. Някакви организации в момента вземат куп пари и ние се хвалим, че имаме много магистрали. Но това няма да реши проблема на българския народ. Той трябва да се подготви да бъде на нивото на съвременните културни общества, а за това му трябват образованост, достъпност до съвременните технологични постижения и до знание, което гарантира брутна добавена стойност.

Дали хората разбират, че образованието е техният изход от бедността?
За съжаление няма как да го разберат. Нашата публична сфера е затрупана със зрелища и евтини забавления. Особено хората с ниски доходи, които са повече от 1 милион души, рядко търсят по-задълбочена информация. Мислите ли, че до тях може да достигне това, което сега си говорим с вас? Не.

Ами може би трябва да извикаме „стига вече магистрали, искаме образование“?
Не, това би било еднострачиво и неправилно разбиране. Моето послание не е точно „стига магистрали“. На мен ми се иска да направим магистралите оживени, т.е. да ги направим полезни. Не може да разчитаме само на магистрали, когато имаме население, което изостава драматично от световното развитие, защото тъне в бедност. Просто трябва да има баланс.

Извадка от интервю в ТРУД.БГ
Източник на снимката: ТРУД.БГ

↑ Начало