ОТВЪД ТОЧКАТА НА ЗАКЛЮЧЕНИЕТО

Тази статия¹ повдига повече въпроси, отколкото е в състояние да разреши

Само по себе си това авторово признание вече проблематизира правото ѝ на съществуване и на диалог с читателя, ако мислим диалога като форма на събеседване-съобщаване. За щастие диалогът е нещо повече от това - той е пролуката, през която себе си като мислене на себе си в себе си за другото и чрез другото прониква в другото, за да се проникне от него. Формулировката е твърде сложна и е най-добре небрежно да я заобиколя, предварвайки опасността читателят да изостави следващите редове. Още повече че съм пред угрозата да бъда извикан на диалогодуел в ICQ формата на интернет, където репликите-съобщения текат с убийствена скорост. Не знам дали ще помогне кроткото ми възражение, че диалогът не е размяна на реплики-съобщения, а среща на смислови визии и смислови хоризонти. Допускам, че незлобливият тон на забележката би ми спасил живота и би ме отървал единствено със служебна загуба. Какво пък, ако човек дръзва да говори, то той търси не само съмишленици.

Завръщане към темата

Много често мисълта ни е като развихрена вакханка, която жадува не блудство, а екстазното щастие на себедоказването чрез главоломното отдаване на всеки срещнат. Да укротим вакхическия ѝ танц е задължително, но уви! съвсем не безобидно. Ето защо всяка мисъл е патетична в двойното значение на думата патос - античното (страдание) и съвременното (възторг, опиянение)...
...Илюзиите на рационализма носим у себе си още от училищната скамейка. Една от тях е, че писменият текст е устремен към заключението, че заключението резюмира казаното и го финализира в обобщение.
Не е нужно да осъждаме сурово школската пайдейа - тя е част от удобството, което обществото се стреми да предостави на хората. Само че съществуването на човека е отвъд удобството - в безпокойството, в грижата, в смътното и недоловимо още-

Какво е тогава точката на заключението:
топосът, от който започва авторовото самодоволство и правото на другите на реплика,
начало на мълчанието... или скритата пауза в някакъв невидим диалог, който чертае хоризонтите на още-неказаното?...

И с кого разговаряме в писмените си текстове:
със себе си, с другите, с миналото, с настоящето, с възможното бъдеще?...

И кое е онова, което предхожда казването и което идва след него?...

Докато пишем или четем, сме осъдени да не мислим върху тези въпроси. Щракането на пръстите по клавиатурата на компютъра е толкова естествено, че и на ум не ни минава да проблематизираме писането като аспект на казването.
Водени от пайдейата си бързаме към точката на заключението, гоним мисълта към очаквания финал, където се срещаме с... С какво? Със себе си, с другите, с...
...всъщност там ни очаква възможното продължение. Защото точката е не само финал, но и начало - на новоредие... може би.
И тогава усещаме колко измамен е всеки край, колко относителна е границата.

¹ Тук се предлага само откъс от публикация в списание „Страница“. Целият текст на статията е представен ТУК.

Стефан Пеев

ВАРИАЦИИ ВЪРХУ ТЕМИ ОТ БОРХЕС

Борхес има свой език: особен и неповторим. Език на виденията и мълчанието, на шепота и мълвенето. Борхесовите думи притежават особена сетивна сила: те имат цвят, аромат и мирис. Бихме могли да ги пипнем дори, ако сетивата ни не бяха така ограничени.
Борхес разказва така, като че идва от мястото на разказваното. Разказите му не са репортаж, в репортажа събитието е отразено. У Борхес няма отразени неща, нещата се случват в словото му, те превръщат самото изричане в събитие. Какво значение има дали някой ще те чуе, дали някой ще подслуша това изговарящо самото себе си слово. Важното е, че то съществува, и ако не Борхес, то някой друг ще дойде от там, за да произнесе същите слова, за да изговори същите събития. Това е не друго, а самоизричащото се битие. То няма претенцията да казва всичко, защото би престанало да бъде битие, би се умъртвило в същността, би загинало под собственото си слово. То има претенцията само да изговаря, да изрича нещата. В казването нещата се случват или стават, те са, тях ги има тук и сега, а значи във времето и вечността, защото времето и вечността не са отделени, те си съпринадлежат.
Има и социални езици. Но да говориш на някой от социалните езици (на този на социологията, философията, естетиката), означава да затвориш себе си в един частен свят и да се опитваш да реконструираш от него действителността, тоест да си затворник на собственото си слово, заложник на границите му, защото словото, което не изрича битието, непрекъснато постига своите граници. Опитите на тези социални езици да унищожат собственото си заложничество на дискурса раждат прекрасна, но отчаяна музика. Това е музиката на композирането и декомпозирането, на изграждането и деконструкцията. В този случай хората са неизтощими бегачи. Те се впускат по спиралата на времето с надеждата да го надбягат, за да го залостят в своите построения, вместо да му се отдадат и да оставят то да говори чрез тях и вместо тях.

Стефан Пеев

 

НЕ МОЖЕШ БЕЗ МЕН

И когато някой много настоява за своята лична свобода: аз му казвам: „Ето, вземи си я. Тя е твоя. Върви с нея където искаш. Но колкото и далече да отидеш. В която и галактика да поискаш да се скриеш – не забравяй: ТИ и АЗ сме едно. НИЕ заедно сме веригата на човешката еволюция. Не можеш без мен.

 

КОГАТО ГРАНИЦИТЕ СЕ РАЗМИЯТ

Хубавото на демокрацията е, че създава условия за свобода.
Лошото е, че тотално смесва равноправието с равнопоставеността.
Налага се отново да се търсят точките на разделение. Налага се да доказваш, че свободата е свобода, но...
Единственото предимство на демокрацията е, че постави Езоп и куклата Барби на един и същи рафт на тезгяха. А между тях се наредиха всички играчки, с помощта на които се ражда съвременната цивилизация.

 

ТРИ ВАРИАЦИИ ВЪРХУ УНАМУНО

Никога да не достигнеш

Къде е състоянието на успокоение, в какво е блаженството, ако смисълът на човешката същност е “да искаш да бъдеш” или “да не искаш да бъдеш”, вечната активност, без брегове и без граници, без надежда за утеха и успокоение. Не съществува блаженството, защото не съществува равновесието. Човешката реалност е борбата.
Но борба трагична, защото е борба без противник или просто със самия себе си, с това, което си бил. Ако ти останеш и в следващия миг същият, ти вече не си, не си реалност. Ти си предмет, ти си равен на себе си, ти си еднакъв, ти си умъртвен.
Каква трагична песен за човешкия живот! Трагична, защото е безизходна. “Ние ще намерим спасението си или гибелта си чрез човека, който сме искали да бъдем, а не чрез човека, който сме били” (Унамуно).
Искането е най-същинската реалност за човека, но то е осъдено на трагизъм. Да искаш, значи да не си, да не си достигнал, да си вечно порив, “човек, носител на воля и идеал” (Кант).


Светът на привидното

Тъжна музика звучи от всеки ред на Унамуно. Музика на трагичното чувство за живота и човешката същност. Човешкото, реалното, съкровеното никога не може да бъде въплътено в себе си, то бяга от себе си в търсене на истината, то се отдалечава от същността си, за да я намери. Но накъде се устремява то? Навън? Към света наоколо? Какво би могло да намери то сред заобикалящите го неща? Само един свят “феноменален, привиден, рационален”. Но ако е така, тогава “животът е сън”: “ветрените мелници са нещо фeноменално, привидно”, а “великаните са ноуменални, веществени”.
“Сънят е всъщност живот, реалност, творчество” (Унамуно).


Жаждата за безсмъртие

От вечността те отделя мигът, човече. Този миг, който ти не можеш никога да прескочиш. Ти искаш да си човек, истински човек, човек от плът и кръв. Ти искаш да си различен от привидността на вещния свят. Ти я отричаш, за да останеш само при себе си. Но и в себе си не намираш покой, ти трябва да си творец, за да си, ти трябва да искаш, за да бъдеш. Какво те тласка към безсмъртието? Жаждата да продължиш борбата със себе си, за да спасиш себе си ли? Не. Ти жадуваш в бесмъртието покоя. Ти искаш да се слееш с вечността не за да запазиш вечната борба у себе си, а за да я унищожиш, като я разлееш в безпределното. Това е твоята жажда за безсмъртие. Ти си уморен от собствената си трагична съдба и не търсиш нейното продължение във вечността, а нейното отрицание. Ти търсиш във вечността спокойствието, което ти липсва тук в твоя път сред привидния свят.

Стефан Пеев

ТАМ, КЪДЕТО РАЗКАЗЪТ СВЪРШВА

Литературните герои продължават да живеят дори когато затворим корицата на книгата. Просто ние вече нямаме нужда от тях. Взели сме от живота им каквото можем да вземем, затова ги оставяме там, където разказът спира.

Стефан Пеев

НАДПРЕВАРА

Сериал след сериал сценаристи от цял свят се надпреварват да измислят колко гаден може да бъде човекът. А човекът гледа, гледа и все си повтаря: „Подценяват ме, Господи, подценяват ме!“

 

ЦЕНАТА НА ЛЮБОВТА ПАДА

Цената на любовта пада. Всеки час, всеки миг.
Убива я конверсията ѝ в жаждата за безоблачно щастие.